Снимка: БГНЕС
Европейски ценности, либертарианство и спасяване по единично
„Пренасянето“ на Европа тук започна късно и бавно с бюрократизираното и чуждо на публиката „затваряне на преговорни глави“. За сметка на това нехарактерния за ЕС пазарен фундаментализъм беше наложен бързо и трайно. Либертарианските визии насърчаващи пазарното самоуправство станаха „мейнстрийм“ в политическите среди и медиите, въпреки че водят единствено до социален дарвинизъм.
А това означава минимум правила, максимално ограничаване на парите за публичната среда, изоставане на грижите за бедните и слабите и поддържане на т. н. „малка държава“. Тези идеи напълно съвпадат с интересите на криминално забогателия „елит“, който предпочита да се оправя (самоуправя) без намеса на властите и съответно не желае да плаща данъци, за да издържа държавата си.
В началото на т. нар. преход лесните пари на кредитните милионери и контрабандните босове бяха по-убедителни примери за ползите от неограничения произвол, отколкото европейските директиви. Затова либертарианската пропаганда лесно надделя и днес в съзнанието на публиката ЕС се свързва с куп ненужни правила, които се преструваме, че спазваме, за да могат тарикатите тук да взимат едни пари от „баламите“ там. Иначе реалният ни живот протича не по европейския, а по съвсем друг сценарий – лоша публична среда, дефицит на държавност, незачитане на законите, респект към олигархията и спасяване поединично.
Хитруване
Заедно с приемането на България в ЕС, правителството на т. нар. Тройна коалиция, начело с БСП, направи реформа на данъчно-осигурителната система, с която намали значително приходите от осигуровки и корпоративни данъци, за да облекчи своя бизнес. Недостигащите бюджетни средства се компенсират с европейските помощи.
Това хитруване нарушава основополагащия принцип на кохезионната политика, а именно, че финансовата помощ от общността трябва да добавя, а не да замества собственото финансиране на публичната среда. Така парите на западноевропейските данъкоплатци не водят до сближаване (конвергенция) на качеството на живота у нас с това при тях, а обогатяват тукашната олигархия. В по-малка степен същото правят и други държави, провеждащи агресивно неолиберални политики. А хората им емигрират от по-лошата към по-добрата среда, т. е. от страните бенефициенти към страните донори. Това поражда все по-голямо напрежение и центробежни сили в ЕС. „Брекзит“ е ярък пример.
Затварят ни вратите
Въпреки че приемането на т. нар. „достижения на общностното право“ (аcquis communautaire) са формалната причина да бъдем членове на ЕС, фактическото господство на социалния дарвинизъм у нас формира обществените отношения не според въпросните достижения, а по закона на джунглата. Този порочен дуализъм ни държи здраво в плен на хищната ни олигархия - на дъното по доходи и качество на живот в ЕС. Никой не говори за него и вместо отпор на либертарианството, което ни докара дотук, у нас се подклажда европейски скептицизъм.
За старите демокрации обаче рисковете от това зацикляне са неприемливи и те ни затварят вратите към Шенген и еврозоната. Ако откровено разкодираме евфемизма „Европа на различни скорости“, както и издигането на все нови и нови претексти за капсулиране на вътрешния кръг на общността, ще видим, че оттам по сложен начин казват на такива като нас нещо просто: Избирайте – скъсване с либертарианството, европейски тип държавност и приобщаване към ядрото на ЕС, или оставане в анархолибералната ви джунгла. Търпението ни свърши!
Незнание, опростителство и плутокрация
На пръв поглед либертарианството е най-пълният противовес на комунизма и изглежда логично точно чрез него той да бъде дискредитиран окончателно и безвъзвратно. Тази идеология обаче в основата си е анархистична - отрича държавността, приравнява свободния пазар с тоталната безотговорност, насърчава самоуправството и има общи неща с комунизма. Последният също предвиждаше ограничаването и дори отпадането на държавата. В страните от бившия Съветски блок също се бичуваше бюрокрацията и чиновниците (чантаджиите), постоянно се правеха икономии, съкращения на администрацията и всевъзможни реорганизации (реформи).
И двете идеологии са пагубни за качеството на живота. Комунизмът, защото забранява частната собственост и така премахва основния стимул в житейското състезание, а либертарианството - защото деградира публичната среда. За комунизма обаче това е исторически доказан факт, а за либертарианството още се спори. Всеки (нео)либерал, либертарианец и изобщо анархолиберал, който е такъв без лична корист, вероятно не знае че:
- човекът е продукт на публичната среда, тъй като по природа е „социално животно“;
- държавата, а не бизнеса развива и поддържа публичната среда, която закономерно (заради технологиите и мащаба на въздействието им върху живота) става все по-голяма, по-сложна и по-скъпа;
- единствено държавата и семейството инвестират в човешкия капитал;
- без качествена публична среда и човешки капитал никакъв бизнес никъде не е могъл, не може и няма да може да просперира;
- „малката държава“, т. е. „евтината“ публична среда, води до лоши условия за развитие както на бизнеса, така и на отделния човек;
- държавата, а не пазарът е гарант от последна инстанция за всички ценности и достижения на цивилизацията, включително и тези на крайните индивидуалисти.
Неразбирането на ролята на публичната среда и на държавата (чиято единствена цел е да изгражда и поддържа тази среда), лишава либертарианството от логически фундамент. Поради това то конвергира в религия, няма прогностична достоверност, разчита само на пропаганда и използва лозунги:
„Държавата е лош стопанин!; Данъците са държавна конфискация на чужди пари; Държавата винаги е виновна!; Бизнесът винаги е прав!; Регулациите са вредни; Да живее laissez-faire!; Държавата паразитира върху бизнеса; Бизнесът изработва заплатите на чиновниците; Чиновниците не работят, а пречат; Има ден на свободата – датата до която работим за да платим данъците на държавата, след което работим за себе си“ и т. н, и т. н.
Това опростителство е привлекателно за много хора. През него егоизмът става достойнство, измамата - находчивост, неплащането на данъци – морално право, а незачитането на закона - смелост. Особено за народ от „Андрешковци“ и хора, наскоро отприщили яростта си към тоталитарния гнет.
Но либертарианският модел фактически облагодетелства съвсем малко хора и по-специално плутокрацията. Той създава условия забогателите (независимо как) първо да станат узаконено неподвластни на всякакви правила и отговорности, а после да основат рентиерстващи династии, които да бъдат вечни кредитори на всички останали. Чрез трансграничните корпоративни мрежи същите играчи се стремят да станат недосегаеми и за кризите, създавани от самите тях. Тези им цели изискват националните ресурси от човешки капитал да се превърнат в мигрираща „суровина“ от вечни длъжници лишени от собствена публична среда и съответно дезинтересирани към политиката.
Националните държави и култури пречат на подобна трансформация. Затова либертарианската визия е надградена с т. н. „глобализъм“, който предвижда постепенното им заличаване. Идеята така въодушеви и местния клептократски елит, че той основа преди 15 г. „Глобална България“. Сред учредителите блестят имената на кой от кой по-одиозни „бизнесмени“, медийни парвенюта от мейнстрийма и неолиберални пропагандатори. Единствената друга толкова нахална елитарна група манифестираща грабителски мераци, прикрити като грижа за националния интерес, беше Конфедерацията на едрите индустриалци от 1993 г., по-известна като Г-13.
Днес глобализмът открива нови възможности за частно осребряване на публичните ресурсите в богатия Запад с помощта на индоктринираните елити от Изток. Под натиска на данъчната конкуренция, миграцията на евтини работници, дискредитацията на правните и морални регулации и, разбира се, жестоките криминални структури от периферията, Западът ще загуби своята конкурентоспособност, ще бъдат източени и ще фалират солидарните му социални системи, ще започне разпад на недофинасираната публична среда, на държавните институции и в крайна сметка ще се стигне до социален дарвинизъм и връщане към джунглата.
Материалните, институционалните и културните паметници на западната култура ще обраснат в бурените на глобалното смешение и ще изчезнат. Шепа билионери вероятно за кратко ще станат трилионери, след което и те ще бъдат ограбени. Това напомня за края на Римската империя когато безграничната алчност на върхушката и отчуждеността на лумпениата от собствената му държава изпразват напълно от гражданско съдържание „глобализирания“ Рим и той лесно е разрушен от романизираните си провинции. Следват т. н. „тъмни векове“, а след хиляда години – ренесанс (може би).
Противоречията между европейските ценности и либертарианството са тежък проблем за т. н. автентична, стара, градска и пр. десница, която смята за свое достижение както членството ни в ЕС, така и либертарианството. Изтерзана от своята политическа шизофрения, тя се надява някакво „ново дясно“ да съвмести несъвместимото.
Публичният разпад
Първият проблем на търсещите ново дясно е, че не е имало старо дясно. Това, което сега някои наричат „автентична десница“, събирала в София митинги от стотици хиляди, всъщност беше широк антикомунистически консенсус. Еуфория от възможността след 45 г. диктатура да се крещи с цяло гърло „долу БКП!“. Хората се самозаблуждаваха, че щом БКП над 100 г. се афишира за „лява“, то анти-БКП консенсусът трябва да е някакво масово „дясно“. В началото на прехода представите на сините за дясна политика бяха толкова инфантилни, колкото и лъвчето на знамето им. Докато първото краткотрайно правителство на СДС си въобразяваше, че прави важни реформи, реституирайки дюкяни и ниви в реални граници, задкулисието разрушаваше държавата и държавността, за да си осигури безнаказан грабеж.
Планираният разпад започна, още когато Луканов покани в България американските идеолози Ричард Ран и Роналд Ът да ръководят изготвянето на програмата за „Преход на България към пазарна икономика“, приета с аплодисменти от Великото народно събрание през септември 1990 година.
Тогавашните кукловоди знаеха, че тя е неизпълнима, защото държавните органи, заварени от предишния режим, нямаха нито нужните знания, нито мотивация, за да я приведат в действие. Трябваше да се изгради нова институционална инфраструктура, т. е. нова държавност, която обаче щеше да пречи на престъпните им планове. Затова вместо от икономиката, те оттеглиха държавата първо от законността и сигурността, изоставяйки гражданите на произвола на силовите групировки.
Програмата Ран-Ът беше само параван пред целенасоченото криминализиране на прехода, както и повод планираното от доскорошната комунистическа номенклатура и Държавна сигурност разграбване да се припише на СДС и на американското влияние. Изобщо диктаторският апарат на живковия режим ловко подготви замяната на стария комунистически бандитизъм с нов „демократичен“ бандитизъм – либертарианството, запазвайки господството на същите кланове. А Западът лекомислено им помагаше.
„Десните“ паднаха в капана и припознаха за своя кауза войната с държавността и тезата, че регулациите в пазарната икономика са толкова неприемливи, колкото и методите на командно-плановата икономика. Приемайки, че държавата по принцип е враг на т. н. „пазарна демокрация“, частната инициатива, просперитета и свободата на личността, те наблюдаваха пасивно драматичния публичен разпад.
Това не само им попречи да осмислят причините, но и да окажат каквото и да е противодействие на беззаконието и кражбите. Политическите им изяви се свеждаха само до словесен гняв към несъществуващия вече комунизъм и персонални критики към опонентите. Собствена визия, прогноза и програма, отиващи отвъд взимането на властта, те нямаха, защото очакваха „невидимата ръка на пазара“ да движи нещата без държавна намеса.
Едва правителството на Иван Костов (1997 – 2001 г.) стартира т. нар. структурна реформа. Той разбираше същността и мащаба на държавните отговорности и че единственият начин да изведе страната от катастрофалното състояние, в което я пое, е ускорено държавно строителство. Затова устоя на пропагандния натиск и не прие плосък данък, не премахна необлагаемия минимум, въведе наказателна отговорност за необезпечени банкови кредити, спря идиотизма, наречен „масова приватизация“, разшири подкрепата от международните финансови институции, раздържави предимно губещите, а не печелившите предприятия и т. н. Така правителството му успя да преодолее финансовата криза, да стабилизира доходите и стопанския оборот, да напредне в преговорите за членство в ЕС и да въведе основните закони, характерни за западните пазарни икономики.
Объркване вдясно, демагогия вляво
Мощното задкулисие обаче нямаше интерес от нова държавност, а от игра без правила и за тази цел вкара с летящ старт в политиката и във властта бившия български монарх. Този ход беше маскиран като национално движение (НДСВ) с благовидните цели да излекува недъзите на прехода.
С претенцията ,че прави модерен капитализъм, правителството на НДСВ фактически засили тези недъзи, като премахна важни регулации в банковия сектор, хазарта, търговията и в бизнеса изобщо, включително и на първо място наказателната отговорност за отпускането на необезпечени кредити. Безнаказаността беше възстановена. С това създадената за еднократна употреба „царската партия“ изпълни своята задача и след няколко години изчезна от политиката.
Пълният триумф на либертарианството настъпи при Тройната коалиция (БСП, НДСВ, ДПС) 2005 – 2009 г. с премиер от БСП: плосък подоходен данък без необлагаем минимум; символично облагане на дивидентите; минимален корпоративен данък; драстично намаляване на осигуровките и увеличаване на дефицитите в пенсионната система; вратички във всички закони; олигархично всевластие; превръщане на страната в офшорка за вътрешна употреба.
С тежката демагогия около тези „реформи“ БСП загуби лице пред своите поддръжници, но нейният елит се възползва максимално от тях. Тъй като през целия преход в нишата на крупния бизнес бяха кредитирани само доверени хора на бившия режим, силните на деня бяха и си останаха червените. Сините „десни“ стояха и до днес стоят много глупаво в тази перверзна политическа инверсия - подкрепят това, от което се възползват техните противници и което вреди на техните поддръжници, защото в главите им „дясно“ означава минимум държавни разходи, минимум регулации и пълна спекулативна свобода за бизнеса – все неща, които осъществиха „левите“ и ДПС. Така червеният елит дезориентира и разколеба идейно избирателите на „десните“ партии, изигра политически лидерите им и ги превърна в лузъри, късащи ризи по телевизионните студиа.
Година преди идването на власт на Тройната коалиция, на сцената се появиха ДСБ и дори влязоха в парламента. Там те се задоволиха с критики на отделни безобразия вместо на обществения модел като цяло, тъй като пазарният фундаментализъм на управляващите „леви“, изпреварващо ги лиши от идеен фокус. Тази второстепенна роля намали влиянието им и те трайно останаха под 4-процентовия парламентарен праг.
Единственият им политически „принос“ е моделът на тотална агресия едновременно към управляващи и опозиция, с което отблъскват повече избиратели, отколкото привличат. Това поведение и днес доминира в партиите от насипната „десница“. Ние, претендират те, сме по-големи антикомунисти и либертарианци от управляващите, независимо кои. Затова с повод и без повод бием напосоки по тях, което истинските демократи са длъжни да оценят - гротескно високомерие с оглед безплодните им присъствия в парламента и критикарското безсилие извън него.
Накрая измъчените избиратели на антикомунистическия консенсус припознаха за “ново“ дясно ГЕРБ, вместо залутаните в собствените си ежби крушенци от синия Титаник. Те предпочетоха Борисов, защото той подхваща и решава поне част от несгодите в реалния живот на хората. При него за първи път от няколко десетилетия започна развитие на публичната инфраструктура.
За разлика от нелепото толериране на социалния дарвинизъм, което съсипа опонентите му, той не се подаде на илюзиите, че сложни въпроси може да се решават чрез „шокови терапии“ и е гъвкав при въвеждането на болезнени мерки. Затова е харесван и отляво. Така печели избори след избори. Вярно е също, че много хора предпочитат неговите резки обрати пред твърдоглавото упорство в грешките на „автентичното дясно“ и неавтентичното ляво.
Господстващи нагласи и болезнени истини
Единствената идейна доминанта у нас през всички години на прехода е либертарианството, а големият проблем на т. нар. системни партии е, че са приели примитивните му идеи. Заслугата за това е на дузина НПО-та, именуващи се „институти“, „центрове“ и др. и по още толкова фондации и медии, финансирани чрез т. нар. грантове, които се занимават с политически инженеринг и агресивна пропаганда.
Те постигнаха много – не само че приобщиха осиротялата „живкова интелигенция“, но и утвърдиха широки обществени нагласи, че държавата, регулациите и прекомерните публични разходи са виновни за всичко. Днес във всяко кафене може да се чуе как „тая скапана държава“ мори бизнеса с данъци и ненужни правила. Противното мнение се заклеймява като комунизъм, а всеки несъгласен - като комунист. От друга страна, разказвайки за децата си, забягнали на Запад, българите се възхищават от тамошния ред и жизнен стандарт. Фактът, че бизнесът на Запад плаща високи данъци и спазва много повече правила, отколкото в България, те коментират с краткото: „Абе там е друго!“. И толкова. Не търпят никакви примери и изводи, които противоречат на внушените им нагласи, защото ще изпитат болезнен когнитивен дисонанс.
Негодните „леви“
БСП и богаташкия й елит нямат лице и не са убедителни по темите за ниските доходи и пенсии, нарастващото неравенство, неплащаните заплати, социалната несигурност и т. н.. И не могат да скрият зависимостите си, когато се застъпват за интересите на близките им бизнес кръгове и мегапроекти, като АЕЦ "Белене". Същото е и когато, настояват за държавни инвестиции в икономиката, които неминуемо ще възродят „източването на входа и на изхода“ на предприятията – схема, чрез което забогатяха немалко от тях.
Те не се разкаяха за това, че преди десет години поругаха собствените си лозунги и въведоха най-враждебната за хората с ниски доходи облагателна система в Европа, която прехвърли данъчна тежест от богатите върху бедните. Не са настойчиви за връщане към цивилизования принцип на необлагаем минимум и прогресивни данъчни ставки, защото точно те са най-облагодетелствани от минималното облагане на големите доходи.
Негодните „десни“
Докато лявото ерозира заради скверното си лицемерие, т. нар. автентично дясно е компрометирано от идейната си обърканост и да го кажем направо – глупост. То постоянно се злепоставя, подкрепяйки деструктивните либертариански реформи на БСП и ДПС. От „дясната“ Синя коалиция например, със сталинистки фанатизъм претендираха, че данъчно-осигурителния модел, въведен от „левия“ Станишев, е толкова съвършен, че негови атрибути трябва да залегнат в Конституцията.
Плоският данък още стои на знамето на СДС, както и на други политически отломки с десни претенции. Те, от своя страна, узакониха офшорния тип капиталови дружества (ООД) без капитал. Така увеличиха и без това широките възможности за измами, данъчни злоупотреби, фалшиво кредитиране, изкуствени фалити и т. н. Говоренето за реформи на „десните“ отдавна е клише без съдържание, лишено от познания в различните сфери и съответно от конкретика.
Те не предлагат модели за спиране ерозията на човешкия капитал, а и явно не познават темата. Нямат визия за инвестиции в публичната среда. Не могат да формулират справедливо разпределение на тежестта на държавните разходи и затова настояват единствено за тяхното съкращаване. Очевидно не разбират и затова не обсъждат съвременните регулативни системи за капитала, банките, конкуренцията, интелектуалната собственост, както и ред други теми типични за европейския десен дебат.
„Автентично дясно“... безочие
Типичен за противоречията в идеите на „автентичните десни“ е абсурдът да настояват за съкращения в администрацията, свиване на публичните разходи и премахване на остатъците от държавни изисквания към бизнеса (т. нар. „режими“), като в същото време претендират за облекчения, насърчаване и помощи за всевъзможни бизнес формати, което изисква нови разходи и нови правила.
Всеобщата логорея на тема „подкрепа на малкия и средния бизнес“ е може би най-досадното политическо лицемерие у нас. Сходната риторика в Западна Европа ясно подчертава, че облекченията на малкия са за сметка на крупния бизнес, а всяка държавна протекция върви с ожесточен контрол и данъчна дисциплина. В същото време у нас и малки, и средни, и големи бизнесмени купуват за сметка на фирмите си какво ли не - от тоалетна хартия до автомобили и апартаменти, които използват в личния си бит. Така те си възстановяват не само ДДС, но и спестяват данъка от намалената печалба. „Десният“ вой срещу опитите да започне събирането на дължимия по закон т. нар. „данък уикенд“ беше толкова голям, че държавата за пореден път абдикира и нашите фирмаджии продължават да купуват почти всичко с минимум 20 на сто по-евтино от „баламите“ без бизнес. И с това безочие „автентично десните“ се гордеят.
Публичната среда!? Оставете, те не разбират
За публичната среда (т. е. съвкупността от институционалната и материалната инфраструктури, които определят качеството на живота, развитието на човешкия капитал и гражданската сигурност), откъм „старото дясно“ нямаше дебат вчера, нито има такъв днес. Няма претенции да се планират, финансират и решат проблемите с разбитите пътища, опасните мостове, изоставените язовири и свлачища, разпадналата се канализация, занемарената градска среда (в която дори няма табели с имената и номерата на улиците), скандално ниските пенсии, недофинансираните здравеопазване и образование, необутата полиция, невъоръжената армия и т. н.
Нямат разбиране защо нацията застарява и се топи с невиждани темпове, защо най-работоспособните и фертилни българи се изселват при първа възможност. Нямат идеи откъде да започне подобряването на публичната среда, съответно не знаят колко ще струва това през следващите 10 – 20 - 30 г. и как голямата финансова тежест да се разпредели справедливо между гражданите. ГЕРБ дори е критикуван от „дясно“ (в един глас с БСП), че строи магистрали и санира жилищни блокове. „Десните“ не разбират, че от публичната среда зависи и успеха на бизнеса, който иначе е тяхна фикс идея. И се чудят защо не идват инвеститори, без да си дават сметка, че никой не обзавежда каюта на продънен кораб.
Какво се чува днес от „старата десница“?
- Наливат се пари в здравеопазването, а то видите ли все се влошава.
Радетелите на този баналитет нито поглеждат в Евростат, нито осмислят фактите, че въпреки „наливането“, у нас се разходват три пъти по-малко публични средства за здраве на човек от средното в Европейския съюз. И то при суми, сравнени по покупателна сила. В абсолютни стойности разходите са почти пет пъти по-малко, а като дял от БВП – почти два пъти по-малко. Но съвременните медицински технологии и у нас, и в Германия струват еднакво. И знанията струват пари. И организационните модели в клиниките струват пари. Та дори и прекъсването на злоупотребите в болниците струва пари, да не говорим за лекарствата.
Десните са слепи за истинските причини, поради които недостигът изпреварва „наливането“, т. е. че парите отиват не за здраве, а за печалби на търговци с лекарства и собственици на частни клиники. Нямат доблест да признаят, че навремето са приели сбъркан „пазарен“ модел, при който болниците са преобразувани в търговски дружества, което автоматично прекъсва връзката между публичните разходи и здравните резултати, защото търговците по принцип имат за цел единствено печалбата.
С „наливането“ на пари в сделки вместо в здравни грижи, днес отливаме младите в чужбина, а старите в гробищата. Това „десните“ не виждат, но безотговорно агитират за разделяне на Здравната каса на няколко частни каси за да имало конкуренция. А какви ще бъдат последствията от интереса на частните каси да привличат само младите и здравите, и да отхвърлят старите и болните, „десните“ не знаят.
- Бизнесът се задушава от регулации
От „дясно“ така и не могат да посочат кои точно регулации (които не са наложени от ЕС) пречат на вечно недоволния роден бизнес. Защото няма такива. Обратното е. Затова след поредните големи обещания и днешните борци с т. нар. режими успяха да отменят само хартиените свидетелства за съдимост и някои справки. Бизнесът губел много време пред гишетата. Ами компютрите, софтуерът и поддръжката им струват немалко пари. Откъде, при орязаните разходи на държавата заради ниските данъци на същия тоя бизнес.
- Вместо реформи се увеличават парите за нереформираните системи
Анархолибералите под реформи разбират винаги едно - съкращение на публичните разходи. Навсякъде в нормалните държави, когато се говори за реформи, се разбира точно обратното - допълнителни (и в най-добрия случай еднократни) разходи. И то големи, иначе не става дума за истински реформи. Толкова големи, та често се стига до увеличаване на държавния дълг.
„Десните“ у нас това не го разбират и от сутрин до вечер дуднат за реформи без пари, което е долнопробен популизъм. Колкото до „нереформираните системи“, те си правят оглушки и не казват колко струват същите системи в ЕС като дял от БВП, като издръжка на човек, или в който и да е друг статистически разрез. Защото ще проличи пълната несъстоятелност на мантрата им за „малка“, т. е. евтина държава.
- Държавното образование не осигурява нужните специалисти за бизнеса
Как да ги осигури, когато по-кадърните отиват в чужбина, за да живеят в по-добрата среда, поддържана чрез по-високите данъци, плащани от тамошния бизнес. Там те работят за същия този бизнес дето с данъците си им създава добрата среда за живеене. В една страна без диктатура властите не могат да се разпореждат кой какво да учи. Затова, като му трябват инженери, бизнесът вместо да се оплаква от държавата, да започне да им плаща така, че младите да се избият за място в Техническия университет, вместо право и психология в СУ. Съвсем според „закона за търсенето и предлагането“, който пазарните фундаменталисти тук удобно забравят.
- Корупцията гони инвеститорите
Това може би е вярно. Донякъде. Но майка на корупцията са празнотите в законодателството. Там, където няма изрични правила и ясно разписани отговорности на всички - от министъра до деловодителя, те решават нещата по собствено усмотрение, откъдето до корупцията има половин крачка. Затова не може хем да има малко или никакви правила (регулации), хем да няма корупция. От друга страна, борбата с корупцията също струва пари, които се събират от данъци. Така че, който плаща малки данъци, плаща големи рушвети. Това е като закона за скачените съдове. В този смисъл точно „десните“ настойчиво задълбочават този проблем.
- Няма съдебна реформа
Под съдебна реформа „десните“ разбират смяна на механизма за избор на главен прокурор. И толкова.
За промяна на материалните закони, процесуалните закони и т. н., т. е. за развитие на самата правна материя, те не говорят. „Старите десни“, каквото и да означава това, през последните четири парламента не направиха много в тази посока. Вместо това подлайваха съдебната власт персонално. Преекспонирайки устройствените проблеми на съдебната власт, те всъщност прикриват пълния провал на либертарианските политики. Същите, заради които България е най-бедна, най-болна и най-нежелана страна в ЕС, както за чуждите инвеститори, така и за собствените си граждани.
Фактите са безмилостни. „Малката държава“ вместо приток, доведе до отлив на инвестиции. Прехвърлянето на данъчна тежест от високите към ниските доходи вместо предприемачески бум създаде най-голямото неравенство и социално изключване в ЕС. Дерегулациите вместо ползи донесоха кризи, като тази с КТБ. Пазарното здравеопазване не подобри, а влоши здравния ни статус.
Либералниченето и „пазара“ в образованието вместо по-високо качество, трайно сринаха грамотността. Криминалните безчинства не намаляха. И т. н... И сега, когато провалът на неолибералния екстремизъм лъсна, сме свидетели на възможно най-малодушното и подло поведение на виновниците. Други са виновни – казват те и сочат съда и прокуратурата. Либертарианството, видите ли, не се е провалило, а е било саботирано от съдебната власт. Какво по-удобно оправдание от набеждаването на единствената сфера, която не беше подчинена на техните сценарии.
Суфльори отвън, на които пък се суфлира отвътре, също са въвлечени в дискредитирането на системата, която безспорно има проблеми, но решението им няма нищо общо с критикарството и популизма на „десните реформисти“. Същите дори не могат да предложат нов модел, който да промени съществено архитектурата, субординацията, отговорностите и контрола в съдебната власт. Може би, защото подобни на нашия модел работят в други западни демокрации, които обаче не се радват на либертарианска еклесия.
Има много други манипулативни, несъстоятелни и отдалечени от реалните проблеми на хората лозунги, ходове и идеи на малките „десни“ партийки. Но заместител на антикомунизма - единствената гаснеща с времето тема, обединяваща оредяващите избиратели на ранната десница, все още няма.
Зомбиране
Въпреки че от либертарианските идеи се възползва най-вече оригархията, свързана с БСП и ДПС, публиката ги идентифицира само с десните. Стана така, защото раздробената стара „десница“ сама се зомбира в рамките на спора кой е по-голям антикомунист и по-голям либертарианец. Политическият й патос се вихри само около това как да се намалят разходите и правилата в държавата, за да се облекчи бизнеса, което напълно се разминава със всеобщото негодувание, изразявано с гневните думи „няма държава!“.
Сива политика, безпътица и вождизъм
В крайна сметка политическият оркестър се дирижира от либертарианските активисти на заплата в съответните пропагандни институти, центрове и фондации. БСП, от една страна, и „десният“ миманс, от друга, са само изпълнители в този твърде джазов спектакъл. При това, съгласно Конституцията, НПО-тата нямат право да развиват политическа дейност, която както изрично е записано там, е присъща само на политическите партии. В България обаче те се занимават с политика явно и агресивно.
Когато настойчиво агитират за данъчни облекчения на бизнеса и намаляване на осигурителните вноски, те правят чиста политика (по-политизирана тематика от данъчната няма и не е имало).
Когато обявяват „ден на свободата“, в който сме изработили дължимото към бюджета за годината – това е политическа пропаганда против държавата.
Когато критикуват законопроекти или решения на правителството от чисто идейни позиции, те влизат в политически дебат. Когато правят алтернативни бюджети с подробни виждания за реформи – това е политическо програмиране.
Изобщо в дейността им почти няма политически неутрални изследвания, анализи и прогнози, което е неприсъщо за НПО на Запад. По всички телевизии тези момчета и момичета отдавна ги наричат просто - „икономистиТЕ“. А те, икономистиТЕ агитират политически със завидно чувство на говорители от последна инстанция, но не правят своя партия, защото очевидно да се печелят избори е по-неизгодно и по-трудно отколкото да се печелят грантове. Така освен със „сива“ икономика, сме богато обзаведени и със „сива“ политика – истинската магерница на т. н. реформи през последните 29 години.
Чувството за безпътица у българите днес се корени в това, че сивата политика и либертарианската идеология, въпреки дърленето на „левите“ и „десните“ си крила, се реализира всеобхватно. Резултатите са толкова отблъскващи, че всичко, което е на крака и с акъла си, гледа да се спаси навън, където животът не зависи само от „невидимата ръка на пазара“, а от видимата ръка на закона, достатъчните публични разходи, адекватните осигурителни системи и работещите институции.
Все неща, несъвместими със социалния дарвинизъм, който колкото е изгоден за крупния бизнес, толкова е отблъскващ за хората работещи за него. Единственият изход е бягство от джунглата към цивилизацията, т. е. към онази сложна система от материални и институционални инфраструктури, които осигуряват защитата, сигурността и високия жизнен стандарт на западноевропейските граждани. А тук дежурните политолози и политикани от неолибералния „мейнстрийм“ неуморно ще продължават да прикриват причините за обезлюдяването и упадъка на все по-големи части от България.
Друг ефект от социалния дарвинизъм е, че той закономерно поражда вождизъм. Когато няма достатъчно регулации и пари, т. е. законът е рехав, а държавата финансово немощна да изпълнява присъщите си функции, тези дефицити се запълват от волеви механизми, които закономерно изтласкват на върха една личност – батюшка, диктатор, вожд, и т. н. Някой в крайна сметка трябва да взима решения там, където законът е пробит и да налага ред там, където държавата е абдикирала. Та затова нападките на опозицията срещу Борисов са хем нелогични, хем лицемерни. Той не е завладял страната с насилствен преврат. Спечелил е свободни избори. Неговата свръх роля днес е естествено присъща на самата либертарианска държава, която дружно създадоха нашите „леви“ и „десни“ партии още преди идването му на власт.
Защо, как и накъде?
Очевидно излизането от порочния кръг не може да стане само с бичуване на недъзите и реформаторски брътвежи по телевизионните студиа. Първо трябва да се отговори на въпросите: Защо това е възможно (невъзможно) да се случи?; Как това може да се спре (насърчи)?; и Накъде да (не) се върви? Което е „мисия невъзможна“ за политици без знания и опит, мотивирани единствено от неовладяна корист. Много по-лесно е да се скандират неолиберални мантри и да се протестира на жълтите павета с профанския въпрос „КОЙ“, чийто отговор не решава нищо.
Ако и ГЕРБ не е в състояние да се еманципира от либертарианството и да спре публичния разпад, необходимото държавно строителство рано или късно ще се извърши отляво. Преди това обаче левите трябва да загърбят интересите на своя бизнес елит, което е трудна работа. Ако успеят, БСП ще дойде на власт. За дълго.
Ново осмисляне
Въпреки че откакто е възникнало разделението на „десни“ и „леви“, в политиката представите за двата политически полюса са се променяли многократно и радикално, някои техни характеристики са относително стабилни. Дясното по традиция се опира на здравия разум и успешните обществени модели. Затова негова присъща черта е консерватизмът, т. е. възгледът, че историческият опит е единственият легитимен източник на аргументи за това кое е правилно и кое не, кое носи ползи и кое вреди, кое работи и кое не става. Лявото пък традиционно налага рискови иновативни реформи и силови решения. С оглед на това характерните стереотипи на десните и левите може да се очертаят така:
- Десните надграждат публичната среда като материална инфраструктура, държавни институции, финанси и фактори на развитие (наука, образование, здравеопазване) предпазливо, балансирано, устойчиво и с минимален риск;
- Левите променят (реформират) публичната среда рязко и значително, нарушават установените баланси, преразпределят пари и ресурси и експериментират рисково с обществените отношения в името на бързи ползи.
Да се говори за нова десница обаче има смисъл само ако тя бъде натоварена с очаквания да преодолее дефицита на държавност и да започне да гради публична среда по европейските стандарти. Тези цели налагат категорично отхвърляне на либертарианството, законодателно (регулативно) уплътняване на институциите и адекватно финансиране на материалната инфраструктура. В десния политически спектър това може да се очаква само от хора, разбиращи ролята на публичната среда и държавата за развитието на икономиката и качеството на живота. Един опит за очертаване на подобен техен профил би изглеждал така:
Новите десни:
1. Разбират определящата роля на публичната среда за развитието на човешкия капитал, успехите в бизнеса и частния живот на хората;
2. Смятат, че единствената роля на държавата е развитието на публичната среда, а не подпомагането, насърчаването и протекциите за едни или други слоеве, начинания, бизнеси, или идеи;
3. Гледат на публичната среда като на национално достояние. Смятат, че право да се ползват от нейните облаги имат само гражданите, които със своите данъци и усилия са я изградили и затова са противници на масираните имигрантски напливи;
4. Търсят оптимален баланс между данъчна тежест и качество на публичната среда;
5. Приемат данъците като цена на публичната среда, а не като държавна конфискация на техните пари;
6. Уважават и закрилят само собствеността, личния просперитет и успеха, постигнати по законен път;
7. Защитават конкуренцията, интелектуалната собственост, авторските права и всяко благо, което е плод на личните усилия и качества на хората;
8. Отричат изключенията от общите правила за един или друг вид бизнес;
9. Подкрепят твърдата финансова дисциплина и строгите неизбежни санкции при отклонение от плащане на данъци;
10. Отстояват принципа, че частната собственост освен облаги поражда и реципрочни отговорности за нейния притежател;
11. Приемат провалите в бизнеса като справедлив резултат за некадърността и прекомерния риск;
12. Държат на устойчивостта на правилата и тяхната валидност за всички в житейското състезание;
13. Допускат реформи и промяна в законите само при доказателства, че всички ще имат равни шансове да извличат ползи от тях.
14. Непримирими са към безнаказаността, изхождайки от принципа, че всяко нещо, което незаслужено е получено от един, е отнето от друг;
15. Абсолютно нетолерантни са към тарикатите, хитреците и измамниците в бизнеса, властта и неправомерното черпене на ползи от публичната среда;
16. Смятат за добър закон преди всичко този, който не може да се заобиколи;
17. Подържат справедливи форми и норми за социална защита;
18. Съзнават, че държавата е гарант от последна инстанция по отношение на всички публични рискове и проблеми независимо как, от какво или от кого са породени.
Едва след като претендентите за нова десница са припознали в себе си подобни нагласи, ще има смисъл да изготвят платформа и програма, да привлекат поддръжници и да се захванат сериозно с политика, за да бъдат строителите на България през 21-вия век.
Димитър Бъчваров е икономист, политик и анализатор. Един от колумнистите на книжното тяло на в. "Гласове", който излизаше преди години.