- 10 Sep 2020
- 167
- 1
Читалищно театро по време на преходНай-големият, изначалният проблем беше Христо Данов. Защото, за да му бъдат върнати всички тези части на „Славянска” – театърът беше ампутиран. А по онова време и общината, и държавата имаха много имоти. Той и другите наследници можеха да бъдат обезщетени, като им се предложи друг имот или се купи този от тях. Министерството не направи и най-малък опит да запази тази собственост, това каза пред ГЛАСОВЕ Петър Маринков. И още: До 2000 година в София имаше безброй подходящи места да се направи театър. На „Сфумато” примерно колко пъти държавата дава салони или пари за салон?
<p><strong>Освен драматург в театър „Сълза и смях“ вие бяхте и негов директор – непосредствено след промяната.</strong></p>
<p>Да, в периода 1990–94 година.</p>
<p><strong>Какъв бе юридическият статут на театъра и какви претенции съществуваха към него?</strong></p>
<p>Театърът беше държавен, какъвто е и сега, но не беше „открита сцена“, имаше голяма трупа, дори прекалено голяма – над 100 човека – артисти, режисьори, сценографи. По това време театърът плащаше наем единствено за част от къщата на ул. „Славянска”,съсобственик на която се явяваше и Христо Данов. Тя днес е пред рухване – чакат я да падне. Доколкото знам, е паметник на културата. В нея се помещаваха гримьорните, доста от службите и администрацията. В двора й бяхме изградили театър-градина, където играехме над 100 представления годишно.След като през 1992 година беше приет законът за реституцията, Христо Данов първо поиска увеличаване на наема – нямахме възможност да го удовлетворим и следващата му крачка бе да съди театъра да освободи всички тези помещения. В следващите две години, докато бях в театъра, той не можа да постигне никакъв съдебен успех, един квадратен метър не му беше отстъпен.</p>
<p><strong>Как така, нали е бил собственик?</strong></p>
<p>Казусът беше сложен – имаше и одържавени части.Тогавашният министър на културата Елка Константинова беше заявила на всеслушание: Петър Маринков е комунист, защото не предава собствеността. И една сутрин намирам бележка на вратата на театъра, връщахме се с детската студия от Швейцария, в която ми съобщават, че трябва веднага да започнем да се изнасяме, защото Данов влизал във владение. Вместо това сковахме един черен кръст и направихме траурно шествие по „Раковска”.<br /></p>
<p><strong>Данов беше ли спечелил някакво дело?</strong></p>
<p>Нищо не беше спечелил! Точно това е скандалното. От Министерството на културата ме натискаха да освобождавам сградата, преди още да има влязло в сила съдебно решение, преди съдът да се е произнесъл и на първа инстанция.</p>
<p><strong>Тоест те взеха неговата страна. И не застанаха зад вас и зад собствения си интерес.</strong></p>
<p>Казвам им, напишете заповед и ще освободя. Не написаха.</p>
<p><strong>А читалището? Кога се появи „Славянска беседа“на сцената на претендентите за собственост?</strong></p>
<p>Мисля, че беше 1993 г. И започнаха едни безкрайни разговори, тогава в ролята на посредник беше общината, Министерството отново се скатаваше – същите приказки като днес: може ли два културни института... не бива, трябва да се разберете помежду си. И ние се разбрахме. Уж щяхме да вършим някаква съвместна дейност.</p>
<p><strong>Без никакъв наем?</strong></p>
<p>Не, не, нямаше наем, откъде ще вземем пари за наем. Театърът никога не е плащал наем.</p>
<p><strong>А представиха ли документ за собственост? </strong></p>
<p>Представиха някакъв крепостен акт, издаден на дружество „Славянска беседа“ .</p>
<p><strong>Читалището правоприемник ли е на дружеството?</strong></p>
<p>Ако не е било, е станало, след като ще се подписва договор за наем. Министерството винаги е подкрепяло театъра повече на думи, отколкото с реални действия. И затова проблемът вече близо двадесет години стои нерешен. А можеше.</p>
<p> <strong>Как?</strong></p>
<p>Най-големият, изначалният проблем беше Христо Данов. Защото, за да му бъдат върнати всички тези части на „Славянска” – театърът беше ампутиран. А по онова време и общината, и държавата имаха много имоти. Той и другите наследници можеха да бъдат обезщетени, като им се предложи друг имот или се купи този от тях. Министерството не направи и най-малък опит да запази тази собственост.</p>
<p><strong>Сниши се?</strong></p>
<p>Това осакатяване на театъра даде основание той да бъде превърнат по-късно в открита сцена – тоест да бъде махната трупата му. А това вече не е пълноценен театър.</p>
<p><strong>Това беше при правителството на ОДС – започнатата и зарязана на втората година театрална реформа.</strong></p>
<p>Бойко Богданов ми се похвали, че е успял като директор да спаси театъра, като е убедил областния управител да го актува като държавна собственост. Този акт обаче амбицира читалището да започне дела. Нещо повече, той измества основния казус – защото проблемът не е дали сградата е държавна или частна – ясно е, че е частна. Въпросът е дали читалището се явява правоприемник на дружеството. Дружество „Славянска беседа“ е било много мощна структура – първите интелектуалци на България са били негови членове. Но то никога не е било читалище. И пак стигаме до Министерството на културата. След като знаеш какви проблеми за собственост има около този театър, вземи инициативата в свои ръце – направи всичко, което е по силите ти, пък като не успееш – вземи радикално решение. Две са възможните радикални решения – или намираме едно ново местообитание на театър „Сълза и смях”, или ликвидираме театъра. Инак е агония.</p>
<p><strong>Това стискане на ръцете сега всъщност е обезболяваща инжекция с кратък, временен ефект. </strong></p>
<p>Всичките им решения са временни. Казусът „Сълза и смях“ е като една капчица вода, в която се оглежда цялата вселена от безхаберие, от високомерие и пренебрежение на политическата върхушка към културата. Все пак „Сълза и смях“ е голям театър, ту с големи успехи, ту с по-малки, но е в центъра на София, на „Раковска”. След като ти нямаш енергията и убеждението да спасиш този театър, да създадеш нормални условия за творчество на хората, то за какво съществуваш?</p>
<p><strong>Едва ли някой в него и извън него го възприема така. То отдавна съдейства на повсеместната чалгализация и е гара разпределителна на измолените от финансовото министерство пари. </strong></p>
<p>Да, една диспечерска служба.</p>
<p><strong>Ти представяш ли си да закрият столичен театър? Да аргументират позицията си и да поемат негативите? Мисля че само при подобна мисъл се разтреперват. Но нека погледнем за какво се бори „Сълза и смях“. След всички цифри, които се намятаха в пространството – да вземем някои примерни като отправни точки. Читалището иска (от днес вече свали тройно мизата) 1000 лева на ден. Театърът, като открита сцена, иска от театрите, които посреща, наем от 1000 лева при представление и 600 при репетиция. Данните бяха изнесени от частните трупи. Тогава кой на кого извива ръцете? Да не би тази криворазбрана „импресарска дейност“ – защото който не е пожелал, стига да е имал да си плати, той не е играл на тази сцена без никакъв оглед на качество – да не може да си я извършва читалището? Нима те не могат да си сключват директни договори – за какво им е посредник? За какво и на нас, зрителите, ни е той – за да плащаме в билета си и процента на „Сълзата”? И защо им е на гостуващите трупи да го плащат? И накрая – защо българските данъкоплатци да плащат за цялото това хорце субсидии и на читалището, и на театъра? Субсидии на НЕПРОИЗВЕЖДАЩИ изкуство, а търгуващи с такова. Това е повече от абсурд.</strong></p>
<p>Не, не. Апетитите на читалището са и други. Те или са много глупави хора, или зад тях стоят хора с огромни инвеститорски възможности. Защо правя тази хипотеза? Няма споразумение за наема – следва изгонване на театъра. Настоятелите менажират сами придобитото пространство. Разходите са по-големи от печалбата. Искат да го дадат под наем. Едва ли ще намерят наемател, който да прави само театър в този салон. Читалището фалира. И ето го другия вариант – идва инвеститорът, който строи една великолепна сграда, в която, разбира се, ще има и някое салонче и всички ще са доволни. Това е най-близко до мисълта. Обаче какво се получава – разшумява се в доста неподходящ момент. Точно когато МС е гласувал милиони за т.нар. Лувър. По никой начин двете неща не трябва да се влияят. Трябва да се успокои общественото настроение. И се стига до намаляване на наема. Театър и читалище си стисват ръцете.</p>
