В онази степен, в която мъжът е просто мъж, той е преди всичко скучен. Той е “принципен”, “мъжествен”, “порядъчен”, “логичен”, “хладнокръвен”, “полезен”. И става интересен само тогава, когато поне малко “надрасне” това свое – в крайна сметка хумористично – “мъжество”. При мъжа интересни са момчето и старецът и е направо застрашителен (в дълбочина), “възрастният” мъж – този, който е във “всеоръжието” на мъжката си “сила” ...Нито едно велико произведение на изкуството не възпява четиридесетгодишния “мъж”. Обратно – разкрива го като “неудачник”, като падение на “момчето” в него или пък като лъжец, узурпатор и садист....Мъжът търси “правила”, а жената познава “изключението”. Но животът е едно непрекъснато изключение от правилата, които са създадени по пътя на “изключването на изключенията”. Навсякъде, където съществува истински живот, цари не правилото, а изключението. Мъжът, това е борбата за “правилото”, докато жената е живият опит за “изключението”. Но “изключението” е самата дълбочина на християнството като живот. В този живот, създаден, дарен от Бога, всичко е “изключение”, тъй като всичко е единственост и неповторимост, извор, бликащ от дълбините. Сексът е правило, а любовта – изключение. Но истината за живота и на живота е в любовта, а не в секса. Човекът е призван не към осъществяване на правила, а към чудото на живота. Семейството е чудо. Творчеството е чудо. Царството божие е чудо....Всичко това обаче означава, че няма никакво равенство, а има онтологично различие, правещо възможна любовта – единство, а не „равенство“. Равенството винаги предполага множественост на „равните“, която никога не се претворява в единство, тъй като цялата същност на равенството е в неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в единство, в живот, в творчество...„Мъжкото“ и „женското“ начало са съприродни на света, но само човекът е този, който ги претворява в семейство. И ненавистта на нашата култура към семейството е продиктувана от това, че то изобличава злото на „равенството“.

 

Събота, 11 октомври 1980 г.

...

Тази сутрин с Л. имахме разговор за жените в Църквата (беше ходила на събрание в семинарията, организирана от Тома (Хопко) във връзка с подготвяната конференция в Кливлънд преди Всеамериканския събор). Моите тезиси ad hoc (Специално за случая, бел ред.):

 

- Целият този т.нар. дебат трябва да бъде освободен от “клерикалщината”, от “църковността” в лошия смисъл на тази дума (обръщането на Църквата към себе си) – тоест от въпросите за “правата” на жените в Църквата, за това какво може да “прави” жената в Църквата, какво е служението й в църковните, сиреч клерикалните структури. Всичко това са задънени улици, всичко това продължава да бъде отвътре подчинено на категориите на “правата”, “борбите” и т.н.

 

- Самото свеждане на живота изключително до “структурите”, до безличното и “обективното” представлява основният грях на мъжкия свят, на мъжкото възприемане на живота (Маркс, Фройд …). L’esprit de géometrie (Духът на геометрията, бел.ред.). Оттук идва и основната грешка на съвременния феминизъм – приемането на “структурен” подход, борбата за място в “структурите” (на света, на Църквата, на държавата и т.н.)

 

- Докато истинската “мисия” на жените – това е да покажат недостатъчността и едностранчивостта, а поради това и страшната вреда и зло от това свеждане на живота до “структурите”.

 

- Жената е самият живот, тя не е за живота. И затова нейната мисия е да върне човека от формите към съдържанието на живота. Нейните категории са тези, за които априори няма място в структурните “мъжки” редукции. Тези категории са красотата, дълбочината, вярата, интуицията. За всичко това обаче няма, и което е още по-важно, не може да има място в “марксизма”, “фройдизма” и различните “социологии”.

 

- Мъжът търси “правила”, а жената познава “изключението”. Но животът е едно непрекъснато изключение от правилата, които са създадени по пътя на “изключването на изключенията”. Навсякъде, където съществува истински живот, цари не правилото, а изключението. Мъжът, това е борбата за “правилото”, докато жената е живият опит за “изключението”.

 

- Но “изключението” е самата дълбочина на християнството като живот. В този живот, създаден, дарен от Бога, всичко е “изключение”, тъй като всичко е единственост и неповторимост, извор, бликащ от дълбините.

