Като пример ще дам един наш концерт с Георги Бадев и Божидар Ноев: свирихме Тройния концерт от Бетовен в Шумен, дирижираше Иван Вульпе. Там пък имаше режисьор – продуцент на спектакъла, както го наричаха. Този режисьор нямаше никаква роля: редът на програмата е определен от нас, артистите; оркестърът си стои, както винаги, на сцената; аз казах да сложат подиум за челото; двамата с пианиста нагласихме рояла. Когато затрябва режисьора, за да се премести един прожектор, и помолих да го повикат, отговорът беше: „Той отиде да получава хонорара си и го няма тука“. След това и аз отидох до касата, той още броеше парите. Неговият хонорар беше 5000 лева (пет хиляди!), а моят, на Божидар Ноев и на Георги Бадев бяха по 40 лева. Разговор с проф. Венцеслав Николов за авторските права, музиката и парите.

 

 

Конкретният повод да ви потърся за този разговор е кризата с авторските права междуМузикаутори БНР. Обикновено, когато се говори за авторски права, се подразбира комерсиална, популярна и т.н. Като че ли класическата музика остава встрани. И един друг парадокс: много хора се зарадваха на тази криза, защото радиото започна да излъчва класическа музика и стар джаз. Какво мислите за този скандал?

 

– Да си призная... със скандали не се занимавам, защото изобщо не гледам телевизия. Но наскоро чух за това и се зарадвах – че радио „София” пак може да се слуша. Много мои познати и приятели ми обърнаха внимание, че мога вече да си пускам радиото и да не се страхувам. Че излъчват много интересни неща – даже вчера един колега ми се обади, че е слушал мой запис на отдавнашен концерт, аз даже не знаех, че го има в БНР.

 

Това, че се налага радиото да издирва такива записи, никак не е лошо, тъй като Златният фонд на БНР е невероятно богат. Има по-млади редактори, които просто не знаят какво се съдържа в него. Това е едно от най-богатите неща, които нашата страна притежава. Там има записи от концерти, които ги няма никъде – на най-големите артисти на XX век: Ойстрах, Рихтер и Ростропович; Абендрот с Васко Абаджиев; Саша Попов и Константин Илиев; Игор Маркевич, Вайсенберг, Шура Черкаски... 

 

Много години бях почти всяка вечер в Зала „България”, зная кой е идвал у нас, зная какво е записвано. И винаги ми е било много мъчно, че всичкото това стои някъде и може би се унищожава.Така че това е един чудесен повод да се извадят тези записи, да си спомним за наистина европейското ниво на нашата музикална култура от не толкова далечното ни минало. Казват, че слушаемостта на националното ни радио много се е увеличила. И аз се осмелих една вечер и също се заслушах... 

 

Що се отнася до самата криза, нямам мнение по отношение на юридическата страна от спора. А и не се интересувам особено от въпросите, в които става въпрос за пари. Мога да кажа като артист какво усещам. Усещам пълно невнимание към моите права – от цялата общественост и от закона, ако щете.

 

Защо?

 

– Примерно в договорите, които подписвам с радио „София“, за да запиша дадено произведение, се казва, че ми се дължат изпълнителски права, от които даже няма как да се откажа. По закон ми се полагат. Вече 40–50 години, откакто записвам в радио „София“ – нито веднъж не са ми платили нищо. 

 

Така ли?

 

– Нито един път, да. Това задължение те поначало са го загърбили. До 90-а година беше нещо като „Дайте да дадем“ и не беше прието да се пазарим и да говорим за пари. Пък и нямаше никакъв смисъл, и така плащаха хонорарите по някакви таблици, никой не те и питаше. След 90-а година въпросът с парите – с изпълнителските и с авторските права, сам дойде на дневен ред. Ние, артистите, също си купуваме сирене, нали? 

 

Радио „София“ казва, че сключва договор с организации, „Музикаутор“ и „Профон” и че те дават на тях пари, с което изчерпват задължението си към всички... А всички ние, всъщност артистите, които от десетки години носят радост на съвсем не малобройните слушатели на така наречената сериозна музика, сме далеч от този процес. В който някакви хора дават някакви пари на някаква организация, членуващите в нея, впрочем от съвсем друг бранш, си ги поделят помежду си. Всъщност за нас не става и дума. 

 

И въпреки че подписвате договор и там пише, че ви се дължат изпълнителски права, те не се плащат, така ли?

 

– Те се дължат по закон, но други хора прибират парите, на нас никога никой не плаща. 

 

И защо не ви ги плащат?

 

– Не ги плащат, просто така! Сигурно могат да открият аргументи за това. Ние сме по-слабата страна... 

 

Тези, които правят музиката, не участват в спора за пари и парите не стигат до тях...

 

– Естрадните изпълнители са се организирали и участват в това. Ние, които свирим музиката на Бах, Бетовен, Чайковски и толкова други велики композитори, сме обикновено заети с други, по-скоро творчески терзания. А и обикновено считаме под нивото ни да спорим за стотинки. И просто не участваме в тези процеси. Имаше нещо в закона, че продуцентите имат права, ние – не. Така го бяха направили. 

 

Това е друга тема, също свързана с авторските права. Наистина голяма част от парите отиват за администрацията на самияМузикаутор“. 

 

– Да, но така е и другаде. Например GEMA е германската фирма, която събира парите за правата. Тя има един 7–8-етажен блок до концертната зала „Гастайг” в Мюнхен, в който има много чиновници. И тези чиновници получават високи заплати. Не съм сигурен в цифрата, но хора, които работят там, са ми казвали, че огромна част от приходите на „Гема“ отиват за поддържане на администрацията, а съвсем малка сума отива за няколкото известни композитори. Лазар Николов, един от най-големите наши творци, имаше договор с тях. Казваше, че трябва сам да следиш къде се изпълняват твоите произведения. После им пишеш или им се обаждаш по телефона, че твоята соната ще бъде изпълнена някъде по света. Тогава те пишат до съответното място... 

 

 

Значи повечето от правата въобще в светаотиват за продуцентите; много малкоза самите музиканти

 

– Понеже продуцентите са хора с възможности, те си наемат юристи, юристите така изчисляват нещата, че продуцентите да получават. Като случая с нашето радио – радиото също е продуцент, нали…

 

Не виждам радиото с какво ми помага в работата и подготовката на записа. Аз свиря вкъщи, уча нещо... И отивам с готовия продукт в радиото. Или на концерт. И продуцентът в този конкретен случай – моя – няма никаква роля. Е, разбира се, залата или студиото и техниката. Но главното не е ли продуктът, т.е. записът или концертът. Нали така се и рекламира, с нашето име, а не с името на продуцента? 

 

Като пример ще дам един наш концерт с Георги Бадев и Божидар Ноев: свирихме Тройния концерт от Бетовен в Шумен, дирижираше Иван Вульпе. Беше тържествен концерт по някакъв случай, 3 март вероятно. Там пък имаше режисьор – продуцент на спектакъла, както го наричаха. Този режисьор нямаше никаква роля: редът на програмата е определен от нас, артистите; оркестърът си стои, както винаги, на сцената; аз казах да сложат подиум за челото; двамата с пианиста нагласихме рояла. И после си репетирахме... Когато затрябва режисьора, за да се премести един прожектор, и помолих да го повикат, отговорът беше: „Той отиде да получава хонорара си и го няма тука“. След това и аз отидох до касата, той още броеше парите. Неговият хонорар беше 5000 лева (пет хиляди!), а моят, на Божидар Ноев и на Георги Бадев бяха по 40 лева. 

 

По 40 лева!?

 

– Да, да... Това са все факти, но всички минават покрай тях и като че ли не им обръщат внимание. Веднъж след концерт на „Музика нова”, на който свирих и дирижирах и даже аз бях намерил парите, за да платя и на оркестрантите, и на солистите, организаторите отказаха да ми платят и тези 40 лв.: „Той, Венци, няма нужда от пари“…

 

Кой е най-големият хонорар за свирене, който сте получавали

 

– Различно е всеки път, но съм получавал и доста големи хонорари. В Германия, примерно, 5000 марки или нещо такова…

 

Но в Германия. А в България?

 

– В България… 200 лева ли беше, около тази сума...

 

– 200 лева! За концерт?

 

– Това е голям хонорар според тях. 

 

Голям хонорар? За сюити на Бах, примерно. За неща, които се учат 20 и повече години

 

– Аз тази година отново ще свиря шестте сюити и смятам, че няма да ми платят и толкова. Нещо ще ми обяснят...

 

 

 

 

Сега стигаме и до по-дълбоката философска темакак се измерва в пари музиката. Бах няма авторски права...

 

– Разбира се, че изкуството стои над тези проблеми. Разбира се, че големите катедрали, които са правени навремето, нямат имена на автори, защото всичко е за прослава на Бога. Изкуството също е за Божия слава. Така се е смятало. Никъде не са си писали имената. Никъде в тези забележителни катедрали няма имена. Със Soli Deo Gloria (Единствено Бог славим) завършва всяка своя партитура и Йохан Себастиан. Авторските права са сравнително ново изобретение. Не бива обаче да забравяме колко са получавали автори като Бах, Моцарт, Бетовен, Брамс за своите произведения. Ние учим в читанките, че са били бедни...

 

Да, живели са в голяма бедност

 

– А се оказва, че това изобщо не е вярно. Сигурно си спомняте, че писах за „Гласове“ преди време такъв материал. Изчислено в евро, се оказва, че те са едни твърде заможни хора. 

 

Може ли да припомните някои случаи?

 

– Да, примерно Брамс получава за първата си соната за цигулка и пиано в1879 г. 3000 (!) марки или 1000 талера, които веднага превежда във фонда за паметник на Роберт Шуман. Изчислено сега в евро това са около 72 000.

 

– 72 000 евро! Спрямо това, което е можел да харчи тогаватака ли ги изчислявате?

 

– Не, тогава е златен стандарт. Парите тогава са се изчислявали в злато – така че можем да изчислим сумата, защото и сега има цена на златото. Например за един концерт Бах – не в неговата църква, а в друга църква, където получава хонорар, взима 800 евро. 

 

За един концерт?

 

– Да, за един концерт и то не е толкова много. Веднъж и аз получих такъв хонорар в Германия, в църква, където се оказа, че това се е запазило

 

– 400 години след Бах сте взели горе-долу колкото него

 

– Ами да, този стандарт се е запазил. Моята теза е, че затова имаме и тези върхове в изкуството – защото то е било добре платено. Хубавото изкуство е като хубавото – съжалявам за това сравнение – като хубавото сирене. Хубавото сирене струва повече от лошото сирене. 

 

Ако се плаща малко, се получава малко, нискокачествено. Това, което например става в момента с музикалния живот, се дължи и на това, че възнагражденията на музикантите са толкова мизерни, например 300–350 лева получава в по-малките градове оркестрант или водач на група, завършил Музикалната академия. Някъде може да стигне пет-шестстотин. Чистачката няма да се съгласи на това! Това не са пари, за които един истински музикант, уважаващ себе си, ще дойде да кандидатства. 

 

Аз съм прагматичен човек и си мисля винаги за пътя – какво да се направи, за да заработи отново системата и да се разделим с обидния непрофесионализъм, който е обхванал музикалните институции в страната, да се разделим с халтурата. Пътят едва ли е да разместваме диригентите у нас – този тука, онзи там – явил се на конкурс в Министерството (пред кого?), спечелил, неспечелил... 

 

Пътят е да се направят възнагражденията европейски и да се обяви открит конкурс за музиканти. Ние сме в Европа, така че… Всички европейски оркестри имат задължение да обявяват конкурсите интернационално. Не виждам защо това не се прави тука. Всъщност не се прави, защото няма кой да дойде за подобни „възнаграждения”. Като се направи това, нещата изведнъж ще си дойдат по местата. Защото всичко с малко пари става лошо. С много пари може да стане хубаво. И ако има конкуренция. Тогава вече ще стане наистина хубаво.

 

С много пари обаче може да стигнем до другата крайностоперите, които гледаме по MEZZO, добре финансирани и лишени от красота, дълбочина и смисъл. И класическата музика се комерсиализира. Концертите все повече започват да следват вкуса на средната буржоазиямалко популярна класика, малко романтика, Вивалди и т.н. Мисля, че тази комерсиализация тръгна от тримата тенори насам. Може би Караян е първият, който е започнал, но мисля, че в този полуестраден вид това тръгна от световното по футбол през деветдесета година и концертът на Доминго, Павароти и Карерас. Какво бихте казали по този въпрос?

 

– Това ще го има сигурно винаги, защото... е, винаги ще има и такава публика. Въпросът е, че трябва да има и някакъв вид политика, която да се прави от хора на отговорни постове и такива като мене, които също се чувстват отговорни. Тази политика е важна, а и аз мисля, че нещата сами се нагласяват, защото музикантите са с чувство на отговорност. Истинските музикант, не става въпрос за тези, които ходят по масовия вкус... Смятам, че истинското изкуство върви пред вкуса на публиката и я води, а не й угажда.

 

Що се отнася до Караян – наистина, упрекват го, че комерсиализирал изкуството. Освен че е много голям диригент, това, което той направи (и което, кой знае защо, раздразни много хора!), е, че оркестрантите от Берлинската филхармония започнаха да получават добри пари, а по-късно това стана практика и в цяла Германия. По времето на Фуртвенглер те не са били особено добре платени. Караян направи записите да се плащат. Нали това е и нашата тема сега! Това е голямата заслуга на Караян – че музикантите започнаха да получават пари. И то истински пари. 

 

Говорехме за изкуството, което трябва да оформя вкуса на публиката, а не обратното

 

– Например в момента театрите успяха да се измъкнат от финансовата криза, но ми се струва, че на твърде висока цена – те вървят подир вкуса на не най-добрата част от публиката и това е самоубийствено за тях. Разбира се, в изкуството главното е удоволствието. Но има разлика от удоволствие до удоволствие. Четох сега една хубава мисъл, че говорейки за хората, ние не си мислим за хората от тротоара, които срещаме на улицата, а за светеца, той дефинира хората. Тоест, като говорим за човека, ние си мислим за високите прояви на духа.

 

Искате да кажете, че истинските хора на изкуството са винаги големи личности?

 

– Да, разбира се. За съжаление от години виждаме, че у нас личностите, хората с идеи, като че ли не са желани. Аз усещам, че съм нужен по-скоро в академията на остров Зилт в Германия, където свиря и преподавам от години. Там мога да помогна със съвет. А тук никой не ме и пита... И когато имам някаква идея, става все по-трудно да се осъществи. Преди малко вие много удачно напомнихте за комерсиализирането на музиката. Ето един скорошен пример от нас: натрапчивата реклама за „най-големия челист” – всички разправят колко той бил световен. Абе не е световен, той е просто един добър челист... А изведнъж всички започват по улиците да те питат: „Ти ходи ли, ти чу ли?”. Илюзията, че ставаш част от големия свят... Колко „най-добри” и „най-световни цигулари” свириха през последните години в Зала 1 на НДК? Тази непрофесионална реклама, липсата на елементарна обективност би трябвало да е обидна за всеки що-годе културен човек. 

 

Да кажем няколко думи за последната ви книга. Интересна идеянаправили сте сборник от всички концерти, които сте имали през годините: като се започне от 1970 година до сега

 

– Аз си пиша след всеки концерт нещо като дневник – от 70-а година, когато постъпих на щат като артист-солист към Концертна дирекция. Но това по-скоро е нещо като дневник за недостатъците ми, това, което не съм харесал при мен на концерта. Имах интересен случай, наскоро намерих една касета – татко е записал от радиото мой концерт. Слушаме я заедно със студентите ми и чувам: съвсем хубаво звучи. Казвам: „Чакай да видя какво съм писал след този концерт“. Взех си тетрадката – а там изреждам всички възможни недостатъци, които могат да хрумнат на човек. А то съвсем прилично звучи, няма от какво да се срамувам. Моите съмнения едва ли са интересни, затова останах при фактите: къде, какво, с кого...

 

Предполагам, че покрай тези споменати дати, какво сте свирили, има и някакви малки истории?

 

– Моята истинска биография – това са концертите ми. Аз с това живея. След някакъв концерт, същата вечер, започвам да уча нещо друго, което ще свиря след три дни... Тази моя биография именно ми стана интересна. И докато преписвах дати, зали и имена на композитори, се сещах за случки, за колегите, с които съм свирил – за Николай Евров, за Георги Бадев, за Добрин Петков, за Константин Илиев, за Ружка Чаракчиева… И някои мои мисли съм споделил. Може пък някой от тези, които са ме следвали в моя път, да разгърнат с любопитство и тази книга.

 

 

 Свързани текстове: http://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/brams-e-poluchil-30-000-evro-za-sonata-i-oshte-lyubopitni-fakti-za-golemite-pari-v-golyamoto-izkustvo

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

Мери на 23.02.2017 в 12:18
Цитат: "Много години бях почти всяка вечер в Зала „България”, зная кой е идвал у нас...." Аз също години наред преди "демокрацията" бях там, и гледах, и слушах нашите прекрасни музиканти. Между другото Зала "България", пък и зала №1 в НДК винаги бяха препълнени, когато имаше класически концерт. Няма музиканти като българските! Поклон! Преди не много години в автобус 72 видях един от най-големите наши цигулари, скромен, прекрасен, носеше си цигулката и едно цвете. Благодаря на господ, че видях тази гледка, изпълнена с човещина! Не искам да виждам нищо друго!
JJJ на 24.02.2017 в 09:01
Там където трябва да се плащат авторски права за да ти излъчват музиката или песните по радиото, по цяло денонощие се четат новини или се правят коментари: по италианското радио- думи, думи, думи, свят ти се завива. Чудил съм се, когато пътувам по пътищата на Италия защо е така, но сега ми се изясни. Който се подлъже да ги излъчи, трябва да плаща и много бързо фалира. НЕ ИМ СЕ РЕНТИРА! Парите не падат от небето, НАЛИ, ГОСПОДИН ПРОФЕСОРЕ!Изкуствата е призвание. Правиш го не за пари, а защото ти идва отвътре, заложбите ти го налагат! Най- великите художници, чиито картини днес се продават за милиони са умирали в мизерия. Социализмът може и да е бил отвратително лош, но по- добро още не са измислили!
JJJ на 24.02.2017 в 09:02
Там където трябва да се плащат авторски права за да ти излъчват музиката или песните по радиото, по цяло денонощие се четат новини или се правят коментари: по италианското радио- думи, думи, думи, свят ти се завива. Чудил съм се, когато пътувам по пътищата на Италия защо е така, но сега ми се изясни. Който се подлъже да ги излъчи, трябва да плаща и много бързо фалира. НЕ ИМ СЕ РЕНТИРА! Парите не падат от небето, НАЛИ, ГОСПОДИН ПРОФЕСОРЕ!Изкуството е призвание. Правиш го не за пари, а защото ти идва отвътре, заложбите ти го налагат! Най- великите художници, чиито картини днес се продават за милиони са умирали в мизерия. Социализмът може и да е бил отвратително лош, но по- добро още не са измислили!

Напиши коментар