<p><strong>Отлагат решението с нови 2 години и половина – уж докато изтекат мандатите на двамата шефове.</strong></p>
<p>Проблемът остава и се задълбочава още повече. Защото днес сме в криза и малко се строи, онези, които ще усвояват – могат да почакат. Но когато премине този период, апетитът им ще се обостри.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Да речем, че Министерството бъде осенено от нечувана съвест и политическа воля – има ли полезен ход? Краен и ясен? В чужда собственост се помещават и други културни институти. Сещам се за Плевенския театър. </strong></p>
<p>Радикалното решение на Министерството е същото, което беше за имотите на царя. Влиза предложение в Народното събрание да се гласува мораториум, забраняващ да се променя статутът на всички имоти, които се ползват от културни институти, до гласуване на нов закон за културата. Това е решението – елементарно и мълниеносно. Веднъж вече е проверено.</p>
<p><strong>Не съществува ли въпросът има ли, имаме ли, нужда от театър „Сълза и смях“ такъв, какъвто е? </strong></p>
<p>Не, не, виж, „Сълза и смях” е марка.</p>
<p><strong>Това е културна точка, не може да се откажем лесно, аз съм съгласна.</strong></p>
<p>Проблемът е принципен. Ако оттук отстъпиш, ти ще започнеш отвсякъде и от всичко да отстъпваш. Не трябва – достатъчно отстъпления се направиха.</p>
<p><strong>Защо според вас Министерството не поема инициатива в едната или в другата посока? </strong></p>
<p>Аз на този въпрос не мога да отговоря – аз също се питам.</p>
<p><strong>Щом не откриваме никакви отговори, това не означава ли, че Министерството може би...</strong></p>
<p>Не иска този театър? Едва ли. Но му тежи. Много му тежи. Най-лесното беше да каже: вижте, този театър е обрасъл отвсякъде с проблеми за собствеността. (По мое време и хотелът водеше дела – за тоалетните...) Опитахме, но не можем да ги решим тия проблеми. В София театрите не са малко. С един повече, с един по-малко... и го закриваш.</p>
<p><strong>Или пък казваш: много ми е нужен този театър и ще му намеря или съградя обиталище.</strong></p>
<p>Да. До 2000 година в София имаше безброй подходящи места да се направи театър. На „Сфумато” примерно колко пъти държавата дава салони или пари за салон? Какво смяташ, че там всичко е без пари? Ето, значи имаме прецедент.</p>
<p><strong>Защо Министерството през всичките тези години дава пари за капиталови разходи, за ремонти на нещо, което не е негова собственост?</strong></p>
<p> Вижте... това влиза в бюджета на Министерството.</p>
<p><strong> Оставете тия работи.... Ще го кажа аз – това означава, че Министерството има полза да разходва – то или назначените от него директори. </strong></p>
<p>Знаете ли колко е най-ниският процент?<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Не.</strong></p>
<p>Схемата е семпла. Ти имаш ремонт, ти си директор на бюджетна структура, аз съм строителен предприемач. Ние с тебе сме много близки и ти казваш...</p>
<p><strong>Имам нужда от ремонт...</strong></p>
<p>…Ремонт, колко ти е ремонтът, ами ще направя ремонта за около един милион. Обаче трябва да направим конкурс. Аз, предприемачът, те успокоявам: това е моя грижа.</p>
<p><strong>Конкурс за обществена поръчка.</strong></p>
<p>Да.Това е моя грижа. Намирам три фирми, плюс моята стават 4, отиваме на този конкурс, аз знам те колко са дали, давам малко по-ниска цифра, ако междуременно се появи някой непредвиден играч, се ориентирам и научавам колко той e дал. Бия всички и получавам тази поръчка. За цялата тази работа комисионата е най-малко 10%. Минимум 10% . Ти, директорът, ми казваш – виж сега, да не вземеш да ме изложиш, мамка му, след два дни столовете да се разпаднат, теракотата да се отлепи – ще направиш качествен ремонт. А аз ти отговарям: ако искаш качествен ремонт, мога да ти дам най-много 10%, ако е повече, аз трябва от нещо да си ги върна тия пари, ще ги върна от качеството. И се разбираме. Десет процента са 100 хиляди лева. Лошо ли е? И това е най-масовата и любима практика на целия преход. Така че капиталовите ремонти са, как да кажа, капитално необходими, нужни и задължителни.</p>
<p><strong>Всичко всъщност е едно читалищно театро за пред публиката.</strong></p>
<p>И повтарят вчера на пресконференцията „общественото мнение, та общественото мнение“. Чакай, какво обществено мнение?! То в 1994-та, когато наистина имаше обществено мнение и хората все още вярваха, че могат нещо да променят, нищо не стана, та сега ли... когато всички са така отчуждени и уморени. Аз и в интернет го виждам общественото мнение. Едните пишат: позор, наглост, другите: как така, как да не плащат наем.</p>
<p><strong>Сочен популизъм се вихри, стрелят се гръмки фрази, подбрани за влизане в новините, като тази на Дерелиев: „Читалището извършва атентат над българската култура“. Аланкоолу, читалището е също „българска култура“, а освен всичко е собственик. И го набеждава, че се държи като „реститутка“. Каква позиция, какви изрази от зам.-министър на дясно правителство!</strong></p>
<p>Това са глупости, оставете... Ти до вчера обслужваше американците (Дерелиев беше дясна ръка на Дейвид Варод, собственика на Киноцентъра – б.ред./ и тогава държавата пречеше на частното, сега пък – точно обратното. Тия работи не заслужават даже да ги коментираме. Друго нещо – как така ще се договарят помежду си Венци Кисьов (директор на „Сълза и смях”) и Петър Райжеков (председател на читалищното настоятелство). Аз го питах Венци: ти какъв наем можеш да плащаш? И той – хъката-мъката... Няма какво да ми отговаряш, казвам, това е риторичен въпрос, аз много добре знам какво можете да плащате. Общо взето, нищо не можете да плащате. Какво ще се договаряте вие, да се договори този, който дава пари.</p>
<p><strong>Министерството сиреч?</strong></p>
<p>Да, ама и те ги нямат тия пари. Аз съм председател на сдружението „Театър аутор” от създаването му. Министерството ни дължи от по-миналата година 100 хиляди лева авторски права, това са 10% от билетния приход, които театрите дължат на своите автори. Но вместо театрите да дават тези 10% на нас, те ги превеждат в Министерството – нали са второстепенни разпоредители. Няма лихви, няма нищо, говорих, умолявах: преведете преди Коледа поне 15–20 хиляди, има хора, които разчитат на тия пари. „Да, да, ще ги преведем...“ Така че Венци Кисьов колкото ще отделя от приходите си ,за да плаща наема, с толкова Министерството ще трябва да му увеличи субсидията.</p>
<p><strong>И какво – Министерството ще дава на “Сълза и смях” средства да си плаща наема на “Славянска беседа” и ще дава субсидия на „Славянска беседа”? Това звучи абсурдно! Общият за два културни института принципал ще дава субсидия на единия, за да си плаща наема на другия, и в същото време ще продължава да дава субсидия на този друг... Нямам думи.</strong></p>
<p>Може би вече няма да им се дава.. .би било наистина нелепо да им плащат един път наем и втори път да им дават субсидия.</p>
<p><strong>Ако Министерството държи на тази „марка“, какво следва да извърши в посока на дефинитивно разрешение?</strong></p>
<p>Най-задоволителният подход е да се намери нова сграда на театъра. Сега споразумението за наем бе неизбежно, ако не се беше подписало, театърът трябваше да се изнесе. Но след 2 години?</p>
<p><strong>Как така ще се намери сграда? Тя трябва да се построи.</strong></p>
<p>Може да има нещо, общината има разни такива помещения. То няма да бъде като това – и не е нужно, може да е салон с 200 места, елегантен, с добро сценично оборудване. И междувременно се внася този мораториум, докато НС промени закона. Моментът е много подходящ, защото много театри са подгонени. Изключително подходящ момент е и във връзка с 12-те милиона, които се отпускат за бъдещия музей. <br />Тоест, когато държавата иска, може да реагира. Стига да иска.<br /> <br /><em>*Петър Маринков е български драматург и писател. Завършил е журналистика в СУ "Климент Охридски".<br />Дълги години работи като драматург в театър "Сълза и смях". Автор е на романа "Ковчежникът", сборника с разкази "Граф и пеперуди" и на 11 пиеси, сред които "Нощта на кардинала", Хиляда метра над морето", "Ноев ковчег". Номиниран с "Аскеер" за съвременна българска драматургия през 2006 г. за "Нощта на кардинала".</em></p>
