Саддам и Америка – историята на едно кръвосмешение

Саддам и Америка – историята на едно кръвосмешение
Десет години след смъртта на иракския президент Джордж У. Буш продължава да упорства, че „светът е по-добро място без Саддам Хюсеин“ и свалянето му през 2003 г. е било необходимост. Тъкмо Америка, обаче, снабдява бившия иракски диктатор с голяма част от зловещия му военен арсенал.

 

5 февруари 2003 г., Ню Йорк. Два месеца преди началото на военните удари срещу Ирак, Съединените щати решават да представят „доказателства“, че Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово поразяване. Мисията е поверена на тогавашния държавен секретар Колин Пауъл, който трябва да ги представи пред ООН. Ракети с голям радиус на действие, химическо оръжие, ядрено производство за военни цели: Саддам Хюсеин разполага с чудовищен арсенал, който налага незабавното му сваляне от власт. Колин Пауъл преиграва и размахва пред разколебаните и смутени членове на Съвета за сигурност прословутата епруветка с антракс, която цели да внуши, че Ирак раполага със значителни запаси от силно заразното вещество и е способен да провежда биотерористични операции.

 

Макар последвалите събития да опровергаха мащаба на заплахата, не всичко казано от Колин Пауъл е лъжа. Ирак действително увеличава арсенала си от химическо оръжие в периода 1970-1980 г. И американският държавен секретар го знае прекрасно, поради простата причина, че тъкмо Съединените щати помагат на Саддам да се сдобие с опасните играчки по време на ирано-иракската война (1980-1988).

 

Стара дружба

Преди периода 1990-2000 г., когато Саддам Хюсеин се превръща във „враг номер едно“ за Америка, не всички във Вашингтон са му неприятели. Никой, разбира се, не храни илюзии относно бруталния му и параноичен характер. Като убеден баасист, той също изпитва неприязън към американския империализъм. Но успява умело да се възползва от противопоставянето между Запада и Изтока, като се оставя да бъде ухажван както от едните, така и от другите в периода на Студената война.

 

„Противоестествената“ му връзка със Съединените щати започва през 1960 г. в Кайро, където Саддам Хюсеин бяга след участието му в неуспешния атентат срещу иракския президент Касем, близък със СССР. В египетската столица Саддам, все още редови активист на БААС, е вербуван от ЦРУ като неформален агент по иракските въпроси. По онова време, когато антисъветизмът е издигнат в основна доктрина на американската външна политика, САЩ следят отблизо ситуацията в богатия на петрол Ирак, който може да се озове в съветска орбита. И действат подмолно за свалянето на режима на Касем.

 

Това става факт на 8 февруари 1963 г. Генерал Ареф и група офицери завземат за три дни невралгичните точки на иракската столица и екзекутират Касем, а трупа му показват по телевизията. Дипломатите от американското посолство в Багдад гърмят шампанското: съветският призрак е прогонен от бреговете на Тигър. 24-годишният Саддам Хюсеин се завръща в Багдад, оглавява службите за сигурност на партия БААС и става главен инквизитор на новия режим. Но неговият час още не е ударил.

 

След като идва на власт с помощта на американците, новият иракски президент Ареф прави завой към Москва и през 1964 г. подписва договор за сътрудничество със СССР. Дипломатическите отношения с Вашингтон са официално прекъснати след Шестдневната война срещу Израел през 1967 г. Настава време ЦРУ да реактивира иракските си мрежи. Саддам отново влиза в играта. На 17 юли 1968 г. младият баасист превзема президентския дворец с група офицери, предвождани от неговия чичо Ахмад Хасан ал-Бакр. Президентът Ареф е свален от власт.

 

Още ненавършил 30 години, Саддам Хюсеин е номер две в ръководството на новия режим. Американската администрация може да си отдъхне за втори път. Баасисткото правителство обаче не коленичи пред Съединените щати, злоупотребява с антиимперската и антиционистка риторика, но не смее да се обърне решително към Москва. Новата власт предприема национализация на петролната индустрия, но и репресии срещу комунистите, подписва договор за приятелство със СССР, но и отваря иракския пазар за западни стоки...Силният човек на режима - Саддам Хюсеин, макар и „само“ вицепрезидент, лавира умело между двата враждуващи лагера. През 70-те използва своята популярност и предприема мащабна модернизация на страната, от която се възползват голям брой западни компании.

 

През 70-те Саддам Хюсеин предприема мащабна модернизация на Ирак, като лавира умело между Изтока и Запада.

 

Знак за относително сърдечното му приятелство със Запада е решението на Саддам през 1975 г. да оттегли териториалните си претенции към река Шат ал Араб и да подпише договор за подялба на водите й с шаха на Иран – тогавашният доверен човек на Америка в Близкия Изток. В замяна шахът обещава да оттегли подкрепата си за кюрдските бунтовници на Мустафа Барзани в Северен Ирак.

 

През юли 1979 г. Саддам решава да поеме цялата власт. Неговият чичо Хасан ал-Бакр си тръгва от президентството „по здравословни причини“. Саддам Хюсеин става необходимото зло в антисъветската политика на САЩ.

 

Междувременно ескалират събитията в съседен Иран, най-стабилният съюзник на Вашингтон в Залива. През януари 1979 г. шахът на Иран е принуден да напусне Техеран, пометен от народната революция, начело на която стоят непознати за Запада религиозни водачи. Бутафорното му управление е увеличило неимоверно пропастта между държавната върхушка и обикновените иранци. Но е важен съюзник на Америка в сдържането на съветското влияние в Близкия Изток и неин основен доставчик на петрол. Падането му от власт хвърля американците в смут.

 

Администрацията на Картър дава убежище на шаха и семейството му. Това предизвиква гняв по улиците на Иран. Протестиращите обсаждат американското посолство в Техеран и петдесетина дипломати са взети за заложници от тълпата. Новият силен човек в Иран, аятолах Хомейни, не се задоволява с взимането на властта. Той вярва, че ислямската революция трябва да завладее целия мюсюлмански свят, като се почне от съседен Ирак, населяван от шиитско мнозинство, но управляван от независимостта си през 1932 г. насам от сунитското малцинство.

 

Саддам Хюсеин с майка си.

 

При управлението на Саддам Хюсеин шиитите са подложени на репресии. Третирани като „неверници“ и изключени от политическата игра след падането на генерал Касем и чистките срещу комунистическата партия, в която членуват повечето от тях, иракските шиити недоволстват от гоненията срещу тяхното духовенство в края на 70-те. През 1979 г. аятолах Мохамед Бакер ал-Садр издава фатва, забраняваща на шиитите да членуват в партия БААС.

 

Това вбесява Саддам, който провижда зад този акт дългата ръка на иранските аятоласи. На 9 април 1980 г., ден след неуспешния опит за атентат срещу неговия вицепремиер Тарик Азис, той нарежда да бъде обесен Бакер ал-Садр, а трупът му да бъде влачен по улиците на светия град Наджаф. Хомейни, който е близък с иракския духовен водач, призовава иракските низши офицери и войници „да въстанат срещу подтисничеството“.

 

Новата ислямска иранска република, която въпреки отявления си антиамериканизъм, не е близка с Москва, изглежда подходяща мишена за Саддам, предвид факта, че никой от факторите на международната сцена не подкрепя открито революцията. Изолиран, Иран идва ли ще устои на атаките на най-мощната по онова време арабска армия. Отделно от това иранската армия е сериозно отслабена след чистките сред военните, предприети от новата власт. И най-важното - иракският диктатор е убеден в логистичната подкрепа на Запада, който няма интерес от успеха на хомейнистката революция в Иран.

 

Единственото слабо място в картинката е СССР, който не застава категорично на страната на Ирак и обявява неутралитет. Иранската страна може да разчита на американското военно оборудване от времето на шаха. Но без американска логистична подкрепа и без осигурена доставка на резервни части, експертите й предричат почти сигурно поражение.

 

През 1980 г. зачестяват инцидентите по иракско-иранската граница. Под претекст, че Иран е нарушил договора, подписан в Алжир през 1975 г., регулиращ спора относно статута на Шат ал Араб, Саддам Хюсеин го обявява за нищожен.

 

На 22 септември 1980 г. хиляди иракски танкове и бронирани коли пресичат границата. Всички се надяват на бърз изход. Но вместо светкавична война, военните действия се проточват цели осем години и причиняват около един милион жертви от едната и от другата страна.

 

Спасяването на редник Саддам

Първоначално Америка е предпазлива в оценките си за конфликта. От една страна Ирак продължава да е класиран от Държавния департамент сред страните, подкрепящи тероризма, от друга – Техеран държи американски заложници. Збигнев Бжежински, който по онова време е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър, отбелязва в мемоарите си, че САЩ също са се надявали конфликтът да приключи бързо. Вашингтон търси най-вече да предотврати въвличането във войната на други страни от региона, за да избегне допълнителни усложнения за добива и доставките на близкоизточен петрол.

