Марио Варгас Льоса: Писателят не бива да разделя политиката и морала

Марио Варгас Льоса: Писателят не бива да разделя политиката и морала
Албер Камю подчертаваше, че никога не бива да се разделя политиката от морала. Трябва да си спомним това днес, когато сме свидетели на възхода почти навсякъде по света не само на популизма и локалния национализъм, тези нови форми на егоизъм, но и на екстремизъм от всякакъв вид, който понякога маскиран си пробива път напред. Включително и най-непримиримите феминистки.

 

 

Нобеловият лауреат за литература през 2010 г. получи във Франция Голямата литературна награда “Шато Ла Тур Карне”, връчвана от винопроизводителя и меценат Бернар Магре. Паричното изражение на наградата е 20 хил. евро, а преди автора на “Празникът на козела” тази награда са получавали Милан Кундера и Мишел Уилбек. “Фигаро” се срещна с Марио Варгас Льоса по този повод.

 

 

- Как реагирахте на новината за наградата?

 

- Първо бях изненадан и много щастлив. А после това беше повод да посетя Париж, един скъп на сърцето ми град. Освен това за мен е голяма чест да се присъединя в списъка на носителите на тази наградата към моя приятел Милан Кундера, когото много съм чел и на когото се възхищавам.

 

- Литературата и виното е стара и дълга история. Още от Рабле и пикаресковия роман “Ласарильо де Тормес”…

 

- А също и красива история. Но не забравяйте перуанеца Гарсиласо де ла Вега. Аз самият пия само червено вино, никакъв друг алкохол, и само вечер. Иначе не бих могъл да пиша… И трябва да призная известна слабост към страхотните вина на Haut Médoc. Тази голяма бутилка вино, която ми подариха, ще бъде уважена подобаващо. Ще добавя, че не за първи път творчеството ми привлича вниманието на винопроизводителите. През 2012 г. получих като награда бъчва с 250 литра La Bodega Valduero, реколта Рибера дел Дуеро. 

 

Когато живеех в Париж през 60-те години на миналия век, моят лекар ми казваше: “Виното е цивилизация. Това не е алкохол”. Очевидно той говореше за страни, като Франция, Италия и Испания и дори добави: “После е светът на варварите”. (Смях).

 

- Освен наградата, вие получихте и оригинален екземпляр на романа “Мадам Бовари”, подписан през 1867 г. от ръката на Флобер и адресиран до големия приятел на изкуството и меценат Алфред Герар…

 

- Това е безценен подарък, който ме трогна дълбоко. Флобер изигра важна роля за мен. Именно той реши кариерата ми като писател. Открих “Мадам Бовари” на френски, когато бях на 30 години. Това е фундаментална книга, която промени живота ми. Тя беше откровение, едновременно пример и водач. Благодарение на нея разбрах, че трябва да работя върху писането, да упорствам, за да овладея това изкуство. Както при Флобер, моите първи литературни стъпки бяха трудни, почти обезкуражаващи. Тайната на изработването, ако има такава, се състои в неуморното усилие върху всяко изречение, всяка дума. Отдадох почит на Флобер в една от книгите ми, “Вечната оргия”. 

 

Много интересна е натрапчивата мисъл на Флобер за глупостта. За него Ема Бовари въплъщава всичко, което той мрази и което го очарова. Несъмнено затова Хорхе Луис Борхес предпочиташе “Бувар и Пекюше”, както ми сподели в края на живота си. 

 

- От петдесет години се занимавате с журналистика и водите хроника в мадридския вестник “Ел Паис”, в която изказвате мнението си направо, независимо дали говорите за култура, литература, за социалните проблеми или геополитика…

 

- Смятам, че това е мисията на писателя. И се сещам, че Албер Камю, на когото толкова се възхищавам и който подкрепяше испанските републиканци, подчертаваше, че никога не бива да се разделя политиката от морала. Трябва да си спомним това днес, когато сме свидетели на възхода почти навсякъде по света не само на популизма и локалния национализъм - вижте както се случва в Каталуния -, тези нови форми на егоизъм, но и на екстремизъм от всякакъв вид, който понякога маскиран си пробива път напред. Включително и най-непримиримите феминистки.

 

- Наградата ви бе връчена по време на официална вечеря, на две крачки от място, което добре познавате, Дома на радиото…

 

- Наистина по време на моите парижки години и на вече бившето RTF, аз бях радиожурналист на къси вълни, с предавания, предназначени за испаноговорящите, точно след откриването на Дома на радиото. Така че връчването на наградата там е начин да се затвори кръга. 

 

По онова време написах и публикувах първите си два романа и работех по “Разговор в “Катедралата”. Тогава бях голям читател и почитател на Сартр, Малро и Реймон Арон, когото четях тайно, както и “Фигаро”, за да не засегна многобройните си приятели комунисти, въпреки че по онова време все още бях ляв… А междувременно повярвах в либерализма.

 

- Тези дни публикувате нов роман в Испания, Tiempos recios (Трудни времена - бел. пр.). Можете ли да ни го представите?

 

- Заглавието е заимствано от един цитат на св. от Тереза Лизио за инквизицията и “трудните времена”. Романът се развива в Гватемала през 50-те години на миналия век, по време на военния преврат, подкрепен от ЦРУ и всемогъщата „Юнайтед Фрут Къмпани“, дълго време ръководена от измислен персонаж, наречен “Банановия човек”… Преди мен Габриел Гарсия Маркес изобличи много силно това непоносимо икономическо присвояване в “Сто години самота”. Мисля, че романът ми вече се превежда от издателство “Галимар”.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи