Бернардо Бертолучи: Аз съм весел песимист и тъжен оптимист

Бернардо Бертолучи: Аз съм весел песимист и тъжен оптимист
"Когато се занимаваш с изкуство, трябва да се съюзиш преди всичко с искреността, с истината. Но често има фалшив либерализъм. Съгласен съм с това, което казваше Пазолини през 70-те г., малко преди убийството му. Той изобличаваше фалшивата свобода, продиктувана от консуматорското общество. Младите са толкова слаби и безпомощни пред тази буря от информации и образи, която се излива над тях. Как да разделиш вярното от фалшивото в този килер, който наричат модерност? Самата дума фалшифицира много неща".

 

 

Снимка: АФП

 

През 2013 г. Френската филмотека посвети ретроспектива на Бернардо Бертолучи, който почина от рак на 77-годишна възраст този понеделник. Режисьорът, който бе направил последния си филм, “Аз и ти”, даде тогава последното си интервю за “Фигаро”. Френският вестник го публикува отново в сайта си в памет на големия италиански режисьор.

 

- Какво се промени от младостта ви, тази във филма “Мечтатели” отпреди десет години, и тази, която снимате днес в “Аз и ти”?

 

- Не знам какво се е променило, но като режисьор винаги съм бил привлечен от младостта, защото виждаме как героите израстват на екрана. Кокто казваше, че киното е смъртта в действие: то регистрира хода на времето. Младостта винаги ме е вдъхновявала, защото виждаш живота в действие, и това усещане за динамика ми доставя удоволствие. 

 

- Изследвали сте много еротизма, от “Последно танго в Париж” до “Невинни”, темата за кръвосмешението, хомосексуалността, сексуалната свобода. Чувствате ли се съюзник на днешното общество, в което вече няма ограничения за секса и пола?  

 

- Не знам дали съм съюзник на този манталитет. Когато се занимаваш с изкуство, трябва да се съюзиш преди всичко с искреността, с истината. Но често има фалшив либерализъм. Съгласен съм с това, което казваше Пазолини през 70-те г., малко преди убийството му. Той изобличаваше фалшивата свобода, продиктувана от консуматорското общество. Младите са толкова слаби и безпомощни пред тази буря от информации и образи, която се излива над тях. Как да разделиш вярното от фалшивото в този килер, който наричат модерност? Самата дума фалшифицира много неща.

 

- Пазолини, с когото започнахте кариерата си, ли е вашият учител?

 

- Когато започнах с него, като асистент във филма “Безделник”, бях впечатлен, откривайки един голям поет, писател, мислител, който изпробва друг език. Той откриваше киното си ден след ден. Дължа му много, защото ме накара да намеря собствения си език, да не му подражавам. Той почти винаги използваше неподвижен план на героите, което е начин да ги сакрализира. Така че аз реших да раздвижа камерата. Тъй като живееше близо до дома на родителите ми, често вървяхме заедно и говорехме много. Той дори ми разказваше сънищата си. През 50-те г. наистина е бил преследван и тормозен. Дори Комунистическата партия го гледаше с подозрение. Берлускони ме разсмива, когато твърди, че е преследван.

 

- Бяхте много ангажиран с левицата. Как гледате на днешна Италия?

 

- Уви, виждам голяма инерция, мрачно равнодушие, сякаш хората вече не искат да приемат на сериозно политиката. Това е резултат от субкултурата, наложена от двадесет години от Берлускони. Видях как хората постепенно губят интерес към политическия живот, със съжаление трябва да кажа, че ако някъде има малко политическа енергия, тя е насочена към Бепе Грило. Мигновеният му изборен успех е многозначителен. От една страна, той е свързан с това всеобщо разочарование от традиционните партии, от друга страна, със силата на неговия популизъм. Този второразреден комик постигна успех сред младите, защото те са уязвими към популизма. Но не може да стигнеш много далеч с програма, която се свежда почти до една дума: «Vaffanculo» (Върви на… - б.а.). Неговата парламентарна група се оказа неспособна да бъде конструктивна, креативна. Аз самият съм свикнал със съществуването на партии.

 

- Но не сте се заблудили от лъжите и лицемерието. Още в “Стратегията на паяка” показахте един фалшив политически герой. 

 

- Аз не съм моралист. Дори съм не-моралист. Лицемерието е част от живота, като всичко останало. Това е една от силите, на които се основава нашето общество. “Стратегията на паяка” показваше мътната двусмисленост на един предател-герой. Но помните ли последния план? Синът, който е открил истината за баща си, ще хваща влака, който закъснява. И вижда, че има трева по релсите. Може би влакът вече от години не минава оттам… 

 

Последната дума има поезията. Мисля, че в киното имаме свободата да живеем в света на поезията. Виждаме го в “Свещеният римски околовръстен път” (Sacro Gra), който току-що спечели Златния лъв във Венеция, където бях президент на журито: този документален филм показва забравените герои около периферията на Рим (Gra) и тази трогателна човечност има поетична сила. 

 

- Какво е поезията според Вас?

 

- Израснах в дома на поет (Атилио Бертолучи - б.а.) и прилагателното “поетичен” беше думата, която използвахме в семейството ми, за да кажем, че харесваме нещо. Има поезия в едно лице, жест, светлина, предмет, момент - тези неопреодолими моменти, които нямат политическа, историческа, социална сила, които витаят между всичко това. Но за да уловим поезията, която съществува и преминава свободно в нашия живот, са нужни думите, образите, нотите. Без тях тя остава разпръсната, би могла да се загуби. Не бихме я забелязвали достатъчно.

 

- Сред актьорите, които сте снимали, има ли някой, който ви е оставил особен спомен?

 

- Изпитвам любов към всички. Но този, за когото се сещам веднага, е Жан-Луи Трентинян. Бяхме млади, когато снимахме “Конформистът”, и се разбирахме чудесно. Харесвах неговата ирония, която можеше да бъде ледена. Накрая, в кадъра с последния му поглед, когато той всичко е разбрал, екипът беше впечатлен от неговата сила. Попитах го за какво си е мислел. Той ми отговори: “За гумите на Мерцедес”. Получих хубав урок по интелигентност и развенчаващ хумор.

 

- Какво е останало от марксизма във Вас?

 

- Всичко, което си преживял и опитал, остава… Може би начин да разчитам човечеството, да разглеждам хората в по-общ контекст, в исторически условия. Търся равновесието, или отсъствието на равновесие, между интимното и колективното. Моето кино се опираше много на противоречието между буржоазията и революцията. Продължавам да приемам на сериозно думата “революционер”, би трябвало да боравим внимателно с нея, вместо да я опозоряваме, както често правим. 

 

- А ако революцията води до капитализъм?

 

- Когато снимах “Последният император”, между 1984 и 1986 г., видях началото на промяната в Китай, идването на рока, модата, хората, които се усмихваха… Което невинаги се случва след това. Със сигурност комунизмът и капитализмът създадоха странна смес. Но аз не се страхувам от парадоксите, особено след като харесвам френската култура, която има вкус към тях. Мисля, че съм, както казваше Робер Бресон, “весел песимист и тъжен оптимист”.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Коментари

  • Idealist

    26 Ное 2018 19:36ч.

    Преклон пред този човек!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи