През 1884 г., когато е на 34 години, вдъхновен от историята, изкуството и културата на Италия, Иван Вазов предприема пътуване до страната на Апенините. Негов спътник е Михаил Маджаров - публицист, държавен и обществен деец, бъдещ министър в няколко правителства, дипломат. Седем години след смъртта на писателя, през 1928 г., Маджаров разказва живописно спомените си за това интересно пътешествие.

 

 

На 26 април 1884 г. Иван Вазов и аз се качихме на трена в Пловдив и тръгнахме за Цариград, през Одрин. По онова време Вазов беше народен представител и член на постоянния комитет на Областното събрание, а аз бях народен представител и главен контрольор на финансите (длъжност съответна на председател на Сметната палата); същевременно и двамата бяхме редактори на издаваните тогава в Пловдив вестници „Марица“ и „Народен глас“. И двамата бяхме членове на една и съща партия. С Вазов аз се запознах и сприятелих още в 1880 г., когато той се пресели от Северна в Южна България. Ние тръгнахме за Цариград, но целта ни бе да посетим Италия. През Цариград минавахме, защото тоя беше най-правият път.

 

Целта на това ни пътуване не беше еднаква за двама ни. У Вазов имаше чисто поетически побуждения: да види страната на изящните изкуства, да посети отечеството на Петрарка и Данте, на Рафаело и Микеланджело, да види чистото и прозрачно италианско небе, възпявано от толкова знаменити поети, да зърне Ватикана и Колизея, да стъпи под сводовете на най-големия и великолепен християнски храм, да мине през улиците на Помпей, и да се полюбува поне отдалеч на огнения стълб, който всяка вечер се издига като чудовище над Везувий. Моето главно желание пък беше да изуча как функционира предварителната контрола на бюджета в Италия. Освен тая специална задача, и на мен се искаше да видя Италия и да се порадвам на нейната стара и нова цивилизация.

 

Но в първите времена след освобождението, управлението и на Северна, и на Южна България, беше много пестеливо. В Източна Румелия не можеше нито дума да става за скъпи командировки в странство. През всичкото време докато съществуваше тая област, не стана нужда да се изпращат висши чиновници на държавна сметка, за да правят някои изучвания. Ние тръгнахме с Вазов на свои собствени разноски. Той беше приготвил 80 турски лири, спестени от редакторството, а аз 100 турски лири, тоже спестени от редакторството и заплата.

 

Никъде не пътувахме първа класа, в никой хотел не вземахме стая на първи или втори етаж. Можахме да стоим в Италия само 25 дена и да посетим само Неапол (с околностите му), Бриндизи и Рим.

Тренът, който ни возеше за Цариград, бе почти празен. Ние седнахме сами в купето. На прозорците никой не се трупаше и можахме свободно да разглеждаме страната.

 

Пътуването от Одрин до Цариград беше дълго и отегчително. Турците бяха чужденци в трена, макар да минаваше през тяхна територия. И началникът на трена, и кондукторът, и всички други бяха или левантинци, или гърци, или арменци, които се ползваха от разгрома, който русите им бяха нанесли, за да третират турците с надменност, а понякога и с презрение.

 

Стигнахме в Цариград уморени. Не бяхме виждали тоя град от 7-8 години, но го намерихме съвсем същия, даже повехтял. Първата ни работа щом пристигнахме, бе да отидем на Галата и да търсим параход за Италия. Нашето желание бе да пътуваме с такъв параход, който спира в Солун и Пирея. И най-после намерихме един французки, който удовлетворяваше напълно тия наши желания, но който пък беше прекалено муден. Той се спираше на повече места, отколкото ние искахме, и пътуването ни до Италия щеше да трае най-малко 7 дни. Но затова пък в него се качваха малко пътници, и това бе удобство за нас.

 

Цариград (Истанбул) в края на XIX век

 

Както обикновено става, от Цариград параходът потегли привечер. Мраморно море и протоците представят едно от най-хубавите морски пътувания. Никакви вълни, никакво люлеене на парахода. Една широка тента на кувертата, а под нея трапеза, привличат малкото пътници със своята чистота и мирис на ястията. В парахода имаше и първа и втора класа, но само втората бе обитаема, защото само за нея бяха се явили пътници; и първият капитан, за да избегне самотата, се яви при нас и зае първото място на трапезата. Той бе весел и разговорлив, с което внасяше едно по-голямо разположение у сътрапезниците. Вазов се чувстваше извънредно разположен при тая поетична обстановка. В млади години той обичаше и хубаво да хапне, и хубаво да пийне, и добре да се разположи. Само едно ни смути – когато донесоха аспержи, които не знаехме как се ядат. Аз бях пътувал няколко пъти между Европа и Африка, но не бе ми се случвало да науча как се ядат аспержи. А Вазов бе още по-нов в тия работи. Той седеше от дясната, а аз от лявата страна на капитана, и чакахме от него да вземем пример. Изгубихме няколко минути в стеснение. Най-после капитанът започна, и ние след него, като можахме да научим как се ядат аспержи и колко са по-добри от нашия праз.

 

През цялото наше пътуване до Италия и назад Вазов на няколко пъти се опитваше да пее, но все свършваше с първия стих и с тананикане. Сякаш нещо го стесняваше. Той въобще бе стеснителен и в говора си, и в песента си. Само когато бе в малка компания от близки хора, само тогава се отпущаше на свобода, смееше се на високо, шегуваше се и се отличаваше с духовитост. Пред чужди хора той се свиваше у себе си и говорът му добиваше една сериозна официалност.

 

Когато се впуснахме в голямото море, усетихме едно облекчение. Но колкото повече се отдалечавахме от бреговете, толкова повече Вазов ставаше замислен и съсредоточен. Той и в това отношение беше българин. Не се боеше от морето, но не можеше да се каже, че го обича или че се възхищава от него. Аз се опитвах няколко пъти да вдъхна у Вазов любов към морето, или по-добре идеята да напише някое стихотворение, с което да насади у българина влечение към морето, но не сполучих. Вазов се съгласяваше с мен, че морето е едно велико средство за цивилизацията на народите, но пак не обикна това страшилище. Той си остана с българските понятия – да не се доверяваш на дърво без корен. Това бе най-дългото му пътуване по море. Той предпочиташе прашните вагони, с несносната в тях горещина, пред пресния и хладен вятър на морето, с всичките сладости на безкрайното пространство. В морето той се чувстваше самотен.

 

Втората нощ в парахода не бе тъй спокойна както първата. Ние си легнахме навреме, с надежда, че другия ден сутринта ще видим Солун – градът, чието име знаехме от детинство. В нашето въображение той отдавна бе станал светиня, и аз, макар да бях го виждал по-рано, когато бях 15-16 годишен момък, пак жадувах да зърна още един път неговия залив и неговите околности. За Вазов Солун бе нещо тайнствено – подобно на някой храм. Той не бе видял истинския Солун – с еврейското множество, с извънредно бедните квартали и с потъналите в кал улици.

 

Сутринта рано излязохме на кувертата, и параходът започна да влиза в залива. Вазов се възхищаваше от всичко: и от чудния изглед на планинската област, и от белите минарета на джамиите, и от замъглените къщи.

 

При влизането в Солун, откъм морето, впечатлението бе, че всичко тук е в ръцете на евреите. Не само сарафите и продавачите на дребно, но и лодкарите, дори и хамалите бяха от еврейско потекло. Кой знае как щяхме да се разправим с хамалите, ако за наша приятна изненада не бе се явил директорът на българския мъжки пансион в Солун – Бертран, французин, който ни познаваше още от Източна Румелия. Там имаше двама французки педагози – Марти и Бертран. Единият бе в Пловдив, а другият – в Сливен. Те бяха преподаватели по французки език в мъжките гимназии, но същевренно бяха и директори на държавните пансиони. Щом ни съгледа, Бертран веднага се разпореди да ни приберат багажите и да ги отнесат в пансиона. Нашият параход щеше да се бави два дена в Солунското пристанище, и ние щяхме да имаме възможността да се запознаем с града и с българските учебни заведения.

 

Солун

 

Додето да пристигнем в пансиона, Бертран се беше разпоредил да излязат на двора всички пансионери. Когато влязохме през вратата, един хор гръмна насреща ни. Това ни трогна дълбоко. Учениците ни гледаха с голямо любопитство. Ние идехме от свободна българска земя. Както разбрахме отпосле, името на Вазов е било познато на учениците, защото неговите стихотворни сбирки били пренасяни тайно в Солун и по цяла Македония. Бертран ни покани в една доста обширна стая с два кревата, дето щяхме да прекараме двата дена. След като си починахме и закусихме, приказливият французин ни разведе из ученическите спални. Когато ни отваряше долапите на учениците, ние видяхме у няколко от тях преписани Вазови стихотворения, които, ако попаднеха в ръцете на турския цензор, щяха да бъдат конфискувани, а можеха да пострадат и притежателите им. Когато запитахме някои от по-възрастните пансионери, не знаят ли, че турското правителство не позволява такива песни в царството си, те ни отговаряха с гордост, че не се боят от нищо. Те бяха в разгара на най-възвишения патриотизъм.

 

Посетихме девическия пансион и българската непълна мъжка гимназия. Директорката беше българка. Там не се забелязваше оня буен патриотизъм , който владееше в мъжкия пансион, но значителна част от девиците знаеха името на Вазов.

 

След обед тръгнахме сами из улиците на Солун. Спирахме се по магазините, за да видим дали знаят български език, и излизахме с убеждението, че макар Солун да не е в болшинството си български град, но в него се говори български. Навсякъде питахме и разпитвахме на български и получавахме отговори на същия език. А по някои крайнини на града се чуваше само наш език.

 

На другия ден посетихме мъжката гимназия. Учениците и учителите ни се радваха като на българи дошли от свободна България и тая радост бе непритворна.

Солун се издържаше от околното българско население. Благодарение на гимназията, в която се учеха около 300 ученика, той ставаше същевременно и разсадник на българска просвета. В научно отношение тая гимназия стоеше по-високо от подобните заведения на другите народности.

 

Българската мъжка гимназия в Солун, 1891 г.

 

Съобщиха ни, че нашият параход ще напусне вече Солунското пристанище и затова тръгнахме да се приготвим за път. Почти всички учители бяха излезли да ни изпратят.

Параходът тръгна и градът се затули, но Вазов дълго още гледа̀ замислен величествения Олимп.

 

Пристигнахме във Волос, където параходът стоя цели 6 часа, за да стоваря и разтоварва стоки. Всички пътници излязохме на брега, но нищо друго не видяхме освен развалини и постройката на една нова железница.

Вазов искаше по-скоро да видим Атина, или по-право Акропола и другите старини, за които знаеше доста нещо, било от историята, било от митологията. За него Атина бе нещо не само любопитно, но и мило. Той си я представяше по-хубава отколкото я намерихме. Но той се стремеше към нея, както се стреми човек към някой мил край, пълен със скъпи възпоменания.

 

На другата сутрин параходът застана в Пирейското пристанище, дето щеше да се забави най-малко два дни. Ние се възползвахме от това обстоятелство и решихме да ги прекараме в Атина. Но както Пирея, тъй и теснолинейната железница до Атина, с малките и ниски вагони, па и самият град Атина, с изобилния прах, който даваше на къщните покриви пепеляв изглед, разочарова донякъде Вазов и той не се възхищаваше вече от Атина тъй, както се възхищаваше, когато бе далеч от нея.

 

Вазов искаше да се отправим веднага за Акропола, но се съгласи да оставим тая екскурзия за другия ден. Атина нямаше нищо от онова, което Вазов очакваше да види. Отидохме в университета – едно ниско здание, пълно с младежи из коридорите и двора, които ни изглеждаха недружелюбно, и ние се принуждавахме да говорим французки, даже помежду си, за да не би като българи да имаме някоя неприятност. Посетихме академията на науките и изкуствата, видяхме отвън кралския дворец. Посетихме някои кафенета, препълнени с разнообразна публика, чухме разговори на македонско-български език, срещнахме накитени атинянки на файтони и пеши, пихме лошата вода на Атина, платихме скъпо на гостилниците, дишахме нейния безконечен прах – и извадихме заключение, че гръцката столица, при всичката си голяма промяна, пак не се е отдалечила от Ориента, или поне не се е толкова отдалечила, колкото ние си въобразявахме. Това повлия особено на Вазов, който чакаше да намери в Атина антични и нови чудесии.

 

На другия ден рано се изкачихме по нанагорнището на Акропола и пред нас се изпречи от двете страни на тоя наистина великолепен хълм една трогателна гледка. От една страна се лъщеше гладкото море, а от друга – новата Атина, която макар да не бе направила някой особен успех, все пак, сравнена с турските градове, бе едно хубаво творение на един християнски народ, който цели векове е живял под чуждо иго. Вазов се захласваше и в старините, и в хубавата гледка.

 

Атина с Акропола, края на XIX - началото на XX век

 

След като обиколихме и някои други непосетени части на Атина, завърнахме се в парахода по същия път, по който бяхме отишли.

На другия ден минахме покрай Месина и привечер, когато слънцето се надвесваше към заник, пред нас се изправи Везувий със своя бяло-сив стълб, който показваше, че вулканът продължава да изригва своята лава и да плаши всички ония, които знаят нещо за него само от „Последните дни на Помпей“.

 

Влязохме в пристанището, посрещна ни горе-долу същата атмосфера, която намерихме в Солун: мургави и одърпани лодкари, които викаха без причина и които се биеха, за да натоварят пътниците насила в своите лодки; натрупана над водата всевъзможна смет и нечистотии; невъобразим шум и безпорядък в парахода, около пристанището и на кея. Едвам се промъкнахме из тая безредна навалица и в един файтон стигнахме до четириетажния хотел, дето наистина хотелджията ни посрещна с фрак и ганти, и дето наистина стана описания в стихотворението „Филаделфия“ разговор с гостилника. Вазов бе, който водеше разговора, защото знаеше повече от мен италиански, тъй като си помагаше с румънски, който бе изучил през време на емигрантството си в Румъния. Казахме му имената си и мястото, откъдето идем. В странство и до днес Пловдив се нарича Филипополис. Затова Вазов му обади това име, но види си той никога не бе го чул в своята хотелджийска кариера. А името Филаделфия навярно бе чувал много пъти, тъй като пътешествениците американци по-често посещаваха Италия от пловдивчани. Настанихме се в две малки стаи на третия етаж. Поискахме да ядем в гостилницата на хотела, но като видяхме цените на ястията, оставихме се от това намерение и тръгнахме да търсим някоя гостилница към пристанището. Намерихме една, доста добре уредена и с цени три пъти по-евтини от цените в хотела.

 

Вазов се превъзхищаваше на всичко италианско. И ние с него твърде често се закачахме и препирахме за своите противоположни възгледи и оценки. Аз постоянно му сочех опакото, а той постоянно търсеше прекрасното, от което да се възхищава.

 

Неапол и вулканът Везувий, края на XIX век

 

Мога да кажа, е почти всички негови стихотворения в сбирката „Италия“ са плод на негово непосредствено наблюдение. Например стихотворенията Comme mi e odorandoи „Джованина“ са реални факти. Цветопродавачката Каролина идваше всяка вечер в гостилницата, дето вечеряхме и ни продаваше хубави и миризливи цветя. Вазов често я спираше по няколко минути да се радва не толкова на цветята ѝ, колкото на нейното румено лице и на палавите ѝ очи. Той се мъчеше да говори на италиански, но виждаше се, че прави груби грешки, та разсмиваше цветопродавачката. Но Вазов намираше наслада в нейния смях.

 

Джованина беше една кръчмарка близо до пристанището – весела и приказлива, с мургаво лице и с издигнати гърди. Три дни наред Вазов се отбиваше в нейната кръчма да пие по чаша вермут преди обед и оставаше при нея 30-40 минути. Той избираше това време, защото кръчмата ѝ бе празна и нямаше други посетители.

 

Вазов не дойде да се възкачи на Везувий, където се отиваше с каляска до обсерваторията и оттам нагоре със зъбчата железница; но всяка вечер ние гледахме с него от Неапол огнения стълб на Везувий. Той е наистина величествен и тайнствен. Една вечер се съгласихме с Вазов да се изкачим на тоя страшен връх, но сутринта Вазов се подвоуми, защото беше настинал и, и аз отидох сам на мястото откъдето тръгваха колесниците.

 

Когато стигнахме до обсерваторията, трябваше да се качим на зъбчатата железница, която минаваше през една стръмнина, покрита с лава, пуста и представляваща голям контраст с богатите долини на Везувий. Железницата нямаше вагони, а открити седалища, които даваха възможност на пътниците да виждат стръмнината. И тя беше доста страшна. Мнозина се стараеха да седнат гърбом към нанадолнището, за да не чувстват страх. Тренът се спира на около 200-300 метра до кратера, за да не могат да го достигат обикновените изригвания на лавата. Но ние тръгнахме под водителството на един чичероне и достигнахме толкова близо до кратера, щото можехме да виждаме бездънната пропаст, която ми напомняше описанието на пъкъла. Направихме една заобиколка около кратера, но когато бяхме вече на половина път, един голям парцал разтопена лава падна между мене и един испанец. Чичеронето, като видя това, извика уплашено да се отстраним. Ние го послушахме, но след малко се върнахме, за да си вземем за спомен малко части от втвърдената лава.

 

Застинала лава на Везувий

 

От върха на Везувий се вижда, каква богата е околността на Неапол. От там се виждаха заровените градове Помпей и Херкулан. Виждаха се всички хубости на Неаполитанския залив. Везувий е един вид място за поклонение и удивление. Хиляди чужденци се извървяват да видят това чудо на природата. И вечерта, когато разказвах на Вазов за хубавото пътуване и за видените чудесии, той се разкайваше, че не е дошъл, па макар и с половин глава.

 

Този пропуск накара Вазов да бъде по-усърден за посещението на Помпей. На другия ден ние се отправихме към мъртвия град. От това, което видяхме в Помпей, бяхме и възхитени, и удивени. Вазов бе поразен от онова, което видяхме при влизането си в града. Големи пространства от засипаните улици и къщи бяха вече разкрити. Къщите бяха без покриви, по стените им бяха запазени даже фреските, останали неповредени. Улиците с тесните тротоари ни напомняха Пловдив. Вазов не можеше да се нагледа на баните, на форума и на другите обществени заведения. Ние минавахме от една улица на друга, влизахме от една къща в друга. Вървим и ми се струва, че ще срещнем някой познат човек, но Помпей наистина е мъртъв, особено по онова време, когато го посетихме. Гледахме Везувий как все дими и се пренасяхме в онова време, когато цветущият град е бил заровен.

 

Мъртвият град Помпей, края на XIX век

 

Напуснахме Помпей след голяма умора, физическа и нравствена. Не можехме да не чувстваме угнетение пред гробищата на хиляди мъже, жени и деца. А Помпей е запазена гробница, наистина без кости, но в него всичко свидетелства за един цветущ живот, който е изчезнал за една нощ.

 

В Неапол стояхме 12 дни – видяхме и хубавото и опакото на тоя град. Видяхме хубавиците и разкоша на Корсо, видяхме тесните и мръсни улици, видяхме дрипавите италианки, които спят на улицата, видяхме почти всичко, което е достъпно за чужденеца с малко пари, и се решихме да заминем за Рим.

 

Да отидеш в Рим и да не видиш папата е възможно и допустимо, но да отидеш на разходка в Италия и да не видиш Рим – е непонятно. И ние бързахме да го видим, докато не сме си свършили парите. Когато тръгнахме от Пловдив, имахме по-широка програма, но когато постояхме 12 дни в Неапол, разбрахме, че програмата ни ще трябва да се скъси. Тръгнахме към Вечния град, въодушевени с най-хубавите чувства за него. През време на пътуването с железницата тия чувства още повече се засилиха. Италия е наистина хубава страна. Вазов често ми сочеше хубавите шосета, високите лози, оплетени във вид на гирлянди покрай нивите, извънредно богатите долини. Вазов отиваше в Рим с такова благоговение, с каквото отиваха едно време в Йерусалим нашите деди.

 

Рим ни се представи един контраст на Неапол – и по местоположението си, и по вътрешния си изглед, и по характера на жителите му. В никой град не съм чул толкоз шум, колкото в Неапол. Рим е сериозен, тих и загрижен, както прилича на един застарял град. Вазов от всичко се възхищаваше, на всичко се дивеше. И благодарение на неговите по-големи исторически познания, аз можах да видя и оценя много от римските паметници. Той бе неуморим в желанието си да види всичко. Аз имах препоръчителни писма до финансовото министерство и се възползвах от тях, за да изуча уредбата на италианската Сметна палата и предварителната контрола за отпущане бюджетните кредити. Докато аз ходех във финансовото министерство, Вазов посещаваше музеите и черквите. След обед ние ходехме заедно и той ми разказваше всичко, което е видял сутринта. Заедно посетихме и Колизея, и Ватикана, и храма „Св. Петър“, и всички други паметници на миналото. Вазов си правеше сегиз-тогиз бележки и вечер, когато отивахме да лягаме, той съчиняваше или обработваше своите стихотворения.

 

Античният Форум в Рим, края на XIX век

 

Почти всичкото време след обед посвещавахме за разглеждане на онова, което Вазов бе намерил за интересно и забележително.

Вазов имаше обичай, като се върнехме вечер, да си начертае в груба форма някои от дневните впечатления, които са се втълпили най-много в ума му. Тъй начертаните стихотворения той обработваше при свободно време и при усамотение. Той не обичаше, както правят някои, да ги прочита предварително на приятелите си. Доколкото съм могъл да разбера, той правеше това от стеснение. Даже когато станеше нужда да прочете някое напечатано свое стихотворение, правеше го някак със стеснение и неохота. Той все мислеше, че не го е написал както трябва и че може да се доусъвършенства.

 

Вечер си отпочивахме по градините, додето най-после взеха да се свършват парите ни. На това отгоре ни залови и треска, която по своята острота надминаваше пловдивската. Италианският лекар ни каза, че ще премине, щом напуснем Рим.

И ние го напуснахме, като тръгнахме направо за Бриндизи, и оттам с пощенския параход за Цариград. Напуснахме идеята да ходим в Генуа. Щом се качихме на парахода, треската изчезна.

 

Михаил Маджаров (1854 - 1944)

 

Италия е хубава страна. Вазов се възхищаваше на всяка стъпка, но когато се отправихме за България, една радост ни обзе. Дали тихото море, дали чистият въздух, дали изчезването на римската треска, но и двамата се радвахме като деца, че ще се върнем у дома, в обичния наш Пловдив, дето бяхме прекарали веселите и щастливи години.

 

Михаил Маджаров, 1928 г.

със съкращения

 

 

 

 

Още от категорията

4 коментар/a

MrBean на 09.07.2018 в 17:07
Много приятен пътепис и браво на сайта че публикуват и такива приятни четива.
Радослав Бобчев на 10.07.2018 в 12:34
Възхитителен пътепис!
Вася Н. Илиева на 10.07.2018 в 16:27
Отново насърчителен и обновителен материал, Гласове. Благодаря. В социален план да се чете за Вазов, пътуващ за Италия във влак втора класа на свои разноски, е като капка чиста кръв в отровеното от нагла корупция на властващи бюрократи Отечество. Нови и нови 'султанки', стари ханъми и све нагли акълии без акъл грабят, възползуват се от службиците си, с които вредят, и редят лъжовни думи за оправдания. Контраст е Вазов на безсрамието на депутати и министри и този контраст е малка живина за човека, които е с Вазов, не със ...Султанка и 'султанки'.
Бат'Ваню на 13.07.2018 в 12:28
Един непознат Вазов. Интересни разсъждения на Маджаров за морето и българина.

Напиши коментар