В началото е “латерна магика” и един куклен театър. В началото са образите, лицата. Ингмар Бергман разказва за тях в поразителната си автобиография “Латерна Магика”, както и по-късно в прекрасния си филм “Фани и Александър”.

 

 

В началото е един малък прожекционен апарат, филмовите прожекции с баба му и едно богато въображение. Като студент се насочва към литературата, но вече е запален по театъра. Играе. Режисира. Ще го прави през целия си живот и, когато в средата на 80-те г. обявава, че се отказва от киното, за да се посвети напълно на драматичното изкуство, това не изненадва никого. Дори и един ден да се върне зад камерата. 

 

В дългия си живот той ще пише пиеси, ще режисира престижни театри, ще поставя толкова различни режисьори, като Шекспир, Молиер, Шилер, Бюхнер, Чехов, Ибсен, Стриндберг, разбира се, Енквист, Гомбрович. Театърът обхваща цялото му филмово творчество. Нещо повече, филмите му по своята същност са театрални. Освен това той винаги работи на снимачната площадка с ядро от актьори, като театрална трупа. 

 

Преди 100 г., на 14 юли 1918-а, се ражда Ингмар Бергман. Единадесет години след смъртта му, през 2007-а, неговата сянка все още се простира над седмото изкуство, като могъщо дърво с дълбоки корени и големи клони. Киното и театърът отдават почит на великия шведски режисьор. Два документални филма, “В търсене на Ингмар Бергман” на Маргарете фон Трота, и “Бергман, една година от един живот”, на Джейн Магнусон, който излиза на 26 септември, изследват личността и влиянието на режисьора: как се е превърнал в тази огромна фигура?

 

През 1953 г. филмът му “Лято с Моника” ще обиколи света. Двама влюбени тийнейджъри, едно лято на един остров на мечтите, еротизмът, естествеността и горчивото изхабяване. Бергман вече прави дисекция на двойката, изследва лицата. Годар се възхищава на дързостта на едрия план на камерата към лицето на Хариет Андершон, който превръща зрителя в свидетел на нейното разочарование. В “400-те удара” Трюфо изпраща Антоан Доанел да открадне снимка на Моника. Младите критици от сп. “Кайе дьо синема”, които ще станат режисьори от Новата вълна, се възхищават на Бергман като на свой учител. Маргарете фон Трота, която идва 20 г. по-късно да учи в Париж, ще го открие чрез една от великите му творби, “Седмият печат”. 

 

Любопитното е, че и двата документални филма започват с откъси от “Седмият печат”. Поразителни сцени: никога на смъртта не е било давано такова физическо присъствие, което я превръща в действащо лице в драмата. Бергман, който вижда в киното “страхотно средство за преодоляване на границите”, смята, че “или приемаме алегорията, или виждаме само актьор със смъртно бледо лице и дълго черно наметало”. Във всеки случай тъмната фигура е показателна. Не може да се говори за Бергман, без да се говори за смъртта, която го преследва. През същата 1957 г. той снима “Седмият печат” и “Поляната с дивите ягоди”, където старият професор вижда в свой кошмар как излиза от ковчега. Киното му дава силата на съня, която му позволява “да пробие завесата на реалността, да достигне други светове, да сгъсти ситуациите и напрежението”, както казва той.

 

Бергман е също човек с всякакви неврози и майсторският начин, по който ги използва, чрез своите герои, мъже и жени, е може би най-съвременният аспект на творчеството му. “Не познавах личния му живот, разказва Маргарете фон Трота, и се опитах да покажа как е бил преследван от своите демони”. Тревожен, ревнив, маниакален, манипулативен, пристрастен към работата и секса, за да избяга от депресията и болката от стомашните язви, жестоко безразличен към всичко, което не е свързано с неговото изкуство, и особено към децата си, той поставя на сцената “своите демони” с изключителна истинност. Интервюто със сина му Дан е безмилостно. Бергман няма да направи никога и най-малкия жест, за да смекчи ненавистта на сина си, точно обратното. Но той снима “Есенна соната”, срещата между една пианистка, обсебена от кариерата си, и пренебрегнатата й дъщеря (Ингрид Бергман и Лив Улман). За него “киното е изумителен инструмент, когато трябва да се улови човешката душа, начина, по който тя се изписва на лицето”.

 

“Използвам самия себе си като дърво и брадва. Всъщност това е всичко, което имам”, казва още Бергман. До голяма степен травматичен материал, вложен дълбоко в него още от детството. Бергман е разказвал много за детските си години, за строгостта на баща си пастор, за “латерна магика” - “вълшебният фенер”, който му отваря вратата към киното. Пресъздава го във “Фани и Александър”, изпълнен с ужас и очарование. Детството върви с киното, което върви с мечтата. Този свят на илюзията му дава идеално убежище, за да избяга от обърканата и необуздана реалност. 

 

“Той създава планове с изумителна красота, но никога не е формалист, отбелязва Маргарете фон Трота. Спомням си отговора му на Тео Ангелопулос, който се оплаква, че става все по-трудно да се прави кино: “Но защо не правите телевизия? По-лесно ще намерите финансиране, става бързо и имате много зрители”. Той нямаше предразсъдъци, нито арогантност. За него важното беше съдържанието”. От тривиалната реалност до метафизичните бездни, от съзнанието към несъзнателното, неговата камера прекосява всички пластове на съществуването.  

 

По материали от “Фигаро”

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

observer на 22.09.2018 в 18:52
Според американските класации за най-добрите филми на всички времена, Бергман не съществува изобщо. Там са Тарантино, Лукас и разни такива. Дори Апокалипсис сега е по-назад от Добрият, лошият и злият на Истууд. В европейските Бергман е до Антониони, Фелини, Тарковски и Трюфо. И до Куросава. И до Айзенщайн. Там, където му е мястото.

Напиши коментар