 

- Сексът е правило, а любовта – изключение. Но истината за живота и на живота е в любовта, а не в секса.

 

- Човекът е призван не към осъществяване на правила, а към чудото на живота. Семейството е чудо. Творчеството е чудо. Царството божие е чудо.

 

- Смиряването на жените не е “пред мъжете”, а пред живота и неговата тайна. Това смиряване на самия живот и то се оказва единственият път към пълнотата на неговото притежание – срв. Божията Майка.

 

- Божията Майка не се “вмества” в никакви правила. Но в нея, а не в “каноните” е истината на Църквата.

 

- В онази степен, в която мъжът е просто мъж, той е преди всичко скучен. Той е “принципен”, “мъжествен”, “порядъчен”, “логичен”, “хладнокръвен”, “полезен”. И става интересен само тогава, когато поне малко “надрасне” това свое – в крайна сметка хумористично – “мъжество”. (Дори самата дума “мъж” е мъничко смешна – у мен тя винаги е предизвиквала образа, запечатан във фотографиите от началото на века – такъв един мустакат тип с бомбе, “покорител” на жените, който наводнява света със своята звънка празна риторика.) При мъжа интересни са момчето и старецът и е направо застрашителен (в дълбочина), “възрастният” мъж – този, който е във “всеоръжието” на мъжката си “сила” ...

 

- Мъжката святост и мъжкото творчество представляват преди всичко отказ от това, което е мъжката “специфичност”. Нито едно велико произведение на изкуството не възпява четиридесетгодишния “мъж”. Обратно – разкрива го като “неудачник”, като падение на “момчето” в него или пък като лъжец, узурпатор и садист.

 

- В светостта мъжът е най-малко от всичко “мъж”.

 

- Христос не е “мъж” (тъй като “мъж” е името на падналия човек.) Той е “Моят Отрок” (момчето), “Синът Единороден”, “Синът на Мария”. У Него ги няма основното “ударение” и основния “идол” на мъжа – “автономията” (“самият аз, с мустаците си”). Иконата на Христос младенеца в ръцете на Мария е не просто икона на Боговъплъщението. Това е преди всичко икона на Христовата външност.

 

- Всичко това трябва да бъде познавано и чувствано, когато говорим за “женския въпрос” в Църквата. Църквата отхвърля “мъжа” в неговата самодостатъчност, сила и себеутвърждаване. На мъжа тя казва: “силата Ми се в немощ напълно проявява...”(2 Кор. 12:9).

 

- Човекът като образ и подобие Божие е в равна степен и мъж, и жена. Образът пък на “мъжа” в спасението – Христос, Който е Отрок, Син, Брат – е всичко друго, но не и “мъж”. 

 

 

-------------------------

 

Събота, 18 юни 1977 г.

...

Книгата на B. Friedan за жените (“Измамната жена”). Започва с анализ на “malise de la femme” (безпокойството на жената, бел.ред.). Но всичко, което прочетох дотук, може да се приложи и към мъжете.

 

Цялата тази теория за жената имаща (за цел) да “догони” мъжа, ми се струва несериозна. Защото важното е не да се “догони”, важното е да се разбере – накъде е насочено това “бягане”. Ето затова “феминистките” не са способни да мислят. Това е същото като с “changer de vie” (промяната в живота, бел.ред.) при “левите” – не са способни да обяснят в какво се състои. 

 

И това обяснение ще си остава невъзможно, докато човечеството – съхранявайки “есхатологията”, продължава да отрича Бога.

 

Защото тук, в този парадокс, е целият абсурд на съвременната цивилизация, нейната вътрешна задънена улица. Тя говори на “религиозен език” и в същото време ненавижда религията. На изцяло безсмисления без Бог свят тя възвестява “смисъл”. Но откъде да се вземе този смисъл?

 

Истинската, “демоничната” тайна на нашата цивилизация не е в търсенето на смисъла, а в това, че тя така страстно иска да има смисъл без Бог.

 

Защо, с други думи, тя е така метафизично глупава? Същевременно, според мен, тази глупост е главното “доказателство” за Божието битие. Защото името на тази глупост е “гордост”: “ще бъдете като богове”.