 

Само след седмица, обаче, става ясно, че изходът няма да е бърз. Иранската армия дава жесток отпор на своя съсед и обстрелва Фао, главното петролно пристанище на Ирак. Иранците, които са разделени преди войната заради споровете около модела на държавно устройство след революцията, застават като един зад Хомейни и се сражават за всяка педя земя. Стражите на революцията, в чиито редици влизат голям брой екзалтирани и неопитни младежи, сменят отслабената от следреволюционните чистки армия. Напредването на иракската армия на иранска територия става със скоростта на асматичен охлюв, а междувременно СССР спира оръжейните доставки за Багдад.

 

 

След 1982 г. иракската армия е принудена да отстъпи пред набезите на младите ирански камикадзета, които се хвърлят срещу нея. Ирак е на път да загуби войната. През пролетта на същата година иранските части намират пробойна в границата, която би им позволила да прекъснат пътя между Багдад и Басра и  да подпечатат окончателното поражение на иракската армия.

 

Роналд Рейгън, който идва на власт през януари 1981 г., иска на всяка цена да предотврати иранската победа. Той решава да се намеси по-решително на страната на Ирак. ЦРУ предоставя на иракския военен щаб сателитна снимка на пробива по границата и струпаните около него ирански части. Иракчаните запушват пробойната и войната може да продължи.

 

Тогава се пристъпва към прилагането на програмата „Bear Spares“. Тя е разработена от ЦРУ и е предназначена да помогне на държавите, желаещи да намалят зависимостта си от СССР, да продължат да използват съветския си военен арсенал, без да прибягват до помощта на Москва.

 

С посредничеството на трети страни, в случая на Египет, САЩ могат да доставят  на иракската армия съветско въоръжение, без да се намесват директно. Хауърд Тайчър, член на американския Съвет по национална сигурност от 1982 до 1986 г., свидетелства под клетва пред федералния съд (в щата Флорида) на 31 януари 1995 г., че програмата е използвана за подкрепа на Ирак срещу Иран: „Директорът на ЦРУ Уилям Кейси се намеси лично, за да се увери, че Ирак разполага с достатъчно оръжия, муниции и бронирана техника, за да не изгуби войната. Съединените щати подкрепяха активно иракските военни усилия, включително чрез финансови заеми в размер на няколко милиарда долара, чрез предоставяне на разузнавателна информация и военни съветници и чрез контрол върху закупуването на оръжие от трети страни“.

 

Първите обгазявания

Въпреки скъпоценната подкрепа, Саддам е притиснат и без никакви колебания посяга към складовете с химическо оръжие, разработено през 70-те с помощта на немски предприятия. Още от 1980 г. американската администрация знае от секретен доклад на Пентагона за съществуването на този арсенал. Което не пречи на Роналд Рейгън да извади Ирак от списъка на страните, подкрепящи тероризма през 1982 г., без да съгласува решението си с Конгреса. Символична мярка, ще кажете? Нищо подобно. Тя отваря път за продажбата на американско военно оборудване на Ирак. Трик, който позволява продажбата на оръжие под прикритие. Започва износ на стоки с двойна употреба (за граждански и военни цели).

 

Американският президент, пряко волята на Съвета по национална сигурност, одобрява продажбата на 60 хеликоптера Hughes и 10 вертолета Bell на Ирак, официално предназначени за разпръскването на пестициди над земеделските насаждения. Моделите, според експерти, могат да се преоборудват за военни цели само за няколко часа...През 1993 г. доклад на американския Сенат за „политиката, свързана с експорта на американски стоки към Ирак преди инвазията в Кувейт“ твърди, че служители от Департамента по търговията на САЩ са „променили наименованията на 68 продадени съоръжения, като са отстранили и най-малкия намек за възможната им военна употреба“. Така например военните камиони са обозначени като обикновени „камиони“. Продажбите са на стойност няколко милиарда долара...

 

Американски БМП М2 "Брадли" в Ирак.

 

Има и друга възможност: използват се услугите на съмнителни посредници, като чилийският трафикант на оръжие Карлос Кардоен, например. Отново Хауърд Тайчър твърди, че е присъствал на срещи с директорите на ЦРУ Уилям Кейси и Робърт Гейтс, по време на които двамата са обсъждали нуждите на Ирак от касетъчни бомби и бронебойни муниции с цел отблъскване на иранските сухопътни войски. Производството и доставката им до Ирак са поверени на Кардоен със съгласието и подкрепата на ЦРУ, както свидетелства Хауърд Тайчър.

