Стефан Попов*: България да ликвидира двуглавата си държавност

<p><strong>Отговарят ли политическият образ и поведението на президента Първанов на образа и функциите на президента като институция според Конституцията?</strong></p> <p>Защо не? По-скоро да. Първанов е средноазиатски тип президент, възникнал неочаквано и за самия себе си в източно-, но все пак европейска среда. Той вече два мандата по пет години внимателно, с особена грижа и топлота отглежда този си образ. Периодично добавя някаква нова прогресивна черта към него. Отначало се знаеше само, че международният му опит го е озарил да праща писма в подкрепа на архипрестъпника Милошевич. После стана ясно, че в международна среда не му е комфортно, не е на мястото си, зове го родното. По-късно се оказа, че от скромност е премълчавал опита си на държавник, в смисъл на агент на държавна сигурност. Има брокерски талант, който се изяви при монтиране на тройна коалиция от тъмни сили. Не разбира от висока култура, но пък майсторски компенсира като ловец на красиви диви животни, за чиято закрила колегите му в западния свят правят специални усилия. Проявява и особената дарба да не е в час с нито една модерна глобална инициатива &ndash; бедност, климатични промени, екология, СПИН и пр. Умерено скучен националист от бюрократичен тип, без страст, главно поради липса на въображение. Виртуоз на клишето, то му е физиологически присъщо като бъбречната функция. Е, всичко това е конституционно допустимо, а в полуселска публичност дори прелъстително. Такава монолитна празнота внушава, че се поканен да я доизмислиш, а в това има електорален сексапил.<br /><br /><strong>Как оценявате мотивите на ГЕРБ за отстраняване на президента? Състоятелни ли бяха?</strong><br /><br />Не. Мотивите не бяха сериозни и нямаше как да бъдат. Това са мотиви за промяна в Конституцията, а не за обвинение и отстраняване на президент. Конституцията от 1991 година проектира една раздвоена държавност. В нея парламент и президент са положени така, че винаги да бъдат в напрегнати отношения, тъй като и двете институции получават мандат с директен народен вот. Това е структурен конфликт, който се отразява зле на държавата, на управлението, на политическия процес и по-широката публичност. Нездравословно е, болно и глупаво е. Бесовете в такива конфликти участват, както децата участват в игри на криеница и стражари и апаши. Влизат в тях наострени и мотивирани, излизат уморени и пак непораснали. Ако излязат пораснали, ще са забравили за криеницата и ще се занимават с друго. Така ставаше и при предишните мандати. От гледна точка на приоритетните въпроси на управлението това е недействителен сблъсък, спектакъл, врява.<br /><br /><strong>Според юридическата си обосновка можеха ли мотивите за искания импийчмънт на президента да издържат пред Конституционния съд?</strong></p> <p>&ldquo;Импийчмънт&rdquo; е първата фаза на процедура за отстраняване на президент в държави като България, в които президентът не се избира от Народното събрание, но като върховен орган то запазва право на процедура по отстраняване. Обикновено такава процедура е затруднена от изискването за тежки квалифицирани мнозинства. В тази фаза се формулира самото обвинение и се събира нужната подкрепа от една трета от народните представители. Втората, ако се стигне до нея, е разглеждането на обвинението от Конституционния съд, който трябва да прецени дали българският президент е нарушил Конституцията или извършил държавна измяна. Той не е направил нито едното, нито другото. Според тълкувателно решение на Съда от 1995 година президентът има право да изразява политически позиции и оценки. След това решение не е възможно да се формулират добри мотиви, в центъра на които да стои идеята за недопустимите политически пристрастия на президента. Мнозинството от ГЕРБ знае много добре това и в този смисъл знае също, че цялата акция е обречена. Оттеглянето на гласовете на няколко депутати в последния момент, поради което не бе събрано квалифицирано мнозинство за подкрепа на обвинението, предотврати фарса в самия Конституционен съд.<br /><br /><strong>Как оценявате цялостно акцията на ГЕРБ за отстраняване на президента предвид тази й обреченост? Не е ли напълно безпредметна такава кампания срещу Първанов?