- Автор: Ерик Земур, “Фигаро”
- 10 Sep 2020
- 9716
- 20
Те се смеят. Понякога дори избухват в смях като стари съучастници. Разхождат се заедно в коридорите на Кремъл. Пият кафе. Питат се за децата си, за здравето, за времето, което отминава и ги състарява. Срещат се с топлота и се разделят с тъга. Тези разговори между Владимир Путин и Оливър Стоун са преди всичко продукт на едно невероятно приятелство, което се ражда и разцъфтява с течение на 50-часовите интервюта, направени в рамките на две години, между 2015 и 2017-а. Невероятното приятелство между политика и човека на изкуството. Голям спектакъл, режисиран от холивудския режисьор за телевизията.
За това приятелство, заради предполагаемата му “благосклонност”, Оливър Стоун получи много тежки обиди. Самият Путин го бе предупредил: “Ще ви накарат да страдате заради това, което направихте”. Западните медии припомниха интервютата на френски журналисти с канцлера Хитлер през 30-те години. Вярно е, че Стоун не крие симпатията си към своя събеседник, нито критиките си към империалистическата политика на своята родина, до такава степен, че Путин трябва да спре устрема му: “Не се опитвайте да ме накарате да правя антиамерикански изявления”. Но Стоун не се колебае да му постави дразнещите въпроси - за личното му богатство, за хомосексуалистите или за Украйна, и да се връща към тях неуморно, когато отговорите на Путин са прекалено кратки.
Тежестта на думите
В това е ползата от книгата след филма: ако губим шока на образите, печелим тежестта на думите. В мозъка на Владимир Путин сме. Разхождаме се там по някакъв начин, тъй като емпатията, за която толкова упрекваха Стоун, е най-доброто средство стопанинът на Кремъл да се довери, както никога досега. Четем презрението му към Горбачов и уважението му към Сталин. Ретроспективният му гняв срещу наивността на Елцин, който разкри на американците дори ядрените тайни на бившия Съветски съюз. Разбираме, че Путин никога не поема инициативата, но винаги реагира; никога в атака, винаги в защита. Крим е отговорът на Косово; военната намеса в Сирия е поуката от либийския хаос.
Разбираме, че за него нито Франция, нито Германия, нито Англия вече съществуват. На Оливър Стоун, който пита за залеза на тези някога велики сили, Путин студено отговаря: “Първата световна война. А после Втората световна война. Лесно е за разбиране”. За Путин единствената структура, която съществува, е НАТО, а не Европейският съюз, за който никога не говори. Няма европейски суверенитет, за който мечтае Еманюел Макрон, а американски суверен и неговите европейски васали. Вече няма французи, а галориканци: Путин би се съгласил с диагнозата на Режис Дебре.
Неговият блестящ и безпощаден анализ на НАТО, който вече няма легитимност след падането на Съветския съюз, и си търси враг, за да оцелее и да увековечи американската хегемония, има голистки акценти. Както и неговата настървена защита на суверенитета: “Наистина има само шепа държави, които могат да се похвалят с истински суверенитет. Другите страни са с вързани ръце и крака от своите задължения на съюзници”.
Путин има само един събеседник, САЩ, които нарича със саркастична ирония “нашите партньори”. Той е разбрал най-важното: “Любопитното при вас е, че президентите се сменят, но не и политиката”. Това, което той нарича “бюрокрацията”, а Оливър Стоун “дълбоката страна”, властват изцяло.
Последната среща между двамата мъже се провежда след победата на Тръмп, която Путин отрича да е провокирал. Толкова по-добре, че той предварително обявява, че този избор няма да промени с нищо американската политика!
Много коментатори ни обясняваха до втръсване, че руснакът искал да възкреси климата на Студената война от носталгия по една епоха, в която Съветският съюз е бил едната от двете суперсили. Но обратната теза е също толкова основателна, за американската геостратегия, която никога не се е отказвала от основните си принципи, а именно да поддържа разделението между Германия и Русия, за да съхрани хегемонията над тази Евразия, залог на нейното световно господство.
Путин показва силите си, за да прикрие по-добре слабостите си: намаляваща демография, за която прави всичко, за да я съживи; икономика, която не успява да се измъкне от зависимостта си от горивата; военен бюджет, ограничен от оскъдността на промишления и финансов апарат: 60 милиарда разходи срещу 600 милиарда при американците! Далеч сме от надпреварата във въоръжаването от времето на Студената война.
Путин наистина е лидер на нация, която търси себе си, между покойната съветска комунистическа идеология и възстановяващата се руска национална идентичност, между царете, Православната църква и олигарсите, собственици на английски футболни клубове. Той е певецът на един наранен национализъм, донякъде като френския национализъм след падането на Наполеоновата империя или загубата на Алжир. В това е голямата заслуга на Стоун да ни го разкрие по този начин.
В очите на западните медии и феминистките и ЛГБТ лобита, които служат на идеологическите си ментори, Путин е въплъщение на властния и сигурен в себе си “мачо”. Путин обича да ги провокира със своите шеги:
“Нямам добри и лоши дни. Не съм жена”.
Но важното е другаде: Путин е представител на белите руснаци, притиснати в демографските клещи между мюсюлманското изобилие отвътре (които ще представляват 30 на сто от населението на страната след 20 години) и неумолимия подем на китайската сила отвън. Той е човек от ХIХ век, който си служи с неговите оръжия, както са правели някога, докато европейците са хора на ХХI век, които се кълнат само в икономиката и правото.
Путин разбра, че е в една лодка с европейците от Запад. Лодка, която прилича на сала на Медуза. Но, за разлика от своите “партньори”, той избра да погледне реалността в лицето. Да падне, но с оръжие в ръка. Путин е нашето угризение и носталгия. По тази причина толкова му се ядосват.
Превод от френски: Галя Дачкова
