След 15 часа пътуване с два самолета и предстоящи 6 часа на път в автобус, най-човешката потребност е по пътя да спрем за тоалетна.
На голяма бензиностанция в района на Чунгджу (името възстановявам с учтивото напомняне от Google maps и регистрацията на спирането според GPS-а), тоалетната е луксозна до степен да се колебаем дали можем да пристъпим вътре. Отвън, пред вратата, на плазмен екран са изобразени всички тоалетни кабинки и коя от тях е свободна. С влизането сред бляскавата чистота с толкова мивки, колкото са и кабинките, с огледала на всяка мивка, осветление за всяко огледало, се оглеждаме дали и къде се плаща. Безплатно е.
Оформлението напомня на холивудска филмова гримьорна.
Тоалетната блести от чистота. Буквално. Така ги показват в рекламите, където след употребата на препарат, повърхностите правят дзън-дзън и святкат. Всяка тоалетна е снабдена с апаратура, която осигурява биде, отопление на седалката, издухване за изсушаване. Отнема известно време да се осмелиш да я ползваш по същество. Водата се пуска автоматично. На чешмите и сапунът, и водата работят само с фото клетки. До някои от мивките са поставени степенки за деца.
Вече няма значение колко часа още ще пътуваме. Пристигнали сме в изключително чиста страна, където индивидуалната хигиена е като религия, където правото на човек да се освежи, е издигнато в култ.
Мястото за пушачи е в кът (кюшенце) далеч от другата страна на паркинга и никъде около пунктовете за храна, които са навън, не може да се пуши.
Пътуването към град Бусан е съпроводено с няколко тежки задръствания, но в държава с 52 млн. жители на площ по-малка от България, безпроблемно е предвижването само на птиците.
Когато пристигаме в Бусан е вече тъмно и само знаем, че хотелът ни е на брега на морето. Предстои ни типична корейска вечеря, каквото и да значи това. След повече от 20 часа на път, всяко хапване е добре дошло.
Вървим по тясна квартална уличка и се редуват високи и луксозни хотелски здания с едноетажни постройки, които са заведения, магазини и места, подобни на складове. Влизаме в просторно помещение на нивото на тротоара, без обособена врата, от чийто таван над масите се спускат гъвкавки кюнци с лъскав пиринчен цвят.
Изглежда изискано, ако цялата обстановка не е твърде странна. Сядаме на нашата маса, а само след секунди в дупката на масата под кюнеца опитен служител мята гърне с разпалена жар и полага отгоре решетка. Ококорваме се, но чакаме какво още ще се случи. Със скорост, сякаш се телепортира, сервитьорът донася голяма плоча, покрита със сурови червеникави изящно тънки пържоли, купички, още купички, след тях и други – все пълни с неща, които не сме сигурни какви са, и ги разстила на масата.
Сред познатите ни храни са изобилие от обелени скилидки чесън, пресен лук и големи листа маруля. Накрая ни оставя два чифта големи остри ножици и два чифта метални щипки, покланя се и изчезва.
Усмихнатата ни водачка Моника посочва към месото и казва: "Сега ще го печем – ще е толкова готово, колкото на нас ни харесва, колкото на всеки от вас харесва. Това е най-доброто говеждо, което се предлага в Корея. То е от специална порода, много крехко и считаме, че е най-вкусно".
Поемам инициативата да пека, слагам първите тънки пържолки върху решетката над жарта, чува се сочно цвърчене и нагоре се издига дим. Дотичва служителка, грабва подвижния кюнец и го насочва към издигащия се пушек. Харесва ми да обръщам тънките крехки меса, питам другите кой в каква готовност го иска. По нашите земи, като опечеш пържола, я подаваш на този, който ще я яде. Но същата жена, която ми показва как се наглася кюнеца към дима, долита отново, грабва едните ножици и пред смаяния ми поглед започва да кълца месото на парченца с размер на залци. В този момент всички се разсънваме окончателно. Ей, жено, какво правиш с пържолите ни!
Оказва се, че както в Тайланд и Индонезия, тук също не ползват нож, а за да е удобно, просто всичко се реже с ножици.
Това ми напомня първото ми посещение в Макао, където по улиците постоянно ме гонеха жени с ръкавици, стиснали нещо тънко и кафяво в едната ръка и с ножици в другата. След поредния път, когато панически хуквам, европеец ме спира и обяснява: „Мадам, това е сушено месо с различни вкусове. Тези жени отрязват от него и дават да го дегустирате. Не се плашете!“. После идва с мен до най-близката търговка и взима по едно парченце за него и за мен. Оказва се толкова вкусно, че само от дегустации, докато премина по търговската улица, вече съм се нахранила.
Е, на вечерята в Бусан отново щракаме с ножици по храната. Мисля си, че с нашите префинени традиции сме се лишили от простото удоволствие всичко да се реже бързо и ефективно на мига.
Сред задължителните елементи от храната е корейското кисело зеле „кимчи“, което е и люто. Е, у нас ние си го кълцаме и му слагаме лют червен пипер.
Месото се оказва толкова крехко, че се топи на небцето и е удивително вкусно. Питаме за вида му, за цената. След кратки сметки излиза, че една тънка пържолка у нас би струвала 25 лева.
Моника показва как се яде: в листо от маруля се слага ориз, малко кимчи, парченца месо, завива се и се лапва на една хапка. Корейците също обичат лютото и затова някои от експериментите с храните в панички завършват с тъпкане на ориз в устата, за да се убие изгарящия вкус след дегустацията.
На утрото небето е синьо, октомврийското слънце препича като сред лято. Отправяме се към първата си среща с местните храмове.
Хаедонг Юнгунгса е брега на морето, кацнал на скалите и прилича на изваден от приказките. Корейците идват тук за молитва, защото мотото на храма е „Поне едно от твоите най-съкровени желания ще се сбъдне, когато се помолиш тук от цялата си душа.“
Този будистки храм е сред малкото, които не са в планината, а на брега на морето. Издигнат за първи път през 1376 г. по време на династията Горейо, той е разрушен по време на японската инвазия над Корея около 1590 година. Издигнат е отново едва през 1930 година.
Отделните здания са разположени на различни площадки и затова здравите хора вървят нагоре и надолу по много стъпала, но това не пречи на хора с бастуни, патерици и в инвалидни колички да стигнат до молитвения храм или до статуята на Буда – просто се намира кой да им помогне или да ги пренесе на ръце по 105-те стъпала първо надолу, а после и да ги върне обратно.
И в Корея върви спорът дали молитвеното място е център на туризма и дали туризмът унищожава ценността на историята и съдържанието на молитвите. Будизмът е свързан с отшелничество, мълчание, посвещение и търпеливо чакане на отговори или просветление. А тук хората нахлуват, снимат се, посрещат изгреви, предават на живо с камерите на телефона.
Онова, което е било история и традиция, е така омесено с новото, модерното и нахално безочливо проникване във всеки кът, че самите корейци не са сигурни дали ще могат да удържат ценността на миналото край вълните на новото – далеч по-неудържими от морските, които бият в скалите век след век.
Посетителите се снимат с каменните статуи на своите азиатски зодии, а след тях, в края на алеята, на земята седят жени, които продават пресни зеленчуци. Следват щандове с пържени храни и всичко, което посетителят може да поиска, когато се отдава на туризъм, а не на отшелничество и търсене на мир с вселената.
И все пак, достатъчно е човек да спре, да се заслуша в прибоя на вълните и да усети изящната красота на храма, който стои като лице на многомилионния Бусан, смело закрил гората от небостъргачи.
Преди години името му се е изписвало Пусан, но със закон е променено на Бусан. Ако попитате кореец как се произнася, местният поема дъх, изрича го бавно и пояснява, че не било нито с П, нито с Б. Всъщност всеки е свободен да го чува както си иска, а дори да не бъде произнесена първата буква, от остатъка …усан пак само за това място можело да става дума.
Градът се намира само на час и половина с ферибот от Япония и японската култура през вековете присъства на първо място с любовта към морската храна. И без японците обаче, пак щяхме да ядем даровете на морето – смее се Моника. На рибния пазар шокът за европейците, свикнали на правилата на хладилно съхранение на всички продукти, е гарантиран.
Улицата с морски продукти е на открито, всички риби са на открито!
На малка маса опитен търговец подготвя змиорки – с рязко движение реже главите, ловко разцепва кожата, обелва я сякаш е стрък пресен лук и пред очите ни остава дълго тънко розово парче месо, което със сигурност е съвсем прясно – редом с други като него, те не спират да се гърчат по масата, аха да избягат! Следва щандът с десетки октоподи. Къдравите им пипала са така нагъсто, че цялото прилича на силно накъдрена руса дамска перука.
Много от рибоците са ни напълно непознати, някои от тях са отровни и с тях трябва да се борави много внимателно, защото са деликатеси. Следват аквариуми, пълни с гигантски раци, някои като човешка глава. Цената им може да достигне няколкостотин лева и приемаме уверението, че са уникално вкусни. Кореец се смее сърдечно на почудата ни и вади един от щипещите зверове. Той знае къде да го хване и ракът бавно щрака с щипките си из въздуха. Когато ми го подава, панически скачам встрани и околните се смеят.
Докато завираме носове и обективи в претъпканите с риби, миди и раци аквариуми, небето притъмнява, свлича се застрашително надолу и над нас плисва порой. Колкото и силно да вали, с всяка минута водната стена става все по-плътна, а дъждът вече не пада, а отскача от земята. Скриваме се в покрит пазар – нещо като отколешните търговски пътеки у нас, с десетки магазинчета, подредени в множество алеи. Между хората минават търговци с големи колички на колела и продават плодове, зеленчуци. Над главите е издигнат ламаринен покрив и трясъкът отдолу звучи като канонада от куршуми. За да се чуят, хората трябва да крещят.
Късно вечерта дъждът продължава да се лее, но навън е толкова топло, че на плажа е пълно с хора, които се къпят в морето. Излизам на разходка с идеята, че ще подгизна, но усещането е прекрасно. Някои хора са с чадъри, но онези, които правят джогинг по алеята край морето, не се интересуват от мокрото. Навлизам в обособена търговска зона, редом с широката алея, която както обикновено, е от малки бараки. В средата на всяка от тях се намира голям аквариум с живи морски обитатели, а клиентите посочват какво искат и то се готви на мига.
Седят си хората, говорят си, смеят се. Край някои маси са приседнали дебели котараци и търпеливо чакат своя дял. Край мен преминава коте, което доволно се облизва, но дъждовните капки го карат да забърза крачка. Спира пред къщичката си, отърсва се и доволно сяда на сушинка под малкото си покривче.
Продължавам разходката по осветената алея край обширния плаж. Просторно е, красиво и спокойно. Небостъргачите се виждат едва наполовина, потънали в дъждовните облаци.
Когато стигам до залива-огледало, гледката спира дъха ми. В далечината се вижда дълъг автомобилен огрян в розово-лилава светлина висящ мост, пред мен играят разноцветни отражения от високите здания. Едно от най-впечатляващите места за нощни снимки в Бусан блести с цялата си красота. И така, както стоя мокра от дъжда, решавам да се върна и да снимам. Спринтирам по мократа алея обратно до хотела, взимам статив, дрон, чадър, дъждобран и се връщам с темпото на местните джогинг маниаци.
Като подарък лично за мен, в полунощ дъждът спира, облаците се повдигат от върховете на небостъргачите като театрална завеса. На големия бетонен кей съм само аз. За миг се замислям дали в този град трябва да се страхувам за сигурността си, но няма с кого да обсъдя въпроса.
Понякога простото щастие е да стоиш сам в полунощ под облаците, пред играещите отражения на градските светлини и да вдишаш топлия влажен въздух. Обещавам си, че ако на другата вечер не вали, ще се разходя пеша до розово-лилавия мост, защото той трябва да бъде сниман и отблизо.
На утрото съм навън в 6 сутринта. Въздухът е все още натежал от дъждовни капки, но се втурвам към плажа и излитам с дрона.
Когато малката ми птичка се устремява към водата, за моя изненада в морето е пълно с плуващи хора и когато слизам надолу да ги разгледам от десетина метра, те се обръщат и махат към обектива.
Красотата на утрото е в бледите цветове, които стават все по-ярки с издигането на слънцето.
Предстои да посетим Кьонгджу, който е столица на Корея между VІІ и Х век, когато династията Сила е в неудържим възход. Неслучайно именно през VІІ век там е създаден първият национален университет, а днес в града образование предлагат два будистки университета и един по туризъм.
Градът лежи върху няколко малки хълма, но планината Намсан пази останките от 122 храма, 64 каменни пагоди, статуи и каменни фенери. Градът се намира край бреговете на река Хьонгсан.
Храмът Булгукса е на площ като за малко село и се счита за едно от най-важните културни и исторически места в Южна Корея.
На входа му от всяка страна стоят по двама различно облечени и въоръжени, очевидно страховити воини – защитници.
Сградите са с типичните извити покриви, от всички страни ни заобикалят зеленина и пъстри цветя. Там, където няма сгради, всяко пространство е запълнено със свежест, малки, средни и големи езера и водоскоци.
За корейците няма нищо по-важно от връзката между човека и природата и само естествените цветове на растенията могат да дадат усещане за красота и покой, независимо колко са се старали хората да построят красиви здания. Разходката сред старинните здания, по пътеките, стръмните стълби, по сенчестите алеи може да е с часове.
Магията продължава в запазеното автентично селище Гьочон. В първия момент изглежда, че сме попаднали на снимачната площадка на филм за принцеси – наоколо се разхождат жени с прекрасни рокли от коприна и батиста, бухнали от кринолини. Мъжете са с костюми, които никога не сме виждали.
Ако повечето дами не са с маратонки, джапанки и понякога с надничащи отдолу крачоли на дънки, никой не би се усъмнил, че те продължават да ходят из селището като духове от няколкостотин години.