</strong><br /><br />Да, но това е продължение на една безсмислица, заложена в самата конституция. Двуглавата държавност на България е вредна, а конкретният конфликт добавя вреди и липса на смисъл с неизбежния си провал. Остава парадоксалната полза подобни шумни ситуации да провокират по-внимателно вглеждане в разнообразните дефекти на Конституцията. Тъй като конституционната култура тук е ниска, по-скоро те катализират промяна. Така че аз виждам ползата именно в бурно-публичната изява на дефектите и безсмислието. През 1991 година Конституцията се прави от Велико народно събрание с 400 депутати. От тях, смея да кажа, никой не разбира с какво се е захванал и какво е призван да сътвори. Най-кресливите юристи в конституционното събрание преди 20 години са откровено неграмотни. Ако хвърлите бегъл поглед на Дневниците от Учредителното събрание от 1879 година и на протоколите от 1991 година ще видите, че в Учредителното събрание има малка група отговорни и подготвени хора със замах и въображение. През 1991 година такава група няма, Конституционният съд не е възникнал. Най-просветените са юристи по съветско държавно право, тежко индоктринирани чиновници. Те не разполагат дори с най-абстрактен образ на демократична държавност, камо ли да имат убеждение в неговата смисленост и консистентност. Уменията им се свеждат до това да поддържат юридическата мистификация на социалистическата държава, нейната легалистка маска. И ненадейно на тези бюрократи съдбата връчва епохалния мандат да изградят истинска конституция, фундаментален документ на демократичната държава. Е, какво да направят? Почват тайно нощем да четат овехтели класици от ХVII и XVIII век. И както се вижда от протоколите на заседанията, рецитират глави от Монтескьо като за аспирантски минимум. Това е българският конституционен гений на най-новото време. Наследен от късния социализъм бюрократ-юрист, обучен да охранява с правни термини сриналата се репресивна държава. И какво да сътвори този акселерат на демократичната трансформация, дори да е добронамерен? Някаква еклектика, от която потичат глупави конфликти.<br /><br /><strong>Кои са най-сериозните дефекти в Конституцията? И има ли шанс да бъдат коригирани?</strong><br /><br />Конституцията от 1991 година има два дефекта, свързани с машината на властите, и един трети, недотам фатален, отнасящ се до общата й бъбривост в големия дял за правата. Има и множество по-малки и по-лесно поправими неща. Двата сериозни дефекта засягат президента и съдебната власт. Не може да се каже кой е по-тежък и с по-неприятни последици. Може да се каже просто, че и двата са доста нелепи, а това става все по-ясно след двайсет години конституционна практика.<br /><br /><strong>Какво смятате, че трябва да се направи по отношение на президентската институция?</strong><br /><br />Президентът трябва да се избира от Народното събрание с 3&ndash;4 годишен мандат и да бъде цялостно променен. Добра или лоша, тази държава трябва да има едно конституционно начало, една глава. А не да страда от множествена персоналност, както в момента. След 1991 година има два аргумента в полза на президента, единият се лансира от конституционни юристи и е спекулативно-легалистки, другият е популярен, всъщност популистки. Конституционните юристи обичат мъглявата, в крайна сметка безсмислена метафора, че президентът е &ldquo;власт в другите власти&rdquo; и в това е неговата особеност и неговото оправдание. И тази власт, според същия аргумент, навлиза в другите, ограничава ги, оказва им някаква съпротива, арбитрира, коригира и пр. Това са легалистки фикции. Всъщност няма власт, която да не е в другите власти, и това не е специфичен аргумент за никакъв президент. Конституцията обхваща две големи сфери, властите и правата. В сферата на властите се описват взаимоотношенията между тях. Конституцията, всяка конституция, предполага, че те са разделени, и в експлицитните си текстове описва как си взаимодействат, как се ограничават взаимно, тоест как една власт навлиза в пределите на друга. В този смисъл няма власт, която да има специалната функция да навлиза в другите и да ги ограничава. Те всички това правят. Въпросът е как точно го прави президентът. Е, той неизбежно прави това като своя собствена политика, паралелна или алтернативна на политиката на мнозинството и неговото правителство. Това поражда вредно раздвоение.<br /><br /><strong>Ако този аргумент е невалиден, какво е основанието да се приеме такава конструкция на президент?</strong><br /><br />Причината да се приеме е слабата подготвеност на депутатите през 1991 година, в резултат на което те стават жертва на собствените си страхове от концентрация на власт в една от институциите. Тогава те се делят най-общо на консервативни социалисти, които искат да запазят статута си, и на възбудени реформатори аматьори, които искат радикално нова държава. Това конюнктурно делене се възпроизвежда в Конституцията, която дефинира двуглава държавност с превес на парламентарния принцип. Идеята на социалистическото мнозинство от 1991 година е държавността да бъде разпиляна в повече центрове на власт, които да се поделят между основните политически сили. Тя е възпроизведена и на равнището на самия президент чрез въвеждане на абсурдната фигура на вицепрезидент &ndash; за да се подели и самата институция между двете сили. Дотам се простира политическото остроумие от 1991 година. Днес, след двайсет години, дори и този конюнктурен смисъл е заличен, тъй като ситуацията с двете основни сили е изчезнала в историята. Така че днес се усещат само слабите конституционни страни на подобно разцепване на държавността.<br /><br /><strong>Какъв е другият аргумент в ползва на президентската институция?<br /></strong><br />Това е масовото суеверие, че България се нуждае от силен президент. По-крайният вариант на този предразсъдък са популистките кампании в полза на президентска република. През 90-те години те са израз на смътното досещане за конституционно произведеното раздвоение в държавата, което масово се привижда като причина за нейната неефективност. Смята се, че концентрацията на власт в президента ще преодолее цялата отегчителна мудност и пипкавост на парламентарния режим. Слава Богу, тези кампании до нищо не доведоха. А след 2001 година се разбра, че инвестирането на публичното доверие в конкретно лице има един-единствен резултат: масирана корупция, не само в смисъл на подкупност, а в първичния смисъл на разграждане, разбиване на държавата. Идеята за силна президентска институция е много вредна по множество причини. Преди всичко обаче трябва да е ясно следното просто положение: засилване на президента в България е равносилно на изтласкване на България към средноазиатските държавни режими. Който настоява за силен президент, не настоява за мъглявото &ldquo;власт в други власти&rdquo;, а за корумпирана бивша съветска република. Президентът е най-неясната, безотчетна, безотговорна и непрозрачна функция в разпределението на властите. Той по дефиниция е такъв, а не защото е Първанов или Желев. Тази точка е източник на най-големи произволи. Така че овластяването й може да се мотивира само с народното суеверие, което се прелъстява от простотата на една корумпирана диктатура. Е, след всички тези години и митарства от царе-премиери до членство в ЕС дано публичността да прояви минимум зрялост и да се откаже от фикцията с президента.<br /><br /><strong>В каква посока трябва да бъде коригирана президентската институция?<br /></strong><br />Простата препоръка е да се свият решително правомощията му. Но тя се изправя пред две трудности. Едната е прочутото тълкувателно решение на Конституционния съд от 2003 година. На практика то блокира конституционния процес, въвеждайки условието за Велико народно събрание при промяна в системата на властите. Другата е по-сериозна, защото не е техническа, а концептуална, тоест налага да бъде преизмислена институцията. На първо място, на президента трябва да се отнемат всички сериозни директни власти, свързани с отбрана и сигурност, с назначаване на служебно правителство и с представяне на България в международните отношения. Тази корекция не е сложна, става дума за съкращаване на правомощия, а не за преместването им другаде. Най-вредните правомощия са свързани с т.нар. служебно правителство, което е напълно абсурден конструкт. Под това име се крие не друго, а пауза в парламентарния ред, в която републиката става президентска, макар за кратко. Това е ненужно, глупаво, и противоестествено. На второ място, представянето на България в международните отношения също е ненужна, а понякога и вредна функция. Ако тя се упражнява амбициозно и упорито, България ще развива две алтернативни външни политики. Това го видяхме, когато Софиянски, като служебен премиер, подписа договори с &bdquo;Газпром&rdquo;, а Първанов си позволи да поема ангажименти за руски газопреносни проекти с Путин в Атина. Това е недопустим произвол и условията за него трябва да бъдат пресечени с конституционна промяна. В сферата на сигурност и отбрана промяната може да стане и без да се забележи.<br /><br /><strong>Подобно съкращение изглежда доста лесно и просто за реализиране. До това ли се свеждат според вас нужните промени в тази посока? Възможно ли е по този елементарен начин да се съкратят и особено широките кадрови правомощия?</strong><br /><br />Не. В президентската институция са инвестирани правомощия, които или не могат, или не е добре да бъдат напълно ликвидирани. Има един клас функции, които наглед са замислени като функции по балансиране и поддържане на равновесие. Тъкмо такива са кадрови правомощия, голямото множество назначения, които прави президентът. Не е добре тези назначения да се правят еднозначно от съществуващото мнозинство без някакъв контрол, проверка и процедура по утвърждаване. Това е прекалена власт за всяко мнозинство и тя трябва да бъде укротявана, като се обвърже с контролно-надзорна инстанция.<br /><br /><strong>А не е ли добре назначенията да останат право на президента?<br /></strong><br />Не, не трябва да се правят от президента. Той автоматически започва да провежда своя самостоятелна политика, при това безотчетно и безконтролно. Парадоксът е, че на президента тези кадрови правомощия са връчени, за да осъществява балансираща роля, да омекотява действията на мнозинството. Но първо, така му се дава шансът да бъде алтернативна политическа сила, а това е шизофренно и вредно, нищо балансиращо няма в тези действия. Второ, неговите действия са водени от неясни мотиви и са произволни и безконтролни. Тоест, обратно на твърдения замисъл, той става тъмна сила, в която се срива по-съвременната идея за публичност, за видимост в действията на властите. Кадровите правомощия трябва да се прехвърлят към друга власт. Точно тук е по-сериозната трудност. Тези права не трябва да бъдат основа за алтернативна политика, а трябва да се упражняват под контрол и надзор. Това означава да се правят от две инстанции, правителство и парламент. Но тъй като правителството се излъчва от мнозинството, контролната функция изчезва. Това личи сега, виждаше се и преди: мнозинството в парламента изпълнява волята на министър-председателя, който е лидер на партията на същото това мнозинство. За да се запази контролната функция, трябва да има някакво различие между парламент и правителство.<br /><br /><strong>Но при съществуващия модел на държавно устройство подобно различие и контрол не могат да се осъществят. Мнозинството ще има винаги диспропорционалната власт да налага волята си при назначения на важни държавни постове.</strong><br /><br />Така е. Това различие се набавя най-добре от втора камара. Тази бляскава идея от Учредителното събрание е подиграна и срината от възрожденски популисти като Петко Славейков. Тя и днес не е проучена добре в България, не е популярна и слабо вероятна. Но първо, тя би дала решение на множество проблеми в машината на властите. Второ, такава институция ще изнесе на бял свят и ще направи видими значителен брой кландестинни операции на президента, ще повиши драматично коефициента на публичност в упражняване на властта. Трето, тя не е изобщо сложна за изпълнение, просто не е добре позната и изглежда ексцентрична. Четвърто, тя следва да се обвърже с намаляване на броя на депутатите в настоящия еднокамарен парламент. Няма нужда те да са повече от 150. Така че със същия брой депутати Събранието може да се раздели на две камари. Ясно е, че става дума за дълбока реформа. Ако България бе постъпила като Полша или Южна Африка &ndash; да приеме временна конституция, докато разбере каква държава иска дългосрочно &ndash; щеше вероятно да се доближи до такава идея. Тя щеше да се отрази много благоприятно.<br /><br /><strong>Не би ли било добре тогава да се приема нова конституция? Или това не е реалистично?</strong><br /><br />Освен че не е реалистично, това е неразумно и безотговорно. Най-ценното нещо в тези двайсет години конституционна история е именно наличието на такава история, самата конституционна практика. Тя дава липсващото през 1991 година условие за разгъване на конституционно въображение, органически свързано с по-висока отговорност към политическата общност. Тази практика е свръхценна независимо от големия брой грешки и противоречия в решенията на Конституционния съд. Всъщност България едва днес разполага с необходимите условия да сътвори добра конституция чрез дълбока конституционна реформа. Жалко, че значението на такъв едър политически жест не се разбира. Парадоксално е, че в среда, в която губенето на време е преобладаващо занимание и норма, такъв стратегически ход се бламира с мотива, че е губене на време.</p> <p><em>*Стефан Попов (1957) е завършил СУ "Св. Климент Охридски" (1985). Доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк (1996). Програмен директор в Центъра за либерални стратегии (1996&ndash;2004). Председател на Настоятелството на Институт &bdquo;Отворено общество&rdquo; (2000&ndash;2006). Има специализации по конституционна политика (Виена, 1994, и Фрибург, 2003), международна сигурност (Вашингтон, 1999). От края на 2006 г. е изпълнителен директор на фондация &bdquo;РискМонитор&rdquo;.</em></p>