Снимки: Гласове
Тези дни се сблъсках с нея по банален повод. Казаха ми, че пространството около храма „Св. Александър Невски” се е превърнало в паркинг за автобуси. Минах три пъти от там, в различни дни и по различно време – факт! В началото не намерих нищо кой знае колко нередно. Пространството е голямо, и без туй депутатите си паркират колите там от години (И аз като поета Недялко Йорданов не мога да разбера как Левски е успял да прави комитети без служебна кола и охрана). После се сетих за филма, а след това се огледах внимателно и си казах, че от всички ъгли, тераси, улици и визуални полета на града ни – погледът остава пълен и задоволен само, ако е опрял в златните кубета на храма.
Ние често бърборим по медиите или помежду си (гузно извисявайки се над собствената си вина в мига, в който сме отбелязали проблема), че българското общество е станало агресивно, бездуховно и безценностно. Ето го храма – готов да ни приеме, да ни пречисти, да ни разходи по текстовете на 10-те божи заповеди, да ни изповяда, да ни усмири за малко, да притихнем, да се замислим. Нещо повече - това е катедрален храм за София, което означава, че там отслужва литургии българският патриарх. Това би трябвало да значи нещо.
Сигурна съм, че има бизнес съображения, поради които Столична община издава разрешителни за паркиране там. (Изпратила съм официално запитване по въпроса и ще информирам за съдържанието на отговора, когато го получа).
Първият проблем, пред който се изправям аз лично, е естетически, но много хора биха го приели като пренебрежим – нагледали сме се на какво ли не. Олющени фасади, падащи сгради, които понякога се превръщат в убийци, изоставени къщи - паметници на културата, гърбави тротоари, които ако не ти счупят някое токче или костица на ходилото, поне ще изпробват силата на вестибуларния ти апарат, баш когато най-малко очакваш. Въпреки това естетичският аргумент за мен съществува. Можем да си поставим тази постижима цел – да се издигнем до нивото на храма и да му осигурим пространство да диша. Ако има добрата инициатива „София диша”, то на това място София издиша.
Ще се възползвам от националната ни мания да се сравняваме освен помежду си и с Европа. Да видим големите столици. Не мога да си представя, че автобуси биха паркирали пред Уесмистърското абатство в Лондон, че автогара би се зародила спонтанно пред „Нотрдам дьо Пари”.
Признавам, че при катедралния храм „Св. Александър Невски” нещата стоят малко по-различно. От всичките му страни обикалят коли и на практика той е център на кръгово кръстовище, което се затваря само по празници. Всички тези автомобили изпускат вредни газове, които се отнасят зле не само с човешкото здраве, но и със здравето на стенописите вътре. И ако влизането, светкането с телефони и фотоапарати, обикалянето на коли не могат да бъдат спрени, то поне малкото, което можем да направим за този храм, ако искаме да го пощадим, е да премахнем редицата от автобуси отпред.
Запитах се и още нещо. Нима искаме най-свидните ни национални празници да се провеждат на мини автогара? Защото както знаете, ние тук опъваме червения килим и строяваме духовия оркестър. Да, тогава затваряме движението, очистваме всичко – но отпечатъкът от битието на мястото остава в съзнанието ни.
Ще се позова и на етичния проблем. В храма освен туристи влизат и вярващи хора. Те идват тук с проблемите и неудачите си и имат нужда от относителна тишина и спокойствие, за да проведат най-важните разговори в живота си с Оня, който вижда всичко и прощава всичко. Признаваме ли това право на вярващите? Европа е съблазнителна красавица в представите ни, защото винаги е признавала правото на другия. Нека дадем шанс на нашето „аз“ да има своите мигове на откровение, размисъл и вглъбяване. И на покаяние. Водещият диалог със себе си рано или късно има шанс да стане по-добър! Защото „човек се ражда човек, а после става длъжностно лице“, се казва в „Покаяние“, дами и господа, от които зависи това дребно нещо.
Проблемът с идентичността. Родината буксува идейно и икономически вече близо 30 години. Партиите се лутат в разхвърляни идеи за еднократна употреба, без цялостни дългосрочни стратегии. Остава ни духа. Ако намерим нещо здраво и ценно, за което да се хванем, то ние все още имаме шанс като нация. Да, ние сме тиловаци – нашите приятели, които избягаха зад граница и направиха кариера и прочие, често биват определяни като авангард, като най-можещите и т.н. Но ние, останалите в тила, трябва да намерим духовния си център.
Гледка от стълбите на храма
Всичко добро, създадено от човека, е започнало от идея или мечта. За какво мечтаем днес в България? Искахме да пътуваме по света – ето, пътуваме, че даже и оставаме там! А после какво следва? Искаме да живеем досущ като най-богатата част от света? Но как? Столетия наред, от Ренесанса насам, Европа поставя в своя център човешкия съзидателен дух и Бог. И дори на моменти да прилича на уморена старица, позабравила какво е била, тя ще намери духовния си център, защото има традиции в това. Ще го изстрада, но ще го намери. Да помислим за себе си тогава! Руснакът Андрей Кураев казва следното в едно интервю: „Трябва да работим така, сякаш всичко зависи от нас. А да се молим тъй, сякаш всичко зависи от Бога”. Намирам тази мисъл за много вдъхновяваща предвид положението, в което се навираме като общност. Не искам повече да редуваме тъга с бодрящина! Стига!
Ще кажете – излишен патос! Хората гладни, „бягат навън“, партиите шумни и крадливи! Ние сега с паркинга на храма ще се занимаваме! Ами какво да направим – да хванем да се избием по важните проблеми! Да спрем да си крещим като пълни диваци и да си въздадем най-сетне възмездие един другиму, пък да мирясаме... Пътят към храма е бавен, но славен. Не очаквам всички да са вярващи, но намирам за красива възможността да дадем право на повече хора да усетят красотата на духовния живот в подходящи за това условия.
Вместо заключение. Едно от определенията за църква е общност т.е. група от хора, които имат нещо общо. Ние, българите, какво общо можем да намерим помежду си? Къде го търсим? Не може думички като бедност, липса на справедливост и прочие да изчерпват цялото ни общо житие-битие. Отношението към църквата е една от първите малки крачки, един трудно видим знак към самите себе си, че бихме искали да бъдем общност. Защото в делниците вярващите са малцинство и стават болшинство само по празници.