За нуждата от библиотека, за пейката и за приятелството

За нуждата от библиотека, за пейката и за приятелството
Мисля си сега, какво ли прави хората в Родопите толкова различни? Дали са само меките очертания на планината? Или очарованието и спокойствието на слънчевите поляни? Или въздухът, който ухае на гора, на чистота и цветя? Или нещо, което идва от далечното минало?

 


 

 

Наскоро случайно попаднах в село Кестен, то е на самата граница с Гърция. Пътят, в началото асфалтиран, малко преди края е оставен сам на себе си. И макар че едва пълзим, колата подскача по камъните като кончетата, които тичат по поляната отсреща: „ Даа – казвам - римляните явно не са минавали оттук. Иначе щяхме да имаме магистрала, направена по всички правила на тогавашното инженерно изкуство".

 

Но както и да е, вече сме в селото. Къщите са една над друга. Някъде по средата е улицата, по нея напредваме бавно сега. Срещаме понякога любопитни погледи: „Че кои ще са тези?“. Спираме там, където свършва пътят и тръгваме нагоре към билото. През падналите телени мрежи, останали там като ръждясал паметник на безсмислието, просто прекрачихме. Вървим сега по килима от опадали листа. Отляво на пътечката бърза надолу поточето, отдясно е стръмнината, по която се катерим. А от надвисналия над нас склон, като че ли с насмешка, надничат короните на високо източилите се стъбла на дърветата. Сигурно се чудят на малките, задъхани човечета, тръгнали да се разхождат из тези, доскоро съвсем пусти и забравени места. А и ние не сме сигурни какво точно търсим. Как ли изглежда една граница? Местните говореха за някакви пирамиди... Пътечката едва личи, често се губи и постоянно трябва да заобикаляме бодливия гъсталак. Паднали дървета, целите обрасли с мъх ни препречват пътя, някъде високо горе се провижда синьото на небето. В сянката на боровете има даже още останки от преспите сняг. А по тях ясно са отпечатани следите на нарушителите: сърни и стадо диви прасета... Може би тук някъде е била браздата­? Допитваме се до GPS-а на телефона, а той твърди, че сме вече на гръцка територия, т.е. и ние сме нарушили държавната граница. Като че ли и околните дървета, които сигурно още помнят миналото ни гледат с упрек? Май е време да се връщаме. Докато търсим пътеката, пак се сещам за римляните. Интересно, че на никого от множеството императори не му е хрумнало да пази да не „избягат“ (за да употребим странния термин, употребяван до неотдавна у нас) собствените му граждани при варварите. Напротив, имал е задължението да осигурява  на народа си (при това безплатни!) хляб и зрелища. Наистина, други времена, други нрави...

 

Надолу по-лесно се върви. За април си е направо топло, слънцето приветливо ни се усмихва. А от рекичката идва прохлада. Пътеката незабелязано се е превърнала в коларски път, който отново ни връща в селото. Вървим по улицата, спираме при млада жена, тя стои с кирка до наполовина изкопан трап: „Може ли с нещо да помогнем?“.

 

От дума на дума разбираме за проблемите на селото: „Отказаха да ни изпращат вестник, защото нямаме библиотека. А и липсват толкова много неща. Даже кутия боя да подари някой, ще свърши работа...“

 

„Боята е лесна работа – си говорим, докато пътуваме към къщи. - Но я да видим какво можем да боядисаме с нея, може би една хубава пейка? Селото е разположено по дължина на хълма, виждат се предимно възрастни хора - да има къде да поседнат, като ходят до магазина. А и това с библиотеката също трябва да се оправи. Че бива ли село без книги?“.

 

... И ето, отново пътуваме за Родопите. Триградското ждрело е прочуто, изкачването по дефилето, само по себе си,  вече е вълнуващо приключение. Някъде високо горе остана слънцето, над нас са само застрашително надвисналите скали. След всеки завой пред очите ни се разкриват все нови и нови красоти. Облаците, които като верни оръженосци ни съпровождаха през цялото пътуване, сега само от време на време надничат към нас, колкото да се убедят, че не сме изгубили посоката. Времето е дъждовно и реката под нас забързано шуми, за да ни напомня: „Виждате ли, всичко това аз съм го създала!“. Покрай пещерата Дяволското гърло както винаги е оживено. Няколко автобуса са заели паркинга, наоколо играят деца, ученици. Шумни групи от чакащи туристи се тълпят около задължителните сергии, сякаш нов вид Мол се е разположил по етажите около шосето...

 

 

Излизаме горе и изведнъж ни обгръща тишината. Все едно след  екскурзия в царството на дявола сме се отзовали неочаквано при Свети Петър и той ни е отворил вратите на Райската градина. Небето синее без нито едно облаче, над нас птичка божия присмехулно трепка с крилца, като че ли ни води по пътя. От двете страни на долината са стръмните склонове, но вече съвсем не плашещо, а приветливо ограждат ливадите, като оставят и достатъчно място за рекичката. А тя кротко се вие, уютно сгушена сред зеленината, примамва със своето спокойствие. И също ни подканва да продължим нататък. Каменен мост, останал встрани от пътя, стои обрасъл и самотен, доизживява дните си като туристическа атракция. Хората, които събират сено отсреща, също не са в първа младост. Те поспират работата,  да се поздравим, да разменим няколко думи. Тук времето има други измерения, да поговориш с човека, когото случайно си срещнал, да го упътиш е част от тукашната култура.

 

След малко спираме отново, да се разговорим и с възрастната жена, която пъргаво изскача на пътя, нарамила чувалче:

 

- За билки ли?

 

- Аха, тръгнала съм да събирам, те сега са най-добри. И за чай стават, и за болки в корема, и за всичко са лек. И кантарион има, от жълтия, и мащерката вече цъфти...“ ни казва, по-скоро изпява тя с мекия си родопски изговор. - „ А вие за Кестен? Амчи все по пътя, по пътя, после надясно...“

 

 

Кобилата, която пасеше наблизо вдигна любопитно глава, като че ли искаше да чуе за какво си говорим. До нея малкото конче наднича иззад корема на мама,  сигурно току-що е родено,  защото едва се крепи на крачетата си. Дъждовните облаци, които досега ни следваха, останаха някъде в дефилето, слънцето за първи път през деня истински ни се усмихна и се премести по-близо до селото: „Ето ме, и аз искам да дойда на срещата!“

 

 

А там вече ни чакат. Делово разтоварваме частите и започваме да сглобяваме. Под внимателните погледи на прииждащите жители на Кестен постепенно се появява поводът на нашето посещение. Пейката, боядисана в кестенов цвят, не само е удобна, но и красива. Май че  всички я харесват, опитват я един след друг, по старшинство. На масата са наредени книгите, които донесохме, дар и от издателства, и от приятели. Хората  са непосредствени и сърдечни. И топли, и отворени... Чета едно кратко разказче, после си разказваме истории, даже запяваме. Само до преди час не се познавахме, а вече си говорим, като че ли от години сме заедно...

 

 

- А междувременно трябва да намерим място на табелката – казвам. - За да се знае, че село Кестен вече има и библиотека!

 

... Не ни се тръгва. Вече на няколко пъти се сбогуваме. И слънцето, като че ли се бави, не иска да си ходи, току наднича към площадчето пред магазина, където вече е мястото на пейката. Най-сетне потегляме, но още преди да сме излезли от селото ме връщат. Слизам от колата и тръгвам обратно по тясната камениста улица. Смеем се, докато ми подават забравения телефон: „Виждаш ли колко е трудно да се разделим!“.

 

След завоя последният слънчев лъч ни ослепява за миг и се скрива зад скалите. Отсреща, окъпана от дъжда, шуми гората. Постепенно притъмнява.  Забързана птичка прелита над пътя, като че ли ни изпраща. Рекичката тихичко мърмори нещо...

 

Село Кестен, Юни, 2018 г.

 

 

 

Още от Интервюта

Коментари

  • меломан

    02 Авг 2018 23:06ч.

    Маестро, поклон!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мери

    06 Авг 2018 16:56ч.

    Родопите са най-прекрасното място на света, раят на земята, а родопчани са чудни хора - интелигентни, благородни и физически красиви, няма други такива - и българи, и турци, и помаци, и каквито там още ги наричат. Съсипателите на това приказно място ще си платят, няма да им се размине.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи