„Терорът сме самите ние“ – лозунгът на американските политици?

Реалността може да бъде много по-страшна от кинематографическия замисъл. Политиката на САЩ, независимо от това кой заема президентското кресло, със завидна последователност демонстрира своите терористични корени. Антитерористичната реторика, с която американските политици жонглират на международните арени, не е нищо друго освен димна завеса – информационно прикритие на нещо съвършено различно, често напълно противоположно.

Всеки политик има своя Рубикон. Новият стопанин на Белия дом напусна Белия дом в нощта на 6 срещу 7 април. Ударът на американските ВВС по базата „Шайрат“ на сирийските въоръжени сили доведе до необратими за системата от международни отношения последствия: той погреба надеждата, че е възможно създаване на единен фронт за борба с „черната чума“ на XXI век.

59 крилати ракети „Томахоук”, макар и старички (до целта стигнаха едва 23), бомбардираха не само въоръжението, складовете с топливо и казармите на сирийските военни, доведоха до човешки жертви, но и зачеркнаха перспективите за създаване на широка антитерористична коалиция.

„Не вярвай на този, който веднъж те е предал“, гласи древна мъдрост. В политиката вярата и надеждата са последното, за което могат да се отправят призиви. Ценностите, както казва Имануел Валерстайн, стават твърде еластични, когато става дума за власт и печалби. За Тръмп въпросът за неговата власт се обостри. В условията на твърдо вътрешнополитическо противопоставяне той като Ъндъруд от сериала „Къща от карти“ избра най-кървавия коз – демонстрацията на способността да убива.

При това американската администрация не си даде труда да се мъчи с търсене на креативни подходи, за да обоснове агресията: всичко мина по отработен вече сценарий. Химическото оръжие си остава едно добре изпитано плашило. Събират се експертите, произнасят присъдата – после, ако се наложи, може и да се извинят.

Ролята на „тръбата на Пауъл“ на 4 април изигра „използването на химическо оръжие“ от неустановен вид в Идлиб (уж от сирийски военни). Въпросът откъде у сирийските военни химическо оръжие, след като то отдавна е изнесено и се намира под международно наблюдение, изобщо не бе повдигнат.

Разбира се, че американският удар по сирийската военновъздушна база бе предприет не само с вътрешнополитическа цел. В своята външнополитическа игра през цялата си история Съединените американски щати залагат на подкрепата на най-одиозните и кървави режими. Но ако по времето на СССР те сдържаха агресията си, то от края на ХХ век тя стана откровено нагла. Именно САЩ и НАТО подхранваха международния тероризъм – апробираха „ефекта „Ал Кайда““, дадоха на Афганистан прозвището „гробище на империите“ и го превърнаха в световно поле за отглеждане на опиум. Именно те унищожиха светските режими в Ирак и Либия и помогнаха за появата на „Ислямска държава“. Именно те подкрепяха действията на терористичната Армия за освобождаване на Косово и доведоха на власт убийци и търговци на хора.

Знаейки всичко това, едва ли има смисъл да се хранят илюзии, че САЩ ще водят сериозна борба с терористичните организации, създадени от самите тях. Отделни епизоди в тази борба могат да имат единствено ситуационен характер. Както в Босна през 1995 година, както в Косово през 1999 година, както в Македония през 2001 година, САЩ се притичат на помощ на своите „чада“.

Ударът по базата „Шайрат“ бе нанесен в същия онзи момент, когато с цената на невероятни усилия и колосално напрежение сирийската армия заедно с руските военно-космически сили, с ливански, ирански и афганистански доброволци, както и опълченци от партия БААС, освободи територии в провинция Хама и успешно настъпваше към „столицата“ на ИД Рака. От военна, политическа и хуманна гледна точка победата на армията на Башар Асад и силите, стоящи рамо до рамо с нея, е близка и неизбежна, но заедно с това ожесточената съпротива на врага все по-често се проявява в жилищните квартали и се прикрива зад мирното население като зад жив щит.

Терористите и техните куратори разбират, че възможностите им да запазят своето присъствие в Сирия стават все по-малки. Рано или късно терористичните групировки ще бъдат напълно унищожени. Точно това САЩ не могат да допуснат, тъй като, първо, ще загубят лоста за натиск върху Русия, Иран, Сирия, целия Близък изток. Второ, режимът на Асад ще издържи, а следователно победители във войната ще се окажат Русия и нейните съюзници. Трето, ще се промени геополитическото съотношение на силите в света, което ще повлече след себе си огромни репутационни, а значи и търговски загуби за „собствениците на дискурса“ в Америка.

Новата администрация на САЩ вижда изхода от така сложилата се ситуация в старите схеми – в спасяването на „своите кучи синове“. Основният резултат от американския въздушен удар е създаването на условия на терористите не само да поемат глътка въздух, но и да прегрупират силите си преди контранастъплението.

И така, ударът на САЩ по сирийската авиобаза „Шайрат“ е многоходова операция. Това е сигнал, първо, от вътрешнополитическите опоненти на Тръмп. Второ, лично към Асад и неговото обкръжение. Трето, сигнал е към терористичните групировки – воювайте и по-нататък; когато е необходимо, винаги ще ви подкрепим. Освен това става дума за сигнал към целия останал свят и отделно – към Китай: Америка е била и си остава хегемон. В този пункт обаче архитектите на политиката на Белия дом допуснаха гигантска, ако не и фатална грешка в сметките: нанасянето на удара в момент, в който високият гост от КНР се намираше на официална визита в САЩ, от гледна точка на китайската политическа култура изглежда като опит за публично унижение. Това в Пекин ще го запомнят задълго.

И разбира се, това е сигнал към Русия. Давайки заповед за ракетното нападение, президентът Тръмп няма как да не знае, че в базата би могло да има руски военни, авиация и техника. Значи съзнателно тества позицията на Кремъл. Не бива де се учудваме: борбата в света никога не спира, а геополитическият противник никога няма да бъде друг.

Превод от руски език: Елена Дюлгерова

Източник: http://www.fondsk.ru