Петте мантри, които спъват България: V. Пазарът решава всичко

 

 

 

Пазарът е само една от формите на организация на обществото. Това твърдение, формулирано преди повече четвърт век от Питър Дракър, демистифицира до голяма степен емоционално наситените, макар и безсмислени спорове за водещия принцип на обществена и държавна организация. Противопоставянето на пазар или държава е също толкова смислово несъществено като противопоставянето на блондинките срещу брюнетките!

 

И все пак тези дискусии се водят, и то от много време. Защо? Без съмнение, за да съществува този спор, трябва да съществува някаква реална и материална причина, която да го подхранва с необходимата енергия. Логичното, макар и не толкова очевидно обяснение е, че едната или другата гледна точка носят определени ползи и преимущества за страната, която ги защитава.

 

Верен на своя подход да търся обяснения на видимото чрез разбиране на абстрактните и невидими за сетивата общи философски принципи на реалния и материален свят, ще се опитам и в това последно от 5-те есета за мантрите на прехода да потърся обяснение чрез тази методология.

 

Какво всъщност означава форма на организация на обществото?

Това е начинът на взаимодействие и синхронизация на действията на отделните индивиди, концентрирани в определени пространствено-временни рамки. Взаимодействието е необходимо за оцеляването на индивидите. А сега с по-прости думи:

Чарлз Дарвин в своя фундаментален труд „За произхода на видовете“ дава ненадминато и до днешен ден обяснение за механизмите на поява и оцеляване на живите организми, включително и на човешкия вид. Това е процесът на „естествен подбор“, при която външните фактори на околната среда „подбират“, кои организми имат способността да оцелеят. При постоянно променящите се параметри на околната среда, самите организми трябва да се променят постоянно, за да има възможност живата материя да се „адаптира“ към промените. Иначе би загинала.

 

Механизмът на генните мутации е този необходим елемент от комплексната система на живата материя, която прави системата самодостатъчна и завършена. Генните мутации постоянно произвеждат нови и нови разновидности, варианти на предходни организми, които минават през безмилостния изпит на естествения подбор. Щом един организъм не е пригоден да оцелее, той загива. Остават само тези, които издържат теста за пригодност.

 

Изтъкнатият географ и философ, Даймънд Джаред, в своята книга „Третото шимпанзе“, обобщава по един увлекателен начин последните достижения на съвременната антропология, генетика и биология. Човекът не е нещо по-различно в биологичен план от другите животински видове. Всъщност само 1,5% от нашите гени са по-различни от тези на най-близкия до нашето анатомично и физиологично устройство примат – шимпанзето! А 3,5% ни делят от тези очарователни гиганти, планинските горили, които имах щастието да наблюдавам в тяхната естествена среда в Бвинди парк в Уганда.

 

Човекът е все пак нещо повече

И все пак човекът се отличава явно от другите животински видове! Само че по какво, е въпрос, занимаващ поколения мислители и изследователи. Една от възможните причини е може би в парадоксалния подход на търсене на обяснение на отличието между човека и другите видове в изолирането на това отличие от неговата еволюционна същност. Едва напоследък започна да се прилага така нареченият мултидисциплинарен подход, когато учени от различни и често считани за нямащи нищо общо дисциплини започват да обменят мисли, да образуват интердисциплинарни екипи, за да могат да дадат по-адекватно обяснение на отличителните характеристики на човека от другите животни.

 

Отличието всъщност е в способността на човека за абстрактно мислене, което създава възможността за рационален мисловен процес. Нито едно животно освен човека не е в състояние да си затвори очите, а неговият мозък да продължи да функционира с използването на понятия изразени в думи, а те структурирани в граматичен ред да дават ход на мислите. Така че евентуално, когато човек отвори очи, да възкликне „Еврика!“. Открих! Какво, е друг въпрос.

 

Тази способност дава основание на човек да се самопровъзгласи за „висше“ същество. Това самовнушение от своя страна поражда арогантността му, да се постави в центъра на вселената. А всъщност да не забравяме, рационалното мислене е само продукт на една случайна генна мутация! И първите носители на тази генна мутация навярно биха изчезнали от лицето на земята така, както са изчезнали над 95% от всички животински видове в хода на естествения подбор, ако не се оказва, че тази еволюционна грешка предоставя кардинално преимущество на човека пред другите животински видове.

 

Абстрактното мислене позволява на човек да се еманципира от зависимостта на факторите на околната среда. То му дава способността да изучава, анализира, планира и организира своето поведение, така че да започне да променя тези фактори в своя полза. Физическите и енергийните възможности на един човек са доста ограничени. Затова по необходимост човек трябва да координира своята дейност в рамките на семейство, група, племе и накрая общество, за да може тази негова дейност за промяна на околната среда в своя полза да е все по-ефективна.

 

Първобитният човек, дори с помощта на своето семейство, едва ли е могъл да се изправи пред мощта на един мамут, но едно племе може. Стига да могат и да искат да комуникират намерения, да обсъждат планове и да координират съвместни действия. А един повален мамут е много повече от празник на гладния стомах за един ден. Това са много дни за много индивиди да бъдат освободени от глада, студа и рисковете на всекидневната борба за оцеляване.

 

И така възходящият ход на човечеството е даден, за да се мине през овладяването на огъня, селекцията и култивирането на растенията, опитомяването на животните, строителството на градове, та се стигне до интернет и овладяването на Космоса.

 

В интерес на истината, способността за обществен живот и координирано обществено взаимодействие не са запазена марка на човешкия род. В различна степен на комплексност и мащаб, общностно устройство демонстрират редица, ако не и всички животински видове. Като се започне от мравките, морските бозайници, слоновете и разбира се нашите близки братовчеди в еволюционната верига, шимпанзетата и горилите. Само че, лишени от абстрактно мислене, тези общности не познават силата на интелектуалното търсене, иновацията и постоянната промяна. Техните обществени структури и начин на функциониране, при цялата тяхна възможна сложност, остават статични и неподатливи на еволюция.

 

Ако параметрите на околната среда се променят до такава степен, че изградените обществени структури да не са в състояние да реагират адекватно, те загиват. Човешкото общество, напротив е в постоянна динамика, в постоянно търсене, може би в смисъла на своето собствено съществуване. Като по пътя на това вечно лутане, трупа и предава от поколение на поколение знания и умения, които потенциално могат да решат, ако не всички, то изключително много задачи за собственото си оцеляване. Те влияят и променят параметрите на околната среда, така че вече не толкова те да се адаптират към нея, а тя да бъде променяна според техните потребности и изисквания.

 

Философските категории възможност, способност, вероятност и необходимост

Преди да продължим разсъжденията за формата на обществено устройство и как тя се съотнася към изначалния въпрос за пазара като една от формите на обществена организация, е полезно да си изясним такива основополагащи философски категории като възможност, способност, вероятност и необходимост. Те са от ареала на всекидневно употребяваните думи. И именно поради това, тяхната прецизна дефиниция е необходима, за да можем да разберем и комуникираме правилно обясненията за същността и движещите сили на човешкото общество, на неговия генезис, принципи на развитие и евентуален край.

 

Възможно е това, което може да се случи, а може и да не се случи. Случайността е факторът, който предопределя изхода на една възможност да се реализира в събитие, в нещо, което става. Ето, ние говорихме за абстрактното мислене като една възможност, която е била потенциално заложена в процеса на еволюция. Но тази възможност никога нямаше да стане факт, ако примерно причините, довели до изчезването на динозаврите, бяха причинили загиването на всяка друга жива, органична материя. Без органична материя просто няма възможност за генни мутации. Без генни мутации няма случайни грешки, като появата на все по-сложни животински видове до примати с мозък и мозъчна дейност, а оттам и до абстрактно мислене.

 

Вероятността описва степента една възможност да стане реалност. Появата на рационално мислене и общества от животински видове, способни да мислят по този начин, е с много ниска степен на вероятност. Милиони години еволюция са били необходими, за да се стигне от първата едноклетъчна живинка до съвременните наши гении на мисълта.

 

В целия безкрай на Вселената, която нашите космически апарати, сонди, телескопи и учени са „изчесали“, не сме намерили все още и най-малко доказателство за съществуване на себеподобни разумни същества. Макар и вероятността да намерим един ден това доказателство остава. До доказване на противното, естествено!

 

Способността е нашето умение да възпроизведем някакво наше намерение в реален факт. Това е субективно качество на живите същества, да проектират своите абстрактни идеи в реални действия, даващи като резултат, това което предварително сме планирали. Ето, ние все още не сме способни да възпроизведем процеса на възникване на жива материя, въпреки колосалните знания и постижения на човешката цивилизация. Макар способностите на човека да изглеждат в днешно време, практически неограничени. За добро или лошо!

 

Необходимостта описва процес, който дава един единствен, предопределен резултат. Необходимостта е условие, за да може един повтарящ се процес да бъде описан като закон. Така Нютон е описал законите на земната гравитация. Като необходимост, че една ябълка пада само в една посока, към земята, по-точно към центъра на земното претегляне.

 

И ако по случайност, в нейната предопределена траектория, се окаже главата на някой, то има вероятност сблъсъкът да даде възможност на този някой да стане велик учен, откривайки за останалата част от човечеството законите на гравитацията. Както правилно предполагате, не една и две ябълки са падали по едни и същи траектории на различни глави, но само една от тези глави е била на Нютон. Ето в един пример илюстрация на възможност, вероятност, способност и необходимост!

 

Стимули и насилие 

Ако развитието на живата материя се описва по адекватен и добре изучен начин от еволюционната теория, то важат ли същите причини за генезиса на обществото и динамиката на обществените отношения?

 

Не, и то по очевидната причина, че в обществените процеси имаме нови, допълнителни фактори. И те се състоят основно в това, че абстрактното мислене дава възможност на човешкия индивид да генерира идеи и действия, които са откъснати от необходимостта на физическото оцеляване. Тези идеи и последващи действия могат да допринесат съществено за повишаване на вероятността на оцеляване на човешките индивиди. Философите наричат тези способности „свободна воля“. 

 

Макар и външната среда да задава сигналите и ограниченията на човешките действия, все пак остават не малко възможности да се променя средата, в която човек съществува. По този начин, човек придобива все по-разширяваща се автономност спрямо нея. Ето го удивителният феномен на човешкото призвание: Човек е част от света, в който живее и същевременно човек може да променя по свое усмотрение заобикалящия го свят!

 

Следващият важен въпрос, който трябва да си поставим и отговорим, е какво кара хората да действат по определен начин? Досега си отговорихме само на въпроса, че хората имат възможността да предприемат самостоятелни и автономни действия. Само, че от тази възможност не произтича с необходимост, какви ще са тези действия или пък техните последици. Макар и да съществува такова течение на мисълта, което се нарича „детерминизъм“ или „фатализъм“. Тоест някои мислят, че човек не е надарен със свободна воля и неговите действия се определят с необходимост от независещи от него причини. Било то от обективната реалност на заобикалящия го свят или от някакво сакрално „божие провидение“.

 

Тъй като човек е част от материалния, физическия свят, то той по необходимост се подчинява на неговите закони. По-конкретно, за да извърши някакво действие, а било то и мисловно, човек трябва да изразходи енергия. А да изразходи тази енергия, човек трябва да бъде „подбутнат“ по някакъв начин. Тези външни „подбуди“ за живите организми, включително и човек, могат да бъдат вътрешни, във вид на стимули за оцеляване, или външни – във вид на насилие.

 

За да оцелее, човек по необходимост трябва да се храни, да има подслон и сигурност срещу всякакъв род опасности. Тези вътрешни подбуди и стимулират в човека целенасоченото изразходване на енергия, за да може да оцелее като живо същество. От друга страна, подбудите може да дойдат не само от изискванията за оцеляване, но и от насилствените действия на други човешки същества.

 

Насилието може да бъде злонамерено, примерно да се отнеме от друг човешки индивид храна, сексуален партньор или дом. То може да бъде и добронамерено, например да се изпълнят указанията на шефа на племето или на държавния чиновник, за да може да се съгласуват индивидуалните действия в обществен ред и порядък. Общественият ред и порядък от своя страна имат смисъла да повишат възможността за индивидуално оцеляване.

 

Външното насилие се проявява в хода на човешката история като най-ефективният начин да се „подбуди“ човек да извършва действия, които са извън неговите всекидневни потребности и базовите му необходимости.

 

И отново към философските обобщения: Макар и вътрешните стимули и външното насилие да предоставят възможност за ефективно оцеляване и добруване на човешките индивиди, то те не водят с необходимост до такова състояние на нещата.

И тук индивидуалните способности и вероятностните стечения на обстоятелствата играят своята роля. Което прави и делата на човешкото общество толкова сложни за разбиране.

 

Пазар и държава

В продължение на предходния ред на мисли, пазарът и държавата са двете страни на една монета. Пазарът представлява съгласуване на индивидуалните действия на хората, задвижвани от стимули.

 

Държавата, от своя страна, като апарат на обобщественото насилие по думите на немския социолог от началото на ХХ век, Макс Вебер, е в състояние да съгласува или да подтикне към тези действия извън сферата на стимулите. Тези две фундаментални причини за възникване и функциониране на човешкото общество представляват само възможности. Те не могат и не дават с необходимост някакъв предопределен резултат! Което прави четенето на това есе задължително, а изучаването на философията наложително за бъдещето на човечеството.

 

Няма кой друг освен нас, съществата надарени с рационално мислене, да осъзнаят този парадокс и да се опитат да управляват пазарните и държавни процеси и дела в посока, които с необходимост, или поне с голяма степен на вероятност, да водят до оцеляването ни и защо не и просперирането ни. Тези дефиниции на пазара и държавата навярно режат слуха на мнозина, защото широкоразпространените разсъждения по техен адрес са доста по-различни.

 

Най-разпространената заблуда е пазарът и държавата да се разглеждат като два независими един от друг феномена и съответно теориите, които ги обясняват да се развиват в паралелни теоретични светове. Което води до изводи, които имат слаба връзка с емпиричния обществен опит. От „пазарът решава всичко“ до насилствено обобществяване на средствата за производство, човешкото общество се лашка наляво-надясно, нагоре-надолу.

 

Пазарът като пазарна теория

Предмет на настоящето есе, а и на всеки академичен дебат на тема пазар и неговата роля и значение за обществените отношения, е теоретичната концепция за пазара и пазарните отношения. А не пазарът като физическо място или като начин на размяна на стоки и услуги. Защо?

 

Защото теорията за пазара в нейните различни интерпретации като класическа, неокласическа, марксистка, либерална, неолиберална, либертарианска, институционална, бихейвиористична и прочие, търси отговор и предлага решения на политически въпроси. А именно как да организираме рационално човешкото общество? Или напротив, да предложи легитимация на определена съществуваща форма на организация на човешкото общество като „правилната“.

 

Преподавателят от Кеймбриджкия университет и автор на бестселъри в областта на икономиката, Ха-Джун Чанг (Ha-Joon Chang) – моля за извинение, ако допускам грешка в транслитерацията на името на този забележителен учен от южнокорейски произход!) обобщава в своите книги историята на пазара като обществена реалност и опитите за неговото теоретично осмисляне.

 

Пазарът не е някаква даденост, пише той, която не подлежи на промяна и развитие. Напротив, пазарните отношения имат своя генезис и се развиват в рамките и заедно с човешкото общество. Можем лесно да си представим, че някъде в ранния период на човешкия род пазарни отношения не са съществували. Човешките групи са малки и дори и при наличието на ранна специализация и разделение на труда, не е имало необходимост от регулирани отношения на размяна, каквото всъщност представлява пазарът.