 

Време е Съединените щати да официализират отношенията си с този, когото досега са подкрепяли дискретно. Доналд Ръмсфелд, който 15 години по-късно ще предаде Саддам на палачите му, заминава за Багдад през декември 1983 г. и с грейнала усмивка се ръкува с иракския диктатор. Американското посолство в Ирак отваря отново врати. По време на срещата въпросът за иракските газови атаки въобще не е повдигнат. Въпреки, че още от август Иран обвинява Ирак за 30 случая на използване на зарин срещу иранската армия.

 

Едва през март 1984 г. Вашингтон осъжда с половин уста използването на невротоксичен газ от армията на Саддам. На 5 април 1984 г., в директива на американския президент с гриф „Строго секретно“, химическите атаки са споменати с недомлъвки: „Като осъждаме използването на токсичен газ от страна на враждуващите страни (като само Ирак прибягва до тази практика), бихме искали да подчертаем спешната необходимост от принуждаването на Иран да се откаже от своята нечовешка и безмилостна тактика (изпращането на фронта на млади камикадзета), прилагана при последните й атаки“.

 

Във военно комюнике от началото на 1984 г. иракското военно командване излага същите аргументи, но в по-незавоалиран вид: „Рояци насекоми атакуват арабската нация от Изток. Но ние разполагаме с пестициди за тяхното изтребление“. А през това време американската Агенция за военно разузнаване (DIA) продължава да снабдява иракската армия с подробна информация за разположението на иранските части.

 

Бойци на Иранската революционна армия.

 

През март 1984 г. в доклад на американските разузнавателни служби се твърди, че „Ирак приключва строителството на заводи, предназначени за масово производство на химически вещества“. Американците няма как да не знаят: „Оборудването за химическите заводи е доставено от подизпълнители на американски предприятия, за да се подпомогнат иракчаните в производството на собствени химически оръжия.

 

Интересното при химическите оръжия е това, че законът забранява директния им износ, но може лесно да бъде заобиколен чрез износ на технологии“, разкрива британският специалист по въпросите на Ирак Адел Даруиш. Журналистът Мохамед Салам успява да проникне в един от иракските заводи , разположен близо до сирийската граница, край град Ал Каем. Ето какво споделя той в книгата „Голямата война за цивилизацията“ на репортера Робърт Фиск: „Там имаше и един инженер от Тексас. В интервюто той се представи като производител на торове. Но това, което в действителност произвеждаше, беше невротоксичен газ и зарин.(...) В онзи момент единственото, което го интересуваше, бе да се появи статия за този прекрасен завод за изкуствени торове“.

 

Нещо повече, „пестицидите“, за които говори иракското военно ръководство, след 1985 г. се доставят директно от американски заводи. Bacillus anthracis, Clostridium botulinum, Histoplasma capsulatum, Brucella melitensis, Clostridium perfingens, Escherichia coli…В това изброяване а ла Превер няма нищо поетично: това е списъкът с биологически агенти, доставяни в Ирак, включително и от American Type Culture Collection Company (ATCC) – със съгласието на Департамента по търговия. Това ракрива докладът, озаглавен „За износа към Ирак на американски химически и биологически продукти с двойна употреба“, огласен на 25 май 1994 г. от американския Сенат. Читателят вероятно е разпознал зад сложните латински имена „биологичния продукт“ антракс. Това е същата субстанция, която Колин Пауъл размахва в епруветка пред ООН през 2003 г. като аргумент за нахлуването в Ирак.

 

Колин Пауъл размахва прословутата епруветка с антракс пред Съвета за сигурност на ООН.

 

През май 1986 г. две партиди от Bacillus anthracis са изпратени на иракското министерство на висшето образование, както и две партиди от Bacterium clostridium botulinum, бактерия, предизвикваща ботулизъм. Скандалът гръмва след разследване на ООН в складовете за неконвенционално оръжие на Ирак след първата война в Залива през 1991 г. Доналд Рийгъл, един от авторите на доклада, отбелязва, че „инспекторите на ООН са открили голям брой елементи, произведени в САЩ и изнесени от територията на САЩ с разрешение на министерството на търговията.

 

Те са установили, че въпросните елементи са използвани за развитие на програмата за химическо и ядрено оръжие на Ирак“. Само компанията АТСС Maryland and Virginia е доставила на Ирак близо 70 пратки с антракс. „Биологичният материал не е бил разреден и е бил годен за възпроизводство. Микроорганизмите, изнасяни от САЩ, са идентични с тези, открити от инспекторите на ООН и изтеглени от иракската програма за производство на биологично оръжие“, заключава докладът на Доналд Рийгъл.

 

Компаниите Alcolac International и Nu Kraft Mercantile Corp. of Brooklyn са натоварени с доставката на thiodiglycol за иракската армия. Химическа съставка, необходима за производството на отровния газ зарин. Две пратки със салмонела и ешерихия коли също са доставени на иракска фирма от химическата индустрия на 31 август 1987 г.

 

Но това не е всичко. През 1985 г. американското министерство на търговията дава разрешение за доставката в Ирак на оборудване „с двойна употреба“ за стотици милиони долари, в това число и няколкостотин компютри, предназначени за изследователския център Ал Кинди, който се занимава с разработването на балистични ракети. Има сериозни съмнения, че въпросният институт е ангажиран с ядрената програма на Ирак.

 

Докладът на Сената хвърля сянка на съмнение и върху гиганта в областта на информатиката Hewlett-Packard, който доставя няколкостотин компютъра и необходимия софтуер за проектирането на ядрени оръжия и ракети с голям радиус на действие. Компютрите играят ключова роля при разработването на ядрени програми, тъй като чрез тях могат да се симулират ядрени опити и да се опази тайната. Робърт Фини, президент на компанията Electronic Assosiates, която е сред доставчиците на информационни продукти за въпросния център, признава в интервю за “Уолстрийт джърнъл“: „Когато продавате в някои страни, сте длъжни да си зададете въпроса за какво точно ще бъде използвано вашето оборудване. Но не ние определяме американската външна политика“.

 

Тези доставки се оказват решаващи. Иракските части минават в настъпление и фронтът се установява в близост до границата. През март 1988 г. превземат Халабджа, с цената на масово изтребление на кюрдското население, обвинявано в колаборация с иранските окупатори. Целият град е напръскан с невротоксичен газ от същите тези хеликоптери Hughues и Bell, закупени от САЩ и предназначени уж за земеделски нужди. Това е първата фаза на операция „Анфал“, която причинява смъртта на десетки хиляди кюрди. ООН се задоволява с лаконичния коментар: „Химически оръжия за пореден път са били използвани, както от Ирак, така и от Иран. Расте броят на цивилните жертви“. Междувременно американските доставки не секват: факултетът по биология към университета в Басра получава пратки с биохимични агенти чак до ноември 1989 г.

 

Обгазяването на Халабджа, 1988 г.

 

Когато иракската армия си връща Фао през април 1988 г., подполковник Рик Франкона, офицер от Агенцията за военно разузнаване на САЩ, пристига на място. Няма никакво съмнение, че иракските части са използвали токсичен газ срещу иранските войници, за да превземат града. Което не пречи на полковник Уолтър Ланг да заяви пред „Ню Йорк таймс“, че „в стратегически план използването на токсичен газ от иракчаните по време на военната операция не предизвиква тревога“. Как иначе: та нали тъкмо използването на отровния газ осигурява успеха на иракската контраофанзива.

 

На 18 юли 1988 г. двете страни, изтощени  от осемгодишната война, обявяват примирие. Дадените милион и половина жертви от едната и от другата страна не променят по никакъв начин териториалните граници отпреди войната. Американската политика допринася значително за излишното удължаване на конфликта, особено като се има предвид, че администрацията на Рейгън тайно е доставяла оръжие и на Иран, което предизвиква скандала „Иран-контри“.

 

Една напълно излишна война, в общи линии, която разкрива циничното лице на Съединените щати.

 

През 2003 г., когато Джордж У. Буш предприема кръстоносния си поход срещу Ирак и идва ред костюмът на „лошо момче“ да бъде надянат на самия Саддам Хюсеин, американските медии демонстрират ужасяваща амнезия. Този срамен епизод от съглашателството между Саддам и Америка, разкриващ как най-голямата световна сила подкрепя откровено и напълно съзнателно един военен престъпник, не се връзва с официалната версия на Белия дом. „Оръжията за масово поразяване“ на Саддам Хюсеин, от които не е останало почти нищо през 2003 г., след инспекцията на ООН, се оказват екзистенциална заплаха за Америка. Колин Пауъл се закле в това пред света.

 

Превод от френски език: Галя Горанова 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Абу Мазен

    09 Апр 2017 9:34ч.

    Юдеофашизма трябва да бъде унищожен!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи