Брюно Тертре: Свидетели сме на реванша на историята

Брюно Тертре: Свидетели сме на реванша на историята
"Не знам дали има умерен национализъм… Има ли впрочем умерен ислямизъм? Това ми напомня митичното търсене от 2001 г. насам на “умерени талибани”… Защо не “нацизъм с човешко лице”? Някои идеологии имат такава сила, че са несъвместими с умереността. Особено, когато Божият закон е смятан за по-висш във всяко нещо и по всяко време от човешкия закон".

 

 

По повод излизането на новата си книга, La revanche de l'histoire (Реваншът на историята), Брюно Тертре даде интервю на “Фигаро”, в което обяснява как историята се превръща в голям политически залог. Брюно Тертре е изследовател по геополитика, специалист по въпросите на отбраната. 

 

- “Всичко, което беше, вече не е; всичко, което ще бъде, още не е. Не търсете другаде тайната за нашите злини”, пише Мюсе през 1836 г. Фраза, която сте избрали за мото на вашата уводна глава. В ХIХ век ли се връщаме?

 

- Това, което казва Мюсе, символизира меланхолията, “злото на века” по онова време. Носталгията по миналото на фона на едно настояще, което предизвиква световъртеж, не е лишена от съзвучие с нашата епоха. 

Друго позоваване на ХIХ век ми идва наум: това за имперската логика. Когато Москва анексира Крим, неописуемият Джон Кери възкликна: “През ХХI век не се държим както в ХIХ век!”. Той не беше разбрал, че “Старият свят се завръща”, ако използваме израза на Йожени Бастие… Съперничеството между великите сили откриваме и в Азия: много анализатори подчертаха до каква степен надигането на Китай спрямо САЩ и Япония прилича на това на Германия срещу Англия. И както Китай, така и Индия са на път да преоткрият мястото, което имаха през ХIХ век, като дял от световното производство. 

Моята приятелка, покойната Терез Делпеш, бе написала хубави страници за ехото на края на ХIХ век и началото на ХХ век в съвременната геополитика.

 

- Дали това е краят на края на историята, както подсказва Ален Финкелкрот?

 

- Ален Финкелкрот е прав. От дълго време беше обявено завръщането на историята: още през 1991 г., с рухването на СССР, през 2001 г. с 11 септември, през 2011 г. с Арабската пролет… Но на европейците, които вярваха, че са излезли от нея, им трябваше време, за да го осъзнаят.

И когато историята започва отново, миналото излиза отгоре: връщането на традиционните съперничества на силите е и сблъсък на политически модели и национални разкази, които претендират, че са вкоренени в историята: Русия анексира мястото на своето “кръщение”, ДАЕШ иска да възстанови халифата, Китай се осланя на съществуването на древни карти и ръкописи, за да оправдае настаняването си на стратегически острови… 

 

- Погрешна ли беше диагнозата на Фукуяма?

 

- Не съвсем, когато се възприема буквално. Фукуяма твърдеше, че дебатът за оптималната форма за човешко управление вече е приключил: модерните общества няма да намерят по-добро от либералната демокрация. Той ни най-малко не казваше, че светът ще стане кантиански за кратко време и че разпространението на демокрацията скоро ще породи вечен мир. Но той смяташе, че другите форми на управление няма да имат или ще имат само временен успех.

Да си припомним, че статията бе написана през пролетта на 1989 г., преди вдигането на Желязната завеса… Тезата остава интересна, но искам да кажа, че това ми напомня за прочутия коментар на Джон  Мейнард Кейнс за равновесието на пазара в дългосрочен план: “Разбира се, но “в дългосрочен план” ние всички ще бъдем мъртви!”. Можем да кажем например, че севернокорейският режим ще рухне един ден, но докато чакаме, той продължава да съществува, за нещастие на населението… С други думи, тезата за края на историята едва ли е перформативна за управлението на настоящето.

 

- Като че ли днес по-скоро тържествува тезата за сблъсък на цивилизациите на Хънтингтън…

 

- Диагнозата на Самюъл Хънтингтън беше спорна: неговото разделение на света на осем цивилизации остава объркващо и конфликтите, които се случват по линиите на културните разломи, не са задължително “цивилизационни” конфликти.

Но прогнозата му не беше абсурдна: точно по този начин джихадистите, както и някои ислямистки движения възприемат своята битка. Което, от своя страна, мобилизира политическия и интелектуален елит на част от републиканския лагер в САЩ, чак до Белия дом днес. И сега тази тема вече отекна и в Русия.

 

- Според вас поставянето под съмнение на историята датира от 1979 г. Защо тази дата?

 

- Защото в този момент тектониката на геополитическите пластове се раздвижи и контекстът Изток-Запад загуби статута си на определяща прочитна рамка. Това е годината на иранската революция, на началото на ислямизацията на Пакистан, на вземането на заложници в Мека и на нашествието в Афганистан. Като цяло, тези четири големи събития са матрицата на модерния ислямизъм и джихадизъм. 

Краят на 70-те г. е също времето, което Жил Кепел нарече “Божият реванш”, с идването на власт на президент евангелист в САЩ и на Ликуд в Израел… без да смятаме значителната политическа роля, която ще изиграе папа Йоан Павел II. Може би този Божий реванш преживяваме, с известно изместване, от няколко години във Франция с възраждането на едно християнство за политическа битка. 

 

- Сравнявате ислямизма и национализма. Ако тези две идеологии се подхранват една от друга, представляват ли и двете еднаква опасност?

 

- Поставям ги на едно ниво поради определена причина: те процъфтяват върху руините на социализма и на ексцесиите на либерализма, две идеологии, които представяха перспективата за светло бъдеще. Обратното, онези, на които им върви днес, национализмът и ислямизмът, са дълбоко вкоренени в историята, и предлагат връщане на миналото, дори връщане към миналото. Историята е “горивото на национализма”, казва Маргарет Макмилан…

И двете носят рискове, които обаче не са с еднакъв характер.

Ислямизмът е преди всичко социетална опасност: той поставя под въпрос човешките права, правата на жените в частност, и в крайна сметка политическата демокрация. Което обаче не означава, че задължително благоприятства появата на джихадизъм: употребата на канабис рядко води до употреба на хероин, а някои светски режими се оказаха най-добрата почва за политико-религиозно насилие. 

Що се отнася до национализма, той представлява заплаха за сигурността: “национализмът означава война”, казваше Франсоа Митеран. Прекият път беше нещо много малко, но не чак толкова. Той се основава на екзалтацията на народните страсти, които могат да станат неконтролируеми. Китайският режим е наясно с това и си играе с огъня, опитвайки се да контролира реостата на температурата…

 

- Не е ли умереният национализъм най-добрата защита срещу ислямизма?

 

- Не знам дали има умерен национализъм… Има ли впрочем умерен ислямизъм? Това ми напомня митичното търсене от 2001 г. насам на “умерени талибани”… Защо не “нацизъм с човешко лице”? Някои идеологии имат такава сила, че са несъвместими с умереността. Особено когато Божият закон е смятан за по-висш във всяко нещо и по всяко време от човешкия закон. 

Това, което вие наричате умерен национализъм, не е ли просто патриотизъм? Ако това е така, той несъмнено е добродетел. Която освен това не носи рискове от външни отклонения от имперски тип. Но във всеки случай със сигурност няма пълна защита срещу ислямизма. Защото той невинаги е транснационален: понякога той се въплъщава в много местни форми. Днешната турска власт направи успешен национално-ислямистки синтез.

 

- Могат ли наистина да се поставят в един кюп Путин, Тереза Мей, Тръмп и Ердоган?

 

- Тереза Мей не е част от този списък: тя е неволен продукт на Брекзита, а не негова причина. Такъв обаче е Найджъл Фараж, олицетворението на една ретроградна форма на британския популизъм… Както другите лидери, които споменахте, той въплъщава реванш на миналото, или по-скоро на едно въображаемо, митологизирано и реконструирано минало. В някакъв смисъл, едно “съчинено” минало. Общото между тях е, че тези лидери срещат дълбоки политически и културни стремежи: отхвърлянето на някои форми на прогрес на фона на главозамайването от модерността; желанието да се преоткрият корените на фона на разтварянето на идентичностите в голямата вана на глобализацията.

Приликите спират дотук. Путин и Ердоган искат да отместят границите си, символично и военно. Обратното, Фараж и Тръмп искат да си върнат границите. Така реваншът на историята се проявява по два различни начина: в западния свят се стремят да възстановят миналото отпреди глобализацията и миграциите; в развиващите се страни превъзнасят една по-древна история. Миналото е начин да се пренапише националната идентичност на възраждащите се нации или да се изработи идентичността на новите нации. Тенденцията при тях е на връщане на империализма. Докато при нас е по-скоро на Голямото затваряне. 

 

- Предупреждавате ли срещу инструментализирането на миналото? 

 

- Непоносима е манията по аналогията в един свят, в който трябва да говориш все по-високо, за да бъдеш чут. Втората световна война е нейният неизчерпаем запас: всеки авторитарен лидер е уподобяван на Хитлер, всяка дипломатическа отстъпка е сравнявана с Мюнхен, всяко клане е нов Аушвиц. Когато обаче прекаляваме с аналогиите, се заблуждаваме едновременно за диагнозата и за прогнозата, и ненужно разпалваме духовете. Но понякога това е умишлено както в Русия днес, където се твърди, че преиграват в Украйна борбата от 40-те години…

Не сме и в 30-те г.: икономиката на нито една голяма страна не е рухнала, лигите не маршируват на улицата, популизмът не е фашизъм и никой не желае война.

Манипулацията на историята заслепява народите. Народите на Източна Европа научиха, че с нищо не са отговорни за престъпленията, извършени по време на Втората световна война, тъй като са били “освободени” от Москва. Как да се учудваме на неонацистките движения в някои страни от Евросъюза или на връщането на сталинизма в Русия, ако прегледът на съвестта и работата върху паметта не са били извършени? Русия и Китай, неспособни да признаят и приемат миналите престъпления, са болни от своята история. В Близкия изток научаваме, че западнякът, колонизаторът, е отговорен за всичко. Регионът е в пламъци? Вината е на споразуменията Сайкс-Пико! Когато не са евреите… Колективната невроза рядко е гаранция за стабилност и мир.

Инструментализирането на миналото прави несъвместими националните разкази, както виждаме в Източна Европа, в Близкия изток, в Южна или Източна Азия. Ако не подклажда конфликтите, то най-малкото ги заразява.

 

- От друга страна, не е ли Европа твърде склонна да отрича своите корени и да изпада в покаяние?

 

- Да, реваншът на историята е също ефект на бумеранга срещу изоставянето на корените и крайностите на покаянието. Паметта не е история: първата разделя, а втората обединява, казва Пиер Нора. Днес несъмнено историческият дълг трябва да надделее над дълга за памет. Покаянието често води до поставянето на преден план на съдбата на малцинствата в ущърб на мнозинството. Което създава в него чувството, че е подложено на двойно наказание: от една страна, то се възприема като жертва на глобализацията и заплашено от имиграцията; от друга, то се чувства пренебрегнато: “Защо се говори толкова за “тяхното” минало, а не за “моето” настояще?”, си казва то…

 

- Съществува ли правилна употреба на миналото?

 

- Разбира се. Историческите страсти могат да бъдат благородни, когато не се разпалват до крайност. Дистанцирането на историка и мъдростта на съдията може да ги успокои. Трябва да умеем също да гледаме на миналото с очите на разума: да излагаме фактите, да отворим архивите, да съпоставим източниците, да приемем дебата. Това Пиер Аснер нарича “рядък, крехък и конфликтен съюз на умереността и на страстта”.

Аналогията може да има добродетели като евристичен инструмент, за да се опитаме да разберем тази или онази криза или конфликт например. Говорехме за връщане към ХIХ век и знаем, че съперничеството между една голяма нововъзникваща сила и друга, която залязва, може да породи конфликти: изучаването на начина, по който се върви към война в началото на ХХ век, може да ни помогне да предвидим рисковете, а може би и да предотвратим голям сблъсък. Прочитът на една книга за 1914 г. накарал Джон Кенеди да прецени рисковете от фатална спирала по времето на Кубинската криза…

Споменът за кризата от 1929 г. несъмнено също е помогнал на лидерите от 2008 г. да не извършат същите грешки като тези на своите предшественици.

Що се отнася до прочутата метафора за Тридесетгодишната война, която се използва и с която понякога се злоупотребява по отношение на Близкия изток, тя не е излишна, за да разберем дълбочината на разгръщащите се там динамики. Но ще имаме ли нов Вестфалски мир? Съмнявам се в това. Във всеки случай германският министър Франк-Валтер Щайнмайер не греши, когато казва, че “трябва да извлечем една поука от Вестфалския договор, а именно, че ако искаме мир, не можем да имаме едновременно истина, прозрачност и справедливост”.

Интересно е да се отбележи, че новият френски президент зад имиджа си на модерен млад човек има нещо много класическо в своята култура и вкусове. Продукт на провинциалната буржоазия, в някои отношения той ни напомня за… Франсоа Митеран. Вероятно не сме имали по-изпълнен с класическа култура президент от Митеран насам. Играта му с историческите символи не е престорена, той познава забележително историята на Франция и иска напълно да се впише в нея. В този смисъл той е обратното на онова, което искаше да бъде Валери Жискар д’Естен. А вкусът му към политическото престъпване - от срещата му с Филип дьо Вилие до думите му за колонизацията - разкрива според мен дълбоко желание за национално помирение. 

Големите кавги на историците - стари срещу модерни и т.н. - ми изглеждат доста безполезни. Тук според мен трябва да се прави разлика между романа и разказа. Романът е пренаписване, понякога изопачаване в полза на една идеология или власт. Разказът е разкрасяване, рамка, чрез която да бъде изработена обща идентичност, която умишлено поставя акцента върху символите и големите събития. Първият не е здравословен и може дори да бъде опасен, особено когато не е отворен за критика - което се случва, когато национализмът надделее над патриотизма. Вторият е полезен, дори необходим на любовта към отечеството и следователно на националното единство. Той неизбежно се основава на т. нар. “класическо” знание на хуманитарните науки. В съзвучие с началото на нашия разговор, можем да кажем, че Гьоте отговаря на Мюсе с думите, че ако романтикът е “болен”, класикът е “здрав”…

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Коментари

  • Спиноза

    24 Май 2017 10:54ч.

    "Когато Москва анексира Крим..." До тук четох.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    24 Май 2017 11:57ч.

    Игра на думи. Ако искаме да обозначим умерените вярващи в Аллах, просто няма да ги наричаме ислямисти. Обратното, когато използваме този термин по отношение на цели народи, внушаваме, че те са изначално привърженици на тероризма. Все едно да наречем западните народи империалисти. Случвало се е. Евреите например са обвинявани в пъклени замисли срещу човечеството поради самия факт, че са евреи.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Името ми е Червен

    24 Май 2017 12:17ч.

    Аз стигнах до там, дето и ислямизмът, и национализмът били дълбоко вкоренени в историята. Обичайното късогледство - ту религията им е виновна, ту историята. Не, господа политици и всякакъв обслужват ги персонал, не са те - виновна е политиката. Тя съумява да използва и историята, и религията, и вичко, каквото може да ни хрумне, в името на властта и печалбата. Разбира се, че няма умерен ислямизъм доколкото ислямизмът е идеология, която цели господство на исляма във всички сфери на обществения и личен живот. Има умерен ислям, т.е. нормална религия. А умереният национализъм се нарича патриотизъм (само че не бива да се изкривява употребата на тази дума за национализма на В. Симеонов например).

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • аз до тук

    24 Май 2017 16:28ч.

    Русия и Китай, неспособни да признаят и приемат миналите престъпления, са болни от своята история

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • хм...

    24 Май 2017 16:45ч.

    Не ми хареса - нищо не ме впечатли!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Франк-Валтер Щайнмайер казва, че “ако искаме мир, не можем да имаме едновременно истина, прозрачност и справедливост”…

    24 Май 2017 17:17ч.

    Това е така, защото мирът е всъщност едно специфично продължение на войната, която сама по себе си изключва всякаква истина, прозрачност и справедливост. Мирът е времето на предвкусване на насладата от следващата война, която пък винаги носи разочарование, изправим ли се лице срещу лице с нея.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Впускането в нова военна авантюра много прилича на изневярата с чужда жена:

    24 Май 2017 17:26ч.

    струва ти се, че новата връзка ще те освежи, но още след първия път разбираш, че в цялата работа има нещо НЕДОИЗПИПАНО, нещо грубо, нещо издялано като с теслата. Изневярата винаги се свежда до нещо, което народът нарича „джаста-праста“. Когато обаче се касае до военна авантюра, тази „джаста-праста“ може да има и далеч по-болезнени резултати.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Умен

    24 Май 2017 18:58ч.

    Наративи, разкази, прочити... Само да не се каже или разбере: национализмът е неизбежна реакция на трансграничния капитал и настъпателния щатски хегемонизъм. Това е настроение. Едни национални политици ще го използват за зло, други за добро, трети - и за двете неща.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • иии

    25 Май 2017 13:46ч.

    разбрах едно от интервюто. когато ние побеждаваме и се разрастваме е нормално. когато нас побеждават не е нормално. пълна демагогия.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • В, Николова

    28 Май 2017 13:02ч.

    Айде и аз с тези, които не дочетоха статията и "великите" размишления на французина . Само ще кажа "Докато умните се наумуват- лудите се налудуват"

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи