Концерти в Германия

Концерти в Германия
Като се вглеждах в пълната зала с истински слушатели, с известна тъга си мислех за ясно забележимата отчужденост на новите поколения към така наречената класическа музика. Разбира се, за да се наслаждаваш на изкуството е необходимо образование. И това трябва да започне от детските години. Отдавна зная, че това е и една от най-важните наши задачи. Затова с радост приех предложението, като минавам през Берлин да изнеса малък концерт в една по-особена Музикална детска градина. Тя е създадена по идея на Даниел Баренбойм, подкрепя я Сенатът (с месечен бюджет 100 000 евро!). И всяка седмица изтъкнати музиканти свирят на децата. Намира се в самия център на Берлин, в обикновена сграда с жилища.

 

 

Още когато си купувах билетите за пътуването, програмата в компютъра ми нещо се разсърди и докато се усетя, цената започна да расте. И сега, на гишето на софийското летище казвам на служителя:

 

- Извинете… аз имам билет за два куфара и четири чанти, а имам само един багаж… Дали ще мога да пътувам? 

 

Момчето гледа в компютъра, гледа мен, дига рамене и напълно сериозно, явно не разбира шегата, отговаря:

 

- Да, можете.

 

Е, и аз дигнах рамене и си помислих: нали при тези евтини полети всичко си има цена - може би и чувството за хумор и усмивката се нуждаят от доплащане.

 

След няколко часа е Нова година и в самолета няма много пътници. Стюардесата, италианка, е мила и ми се усмихва, не служебно, а просто така, човешки. Виж ти, значи може... В кабината е тихо,  слънцето приветливо  се усмихва през прозорчето. Разминаваме се с малки облачета, не зная защо, те ме връщат към детството, може  би защото приличат на рисунките от Мечо Пух. Сигурно поради предстоящия празник всички изглеждат някак замислени и спокойни. Затварям очи, нали довечера ще стоим до късно… 

 

Кацаме в Хамбург, екипажът се сбогува с нас, пожелават ни хубаво прекарване. Формалностите на летището също бързо приключват. Вечерта съм с приятелско семейство. Къщата им е кръгла, така са си я поискали – да бъде като торта. И сега минаваме от прозорец на прозорец, отвсякъде излитат ракети, които се разсипват на впечатляващи съзвездия. Сигурно по-късно вестниците ще изчислят колко милиона са похарчили хората безсмислено за фойерверки, ще споменат и нещастните случаи, но все пак си мисля: не трябва ли да сме благодарни на древните китайци, които са измислили тази красота? 

 

На другата сутрин вече пътувам за Зилт. В нашето забързано и неспокойно време идеята да прекараш първите двайсет дни на годинатa сам на остров в Северно море изглежда наистина доста странна. Но интересно, докато споделях с приятели намерението си, наред със  законното недоумение, в очите на много от тях срещах мечтателен блясък. Може би  и тайно ми завиждаха: за така рядката възможност да бъдеш насаме със себе си, да спреш за момент потока на времето, да се огледаш… 

 

 

И ето ме вече в бунгалото, около мен са само пясъчните дюни. До Северно море са няколко крачки, хълмчетата са с гордите 15 метра надморска височина - а пейзажът е почти алпийски. Най-близкото село е на десетина километра, хора много рядко идват насам, събитие е да срещнеш някого. Съмва се късно, после отново е тъмно. И наистина, наистина самотата е пълна. Само луната надниква понякога през облаците, да провери още ли сме там с челото ми. А То, опряло главичка на стола, недоволно напомня:    

 

   -  Нали не си мислиш, че сме на почивка?

 

   - Добре, добре – казвам – само да отида да погледна морето и идвам.

 

Бързам нагоре по стълбата, която се качва на дюната. През лятото на площадката  винаги има хора, радват се на чудесните залези. Наистина е впечатляващо когато късно вечер пламтящото  слънце си тръгва и оставя след себе си това разточително пиршество от багри. Докато всичко накрая се слее с морето и настъпи кратката северна нощ. Сега на това място вилнее само вятърът. Тревата по дюната послушно се извива от поривите му. Черни облаци са се надвесили над водата. Чайка е разперила криле над мен, после се стрелна към морето. Май трябва да си сложа качулката, започва да пръска. И да се прибирам, нали обещах на другарчето си, моето виолончело. А и в бунгалото е уютно и топло. Навън вятърът продължава да вие, розовите храсти наоколо се покланят във всички посоки. Миналата година в тях се криеха зайчетата, те тук са постоянни жители. Сприятелихме се тогава с тях. А сега  нито едно не виждам. Къде ли са отишли? И местната лисица, с която бях установил контакт миналата година също я няма никаква. Само мишчица една притича веднъж през пътя, но бързаше и не можахме да се запознаем… 

 

След една седмица пълна самота  през деня започват да се появяват работници, учудено се ослушват, като минават покрай бунгалото. На Хенце, Хиндемит и Бритън не обръщат особено внимание, но виж - Бах ги радва, нали често звучи в църквите и е нещо като народна музика. Хубавото на престоя ми тук  е и това, че можеш да свириш по всяко време, без да се безпокоиш, че пречиш на някого. С челото ми се разбираме добре, винаги е готово да се труди, даже нощем. Разбира, сигурно, че е отговорно. Нали имаме концерти: Хамбург, Зилт, Баден-Баден, Страсбург, Берлин, Реклингхаузен, Есен и отново Хамбург, нещо като обиколка на Германия. 

 

Какво да кажа, читателю, даже с опасност да ми завидиш, пътуването беше много интересно. И не че не познавам тези места, напротив, много често даже съм бил там, и съм свирил, и съм се разхождал, и приятели имам. И даже старинното ми чело е концертирало в тези градове, много години  преди да се запознаем. Но нали още древните са ни напомняли, че всичко тече - наистина всеки път, когато идвам насам е различно. И защото ние се изменяме, а и сегашният свят наистина бързо, даже понякога плашещо бързо се променя. Но, може би, не винаги към по-лошо. За разлика от миналата година, когато  имаше сравнително малко хора, този път организаторите в Баден Баден се бяха постарали, много преди да започне концерта всички места вече бяха  заети. Не посмях да чета сам текста, който бях написал, прочетоха го двама слушатели, седнали един срещу друг, много по-хубаво, отколкото аз бих го направил. След това - Бах, и Бритън, и Хенце...  Залата не е голяма, но е с чудесна акустика. И хората слушат много внимателно. Интересно, че музиката на XX век, която минаваше дълги години за трудна, вече започва да се възприема. Даже при някои слушатели се забелязва ентусиазъм, думата „модерно“ невинаги звучи като упрек.

 

Преди години бях ходил в Страсбург, това е вече във Франция, едно чудесно място. Този път съм тук, за да гледам и слушам генералната репетиция на Парсифал. Последната опера на Вагнер се дава рядко и нейното представяне е винаги събитие. Особено за  многобройните почитатели на творчеството му. А ми се искаше да чуя и едно „нормално“ изпълнение. Разглезени от възможностите, които ни предоставя Интернет, като че ли свикнахме да се наслаждаваме единствено на „звездите“. А в света на изкуството е пълно с талантливи хора, които по една или друга причина не са станали знаменитости, но това никак не намалява достойнствата им… Нали съм музикант, зная всичко или почти всичко около оперната реформа на Вагнер. Но за първи път усетих комплексното въздействие на музика и сцена. Може би допринесоха за това и наистина високо професионалните истински Вагнерови певци, и оркестърът, и интересните сценични находки…  А сигурно и чудесната сграда на операта с пететажните балкони, и разбира се, гениалната музика създадоха празника. 

 

Като се вглеждах в пълната зала с истински слушатели, с известна тъга си мислех за  ясно забележимата отчужденост  на новите поколения към така наречената класическа музика. Разбира се, за да се наслаждаваш на изкуството е необходимо образование. И това трябва да започне от детските години. Отдавна зная, че това е и една от най-важните наши задачи. Затова с радост приех предложението, като минавам през Берлин да изнеса малък концерт в една по-особена Музикална детска градина. Тя е създадена по идея на Даниел Баренбойм, подкрепя я Сенатът (с месечен бюджет 100 000 евро!). И всяка седмица изтъкнати музиканти свирят на децата. Намира се в самия център на Берлин, в обикновена сграда с жилища. Няма никакви особени външни белези, даже никъде нищо не пише. Но съседите веднага ме упътиха, явно е нещо, с което се гордеят. Децата, от най-малки до предучилищна възраст, тихичко влязоха, насядаха по килимите на земята, слушаха внимателно, ръкопляскаха… Знаеха, разбира се, какво е чело, за разлика, например, от шофьора на таксито. А накрая и те изпяха една песен… И през целия ден, докато се разхождах имах усещането за празник, за един хубав ден. 

 

През годините съм бил много пъти в центъра на Берлин и винаги откривам нещо ново. Този път, докато прекосявах Tiergarten, градината зад зданието на Филхармонията, видях непознат за мене паметник. Оказа се музикален – фигурите на  Хайдн, Моцарт и Бетовен, обединени в една обща композиция. Повреден през войната и демонтиран поради близостта му със Стената, сега е реставриран. До него има снимки как е изглеждал през   XIX век. Наблизо намерих и паметника на Гьоте. И двата са далеч от туристическите потоци…

 

 

За Берлин сигурно може много да се говори. Моите отношения с този град са от август 1961 г. През нощта, в която оградиха жителите на ГДР със стена, аз се разхождах в тогавашния Западен Берлин. И после трябваше дълго да споря със съветския капитан на гарата в Потсдам, който не можеше да разбере защо искам отново да вляза в затвора, след като съм вече на Запад – мечтата на повечето хора тогава. Разбира се, сега градът е друг. И макар, че от падането на Стената досега е минало повече време от тези 28 години, през които тя разделяше хората на източни и западни немци, разликите продължават да съществуват…  Хрумна ми сега,  читателю: а дали именно Берлинската стена  не беше тогава моралния ориентир за поколението, и сега, когато вече я няма, е по-трудно човек да намери истината между доброто и злото? Макар че, наистина ми  е трудно да разбера нашите бивши „социалистически братя“, гражданите на тогавашната Германска  демократична република, които постоянно недоволстват и се оплакват и като че ли не виждат огромните промени, които са навсякъде около тях.

 

На гарата чакам влака, разхождам се по перона със сандвич в ръка. До мен се приближава добре облечен мъж на средна възраст, иска ми пари.

 

- Нямам – казвам, после добавям – но мога да ти дам сандвич.

 

- Не,не, не искам,  току-що вечерях – отказва той и се усмихва – лазаня, и крем, и един банан.

 

- А бонбонче? - протягам ръка.

 

- Виж, това ще взема, благодаря.

 

И отива при следващия пътник. 

 

И  моят влак след малко тръгва, вечерта свиря, и то за първи път,  в  Реклингхаузен. Градът е известен със своя театрален фестивал. Любопитна е историята му. През зимата на далечната 1946 г. в една от мините в района пристигат два камиона - с молба за въглища за културните институти в Хамбург. В замяна предлагат на работниците Изкуство – опера, театрални спектакли… Сега това е един от най-известните театрални форуми в света. И може би единственият, който е започнал по инициатива на работници от мините. Впрочем, цените на билетите продължават да са напълно възможни за всички и спектаклите обикновено са разпродадени. 

 

 

А концертът довечера  е с покани. И мястото  е необичайно, ще свиря в една книжарница. Но  има подиум и стотина стола, явно тук често стават срещи с публиката.  Челото ми звучи много хубаво, а и сред книгите е някак  уютно. Точно срещу мен е седнал журналист от местния вестник и ту пише, ту посяга към фотоапарата. Как пък не се сеща, че пречи. Но нищо, опитвам се да не го гледам…

 

Последният концерт е в Университета в Есен. Залата е голяма, нарича се Auditorium Maximum, събира  800 души. Само че  студентите и тук, както и у нас, не ходят на концертите. Но цикълът от години има своите верни почитатели. И организаторите са намерили интересно решение: публиката е също на  сцената , наричат се  Podium-Konzerte… Обичам да свиря тук, познават ме и аз познавам от миналите години много хора, почти като домашен концерт е. А в голямата зала челото ми се радва да покаже възможностите си. 

 

 

На другия ден отново съм във влака, на  път за Хамбург, за да  завърша пътуването, там, откъдето  започнах:

 

- Вие не сте ли от Мюнхен – идва при мен един пътник.

 

- Не, не съм – казвам.

 

- Познавам един челист оттам, приличате си.

 

- Не, не…

 

Човекът смутено се връща на мястото си. А на мен ми стана неудобно от моята нелюбезност. Точно на мен да се случи! Преди години беше обичайно да заговориш съседа си. А сега всеки се е загледал в телефона си. Като че ли вече е неприлично даже да се усмихнеш в купето или в общия вагон. А аз имам толкова приятелства, които са започнали именно от случайна среща във влака. Отидох при спътника, извиних се, и след малко вече оживено разговаряхме.  Оказа се журналист, разказвам за пътуването, показвам рецензията от Реклингхаузен, той намира работата на колегата си много добра. Може и така да е, снимката поне е хубава…

 

Нали и ти, читателю, си чувал да казват, че на този свят няма нищо случайно? На летището в Хамбург за сетен път път се убеждавам в тази истина. Грешката ми с множеството куфари и чанти се оказа даже разумна: най-сетне можах да си прибера старата кутия на челото, която преди няколко години бях оставил при познат. Докато предавам багажа, служителката наднича иззад  гишето към обемистите калъфи, после дълго гледа в компютъра и най-сетне потвърждава:

 

- Да, имате два билета, за вас, и за виолончелото… И към тях още за няколко чанти и куфари - казва тя. И ми се усмихва…