 

Падението на Адам и Ева се извършва, продължава, действа винаги и locus-ът (центъра, бел.ред.) на това действие не е някаква отвлечена “природа”, която сме били “унаследили” от Адам – нейният locus е цивилизацията. Тя именно е “змията изкусителка”. Тя е, която открива пред човека неговите (неограничени!) възможности и по този начин скрива от него онтологичната му ограниченост, тя е, която му говори: “ще бъдете като богове”.

 

Удивително е, че всеки истински “творец” е скромен, а създадената от тези творци “цивилизация” е горда. Тя прилича на мъничък човек, който излиза от туристическия автобус, поглежда картина на Микеланджело и казва: ето на какво сме способни ние, човечеството! Ето какво сме създали! Онова, което е смирявало художника (а всеки творец е творец само в степанта, в която се “смирява” пред творческата си дарба), за “човечеството” се превръща вече в източник на гордост. 

 

 

 

------------------

 

Сряда, 11 февруари 1976 г.

 

Защо жената не може да бъде свещеник? Имахме дълъг разговор вчера с Том (о. Томас Хопко - бел. ред.), срещу когото, според слуховете, заради статията му в последния “Quarterly” се опълчват и православни жени. Откакто тази буря (във връзка с англиканите) започна, мен все повече ме удивява не самата тема на спора, а онова, което се открива в него за богословието.

 

Невъзможността да бъдат намерени решаващи аргументи нито „за“, нито „против“ – решаващи в смисъл на такива, които биха имали обективна убедителност и за двете страни. Всеки се оказва прав за себе си, тоест вътре в собствената си перспектива, в „причинната връзка“ на собствената си аргументация. „Нашата“ страна понякога ми напомня изобличението на Лев Толстой от о. Йоан Кронщадски: „О, неистови графе! Как можеш ти да не вярваш на св. апостоли...“. Не е ли обаче цялата работа в това, че всичко е започнало – у Л[ев] T[олстой] – с "неверието“ спрямо св. апостоли. Ето защо аргументацията ex traditione (Основана на традицията) просто бие встрани от целта.  

 

„Ереста“ винаги е нещо много цялостно, простичко измислено. Наистина, тя е преди всичко избор в дълбочина, а не някаква поправима грешка в подробностите. Оттук и безнадеждността на всички „богословски диалози“ – все едно винаги е ставало дума за „диалектика“ и аргументи. Всички аргументи в богословието са post factum, всички те са вкоренени в опита. Ако опитът е друг, те са неприложими, нещо, което за кой ли път става очевидно в този спор за „свещенството на жените“. 

 

Том: „Как да се обясни например, че жена може да бъде президент на САЩ, но не може да бъде свещеник?“. Струва ми се – отговарям аз, - че тя не би трябвало да бъде и президент на САЩ. Точно за това обаче обаче сега никой не говори, а да го кажеш би означавало на момента да предизвикаш обида. Да се обижда пък също не трябва и така се въртим в порочен кръг. И този порочен кръг е неизбежен винаги, когато е нарушен някакъв органичен, изначален и вечен опит.

 

Същевременно в основата си нашата култура се състои тъкмо в отхвърлянето и нарушаването му, така че отхвърлянето представлява самата нейна същност, представлява нейния опит. Това е опит само от отрицание, от въставане, от протест, а и самото понятие „освобождение“ (liberation) също е изцяло негативно.

 

Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален“ опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни“ – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит.

 

„Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограничение е репресивно.

 

Докато самите християни приемат всички тези „принципи“ и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно.

 

Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост“. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки. 

 

Най-дълбоко лъжливият от всички е принципът на „сравняването“, който лежи в основата на патоса за равенството. Със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло, тоест на завист (защо аз не съм като него), след това на злоба и накрая, на въставане и разделение. Но това е и точната генеалогия на дявола. Тук в нито един пункт, в нито един стадий няма нищо положително – всичко е отрицателно докрай. И точно в този смисъл нашата култура е „демонична“, защото в нейната основа лежи сравняването.

 

Тъй като пък математически сравняването винаги води до опита и знанието за неравенството, то веднага се стига и до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителност на каквито и да било различия, а тъй като тях ги има – се тръгва на борба с тях, тоест към насилствено приравняване, и което е още по-страшно, на отричането им като най-дълбока същност на живота. „Личността“, която жадува за равенство – без значение дали е мъжка или женска – е опустошена и безлична, тъй като „личното“ в нея е било точно това, което е било „различно“ спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на „равенството“.

 

Срещу демоничния принцип на „сравняването“ християнството противопоставя любовта, цялата същност на която е именно в пълното отсъствие на сравняването в нея – както като „източник“, така и като „същност“. В света затова няма и не може да има равенство, защото той е създаден от любов, а не от принципи. И жадува за любов, а не за равенство, и нищо – ние знаем това – не убива така любовта и не я заменя така ненавистно, както точно това постоянно натрапвано на света като цел и като „ценност“ равенство.

 

А именно в любовта и в нищо друго е вкоренена двойствеността на човека като мъж и жена. Това не е грешка, която човечеството да поправи чрез „равенството“, не е дефект, нито случайност, а първото и най-онтологично изразяване на самата същност на живота. Тук изпълняването на личността се осъществява в самоотдаването, тук бива преодолян „законът“, тук умира самоутвърждаването на мъжа като мъж и на жената – като жена, и т.н.

 

Всичко това обаче означава, че няма никакво равенство, а има онтологично различие, правещо възможна любовта – единство, а не „равенство“. Равенството винаги предполага множественост на „равните“, която никога не се претворява в единство, тъй като цялата същност на равенството е в неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в единство, в живот, в творчество...

 

„Мъжкото“ и „женското“ начало са съприродни на света, но само човекът е този, който ги претворява в семейство. И ненавистта на нашата култура към семейството е продиктувана от това, че то изобличава злото на „равенството“.

 

 

Из "Дневници (1973-1983)", изд. Фондация "Комунитас", 2011, превод от руски: Борис Маринов

Заглавието е на "Гласове" 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

19 коментар/a

Иван Димитров на 24.02.2018 в 22:17
Всеки може да разсъждава надълго и нашироко,нависоко и надълбоко,но никой човешкия ум не може да промени вечния закон на Бога,който се съдържа в заглавието на статията.
observer на 25.02.2018 в 09:53
Глупости на търкалета, е казал Хелеборус и този път съм напълно съгласен с него. От себе си бих добавил и средновековна закостенялост. Хич не ми се и навлиза в мъглявите разсъждения на автора, само ще отбележа, че това „„Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori” има съвсем различен смисъл още от Великата френска революция насам. Равенството на хората не означава еднаквост, а равни права. Равни права на селяни, граждани, аристократи, бедни и богати, равенство в правата, равенство пред закона. И това ли ще отречем? Едно от най-големите хуманистични достижения на иначе кървавата френска революция. Демокрацията на Древния свят се отнася само до мъжете, жените не са включени в нея, а робите не са дори хора. Подреденият свят на руската империя се срутва, защото така и не успява да осъществи преход към демокрация и всичко завършва със взрив. Америка познава расовото неравенство закрепено в закон, робството и борбата срещу него. Това отрича авторът, в това е и същността на текста, а разсъжденията, че мъжът и жената не били еднакви, ами да, не са еднакви, голямо прозрение, няма що.
Сега се изясни на 20.10.2018 в 01:30
така значи : "... Равни права на селяни, граждани, аристократи, бедни и богати, равенство в правата, равенство пред закона ..." - пред кой закон ? пред Човешкия закон, а не пред Господния закон, който ще се приложи в Последния Ден. На Хелеборуса предпоръчвам да не се набърква с Христос и категорията "Съзидателен Логос" - защото тя/той няма представа от догматиката отнасяща се до Него и Светата Троица -- а що се отнася до Богомил, да не го споменава в контекста на Църкавата като убиваща него и такива като него, най-вече защото Православната Църква не е изгорила/убила никой от тях - богомилите сами се отрекоха от живота, който им е обещан. Богомил всъщност е един късен ученик на Арий, Мани и на всякакви други такива "социалисти"
биогноза на 22.11.2018 в 09:06
Цитат от горния пост: "(...) богомилите сами се отрекоха от живота, който им е обещан. Богомил всъщност е един късен ученик на Арий, Мани и на всякакви други такива "социалисти" ". Тука е самозаблудата ви. Те не се отрекоха от живота, който им е обещан, а СЪКРАТИХА ВРЕМЕНАТА за постигането му, защото са от избраните. А вие, само званите (може и слято, защото ще е самата истина за вас!), можете да се утешавате с обвинения в еретизъм колкото си искате. Ще им накривите шапката на богомилите с вашите безплодни анатеми...

Напиши коментар