Фамилията, създала селището, била богата и образована, но едва 8 процента от всички учили от най-ранно детство наследници, успявали да покрият изискванията на финалния изпит. Другите се учели само докъдето им стигнат силите. Да бъдат образовани била най-голямата ценност, а онези, които успявали да прекрачат високия праг на доказаното ниво за учен човек – с познания по писане, аритметика, геометрия, земезнание и природни науки, животновъдство, а също биология, химия, география, бил в правото си да дава акъл на останалите.
Богатството означавало също и смирение – не може да притежаваш нещо наготово, за сметка на всички други. Затова, когато в семейството влизала нова снаха, в първите три години от брака можела да носи само памучни дрехи. За този период трябвало да научи правилата на рода, да овладее очаквани умения, да се научи да помага на по-слабите и едва когато докаже, че разбира отговорността да е част от богат и силен род, получавала правото да се облича в коприна.
Основните правила на рода са записани на бронзова плочка:
- Върни на обществото всяко богатство, което надхвърля 1440 тона ориз;
- По време на глад и недоимък, никога не увеличавай земите си;
- Посрещай пътниците и своите гости с топло гостоприемство;
- Никога не допускай някой в радиус от 100 li (около 40 км) да умре от глад;
- Снахите трябва да носят само памучни дрехи за не по-кратко от три години, след като сключат брак.
Особено интересна е първата точка, която не позволява забогатяване до степен на пълно откъсване от реалността. Това правило възпира и забогатяването чрез множество спекулации.
Разходката продължава през парка Дерънгоун. Дърветата му са със странно криви и все пак стройни стъбла. По алеите в парка са инсталирани тонколони, от които се носи тиха, успокояваща и нежна корейска музика. Заобиколени сме от покрити с яркозелена трева могили, най-високите от които достигат 23 метра и представляват съкровищници на открито. Под тях необезпокоявани и до днес лежат останките на велики хора от най-древната историята на Корея.
Много от тези могили са отдавна разкопани, а хиляди артефакти са изложени в музеите. Но усещането, че през 21 век човек ходи сред непокътнати гробници на няколко хилядолетия, а в тях се крият съкровища, оставени от предците, е много по-силно от мисълта, че виждаш зад витрина нечие притежание, изтръгнато от земята, от мястото, където е било предвидено да остане завинаги.
И както навсякъде другаде, наоколо се лее вода, езерата са пълни с цветя, които се оглеждат във водата заедно с небето. Толкова красота и покой измива всяка тежка мисъл и остава само усещането за нещо безкрайно добро.
Разходката ни завършва край покрития мост Уолджонг Гьо. Залезът го осветява и десетки хора на подскоци минават по моста, направен от отделни каменни блокове, за да се снимат на фона му. Те не са в дълбоки води, но всеки внимава да не пропадне между каменните блокове.
Вечерята ни е в ресторант, където традиционно сядаме на възглавници на земята. Осветеният двор е плетеница от дървета с широки корони.
Изглеждат нарисувани! Не издържам на любопитството да видя как изглежда моста Уолджонг Гьо и видът му ме кара да забравя напълно за вечерята. Хуквам нетърпеливо по каменните блокове над реката, за да го снимам докато… ми свърши лентата!
Когато се връщаме в Бусан, нощта е топла и ме кани да открия розово-лилавия мост отблизо! Само по усет за посока, тръгвам напред край широк булевард. След полунощ край мен минават хора само от време на време, трафикът обаче почти не спира. Мисля си колко спокойно се чувствам в напълно непознат град, по тротоари, които не съм виждала в живота си, и докато се движа към моста, който предполагам, че в тази посока. Алеите за пешеходците се превръщат в част от цялото преживяване. Мога само да предположа, че корейските плочкаджии познават добре занаята на полагането на равни и симетрични повърхности, които издържат на милиони стъпки.
След половин час бързо ходене, през дърветата на улицата мярвам светлините на моста, а точно пред него се оказва голямо яхтено пристанище. Моят най-голям подарък от Бусан е тази великолепна, топла, тиха нощ, когато се рея като птица над моста и се наслаждавам на градската красота, която искри в кротките морски води.
Висящият мост се оказва като извита магистрала над вода.
Светлините на града са диаманти, които ме теглят към себе си сякаш с магия. Дронът лети без проблеми вече на километър и половина и макар да се страхувам да не загубя сигнал, гледките ме изпиват с градската си прелест.
Мнозина наричат подобни места бетонени джунгли, но истината е, че когато високите домове са изражение на красива и модерна архитектура, то градовете излъчват самочувствието на модерна и осмислена среда.
Бусан ме изненадва с ресторанти, традиции, чистота, енергия, храмове, зеленина, цветове, покриви, улици, музика и простор за душата. А последното е най-важно.