 

Преломът настъпва навярно с появата на парите. Парите придават радикално ново измерение и посока на развитие на обществените отношения. Те се превръщат в мощно средство за по-нататъшна организация на обществото. Векове по-късно, френският икономист Томас Пикети ще стане световно светило със своя изследователски труд „Капиталът в ХХI век“, демонстрирайки организационната сила на парите във формата на капитал в човешката история.

 

Интересно е, че етимологията на понятието капитал“ идва от латинското „caput”, което означава „глава на добитък“. Именно, количеството глави добитък от времето на Римската империя до днешно време сред племената на масаите в Кения определят възможностите за допълнителен доход на техния собственик. Допълнителният доход означава, от своя страна, възможност за обмяна срещу други стоки и услуги, включително и придобиване и упражняване на власт. Адам Смит дефинира капитала като „тази част от имуществото на човек, която му предоставя доход“.

 

Ето как внимателният прочит на историята на човечеството ни показва неразривната връзка между пазар като доброволна дейност и власт като организирано насилие. И макар че връзката е неразривна, все пак те съществуват в относителна автономност и взаимно влияние.

 

Тази автономност се обуславя от посредничеството на разума. Разумът и неговата функционалност рационалното мислене, евентуално последвано от действие, нарушава непосредствената връзка във взаимодействието на хората, събрани в общество. От възможностите не произтича с необходимост определен резултат, както става с ябълката на Нютон!

 

Появата на парите имат и друг страничен ефект. А именно, че се появява друг мощен стимул за действие – натрупването на печалба. А печалбата е мощен стимул, защото натрупването на капитал предоставя явно преимущества на неговите притежатели. Повече и по-добра храна, условия на живот, сигурност и не на последно място по-голяма вероятност за успех в борбата за сексуален партньор! Стимулът за печалба е толкова мощен, че неговото влияние върху последващото развитие на човечеството е от фундаментално значение.

 

Класическа и неокласическа школа

Някои теоретици на пазарните отношения, започвайки от класическата икономическа школа на Адам Смит, Давид Рикардо и Жан-Баптист Сей и се стигне до представителите на либертарианците като Фридрих Хайек и Милтон Фридман, дотолкова се оставят да бъдат запленени от ефективността на стимула на печалбата във формиране на човешкото общество, че стигат до моралната му легитимация като абсолютизират неговото значение и роля.

 

Обществото се представя като индивиди (неокласици) или класи (класиците), които нямат никаква друга цел в живота си, освен да преследват по рационален и егоистичен начин максимално задоволяване на своето удоволствие или потребление (utility).

 

Техните критици, основно от школата на марксистите, не отиват по-далеч в разбиранията си за движещите сили на общественото развитие, признавайки икономическото развитие като мотор на общественото развитие. Макар че според тях частната собственост на определен етап ще се превърне в пречка за развитието на производителните сили.

 

В резултат на борбата на класите като носители на това противоречие частната собственост ще бъде премахната и всички ще заживеят щастливо и задружно, консумирайки без никакви ограничения, колкото душа иска.

 

Разбира се всяка теория е толкова добра, колкото са добри нейните предпоставки. Това не е вина на теоретиците, а израз на ограниченията на рационалното мислене. Разумът предлага практически неограничени възможности като човешкият прогрес е видимото и неоспоримо доказателство за неговата уникална и фундаментална роля в развитието на живата материя. И все пак той не може да се освободи от ограниченията на своя физически носител. Физическите, химическите, информационни и всякакви други закони, които са в основата на материята, предопределят и рамките, в които той може да се проявява.

 

По-конкретно, всяка теория предполага абстрахиране или отделяне на толкова аспекти или величини от заобикалящата ни реалност, които ние можем да обработим с наличните ни към този момент знания и ресурси. Теоретичният модел, който се появява в резултат на мисловните ни упражнения, е нищо друго освен едно повече или по-малко адекватно приближение на реалността във вид на понятия и методологически апарат. С този приблизителен модел, ние хората трябва да търсим решения на проблемите, пред които се изправяме в нашата титанска борба за оцеляване и развитие.

 

Пропуските в моделите на различните теоретични школи дават подтик за появата на нови алтернативни предложения за обяснение. Концепцията на класическата школа изхожда от обобщени изводи за функционирането на пазарната икономика от разглеждането на дейността на индивидуалните икономически участници.

 

Днес този подход се нарича микроикономика. На тях им липсва способността да обяснят ролята и влиянието на макрофакторите в икономическия живот като инфлация, безработица, рецесия, свръхпроизводство и прочие. А и нивото на икономическо развитие, което им служи като източник на емпирични данни, е все още на доста примитивно ниво. Естествено, те нямат възможност да включат в своите размишления такива фактори като технологични иновации, социални и екологични последствия от човешката дейност.

 

Неокласическата школа

Неокласическата школа, добила популярност в края на ХIХ век, премества акцента от производството върху потреблението, разширявайки хоризонта на познание на процесите на пазарната икономика. Същественото различие се състои във въвеждане на хипотезата за субективното влияние на потребителското търсене върху цените. Производствените фактори са извадени до голяма степен от уравнението. Икономическият живот се предопределя от избора на „суверенни“ консуматори в една всеобхватна мрежа на обменни операции. Индивидите знаят, по-добре от всеки друг, какво да правят, така че оставете ги на мира!

 

И двете школи, поради което и общото название класически, се придържат към идеите за егоистично мотивираните индивиди, които в преследване на своите индивидуални цели, живеят в една самобалансираща се система. И като чрез действието на една „невидима ръка“ се получава обществено приемлив резултат. Като при Гьотевия Мефистофел – злото, което всъщност твори добро!

 

Метафората за „невидимата ръка“ е най-широко цитираният принцип на класиците в техните разновидности. Уместно е да се спомене, че старата максима „всички пишат, никой не чете“ (най-малкото не чете докрай) е в пълна сила и тук. За първи път изразът за „невидимата ръка“ се използва от Адам Смит в неговото най-известно произведение „Изследване върху природата и причините за богатството на народите“ и то един-единствен път и не съвсем в съвременния му смисъл.

 

Самият Адам Смит в другото свое произведение „Теория на моралните чувства“ сочи, че съществува и друга мотивация на човешкото поведение, освен преследването на егоистични интереси за максимализиране на възможностите за консумация.

 

Провалът на пазара

Икономическите кризи от края на ХIХ и началото на ХХ век заставят теоретиците да преосмислят валидността на постулата за само-балансиращата се система на свободната пазарна икономика. Професорът от Кеймбриджкия университет (забележете, че икономическите теории се раждат в малко места по света) Артър Пигу формулира през 20-те години на ХХ век концепцията за „провала или несъстоятелността“ на пазара да се явява като универсално решение на всички обществени проблеми.

 

Той се опитва да обоснове своята хипотеза с понятийния апарат на класическите икономисти, разсъждавайки в цени, разходи и облаги. Пигу счита, че в пазарната среда се проявяват случаи, когато цените не отразяват истинските обществени разходи и облаги. Например един завод може да замърсява въздуха или водата, защото въздухът или водата нямат пазарни цени. Въздухът и водата в този случай се разглеждат като безплатни стоки. Собствениците на завода нямат нужда да плащат за замърсяването и това може да доведе до „свръхпроизводство“ на замърсяване. Замърсяването на водата и въздуха имат негативен ефект върху качеството на живот.

 

Проблемът е, обяснява Пигу, че някои икономически дейности не се оценяват от пазара и поради тази причина не се вземат под внимание в икономическите решения. Този феномен се дефинира като външни ефекти на пазара (externalities). А те от своя страна се подразделят на негативни външни ефекти като например въвеждането на стандарти за чист въздух или за качество на храните. Негативното е, че те са свързани с разходи за замърсителите.

 

Външните ефекти могат да бъдат и позитивни. Които повишават облагите, като например държавно-субсидираните програми за образование, здравеопазване или наука. Разходите за тези дейности са непосилно високи за частните пазарни участници. Получавайки ги безплатно, те могат да повишат производителността и ефективността на своята дейност, а следователно и да повишат благосъстоянието на обществото.

 

Изводът е, че държавата има основание да се намесва във функционирането на пазара, за да коригира неговите „провали“. След световната икономическа криза от 1929 г., Джон Мейнард Кейнс в своя фундаментален труд „Общата теория на заетостта, лихвите и парите“ не само оправдава намесата на държавата във функционирането на пазара, но и поставя основата на специфична икономическа политика. Той предлага балансиране на икономическата, а чрез нея и обществената система чрез държавно регулиране на паричното предлагане и държавните разходи. Като по този начин, както се надява той, ще се достигне до пълна заетост и предотвратяване на кризисни ситуации в икономиката.

 

Марксисткият принос 

Вече споменахме, че Карл Маркс, немският икономист и философ, който прекарва по-голямата част от живота си и творческата си кариера в изгнание в Англия, се счита за продължител на класическата школа. Неговият основен принос в развитието на икономическата теория е вкарването на политическия фактор в теоретическите разсъждения на тема пазарни отношения.

 

Да, казва той, пазарът е мощно средство за икономически прогрес. Само че, допълва той, този прогрес не води с необходимост до обществено приемлив резултат. Пазарът не е в състояние да реализира стремежа на обществото към справедливост и всеобщо щастие.

 

Според него, развитието на пазарните отношения, основаващи се на частната собственост, с необходимост ще доведат до нова обществена организация. Движещата сила на тази промяна не е стимулът за печалба, а политическата борба на класите. Няма „невидима ръка“. Има видима и рационално насочвана политическа дейност. Балансът и хармонията в обществените отношения ще се реализират с премахването на частната собственост и с плановото управление на средствата на производство в интерес и полза на цялото общество. Без частна собственост няма да има и фактор, който да обособява индивидите в класи.

 

Самият Маркс не вижда резултатите от експериментирането с неговата теория, които се провеждат вече след неговата смърт в голям мащаб и с цената на неимоверно човешко страдание в Русия, Китай и редица други страни в Източна Европа, Азия, Латинска Америка и Африка. И все пак, пазарът се оказва много по-жизнен и способен да се реформира, отколкото е предполагал брадатият мислител.

 

В определен аспект, неговите теоретични изводи се оказват работещи. Планирането, което се базира не на доброволни стимули, а на външна принуда, може да доведе до драматично ускоряване на развитието на икономиката и благосъстоянието на обществото. Планирането може да бъде не по-малко ефективен инструмент за организация на обществената дейност за прехрана, подслон и сигурност, колкото и развитието на пазарната икономика, базирана на стимули.

 

Маркс за пръв път обръща внимание на паралелното съществуване в пазарната икономика на принудителния ред в организацията на фирмите и анархичния, спонтанен начин на само-организация на пазара. Не толкова индивидите като рационални същества определят функционирането на пазара, а рационалното фирмено планиране в океана на произволното действие на пазарните сили на търсене и предлагане.Развитието на фирмения ред, предполага че той, ще послужи за пример как да се „рационализира“ пазара. А пролетариатът, който най-силно страда от „анархията“ на пазара, ще послужи като движещата сила на промяната.

 

Австрийската школа 

Мащабите и интензитета на насилието, което се използва в Съветска Русия за планирания „възход“ на производствените сили, които да доведат до обществото на всеобщо благоденствие, дават основание за ново направление в теоретичното осмисляне на пазара. Този път, източникът на теоретични иновации не се намира в англоговореща, а в немскоговореща академична среда. Карл Менгер, Лудвиг фон Мизес и особено Фридрих Хайек са представителите на това ново течение, което подлага на унищожителна критика системата на централно планиране. Все пак тяхното влияние, би останало предполагаемо доста ограничено, ако политическите събития на стария континент не ги принуждават да търсят изява отново в англосаксонския свят.

 

В своето най-известно произведение „Пътят към робството“ Хайек, въвежда в дискусията разсъждения от етичен и социален порядък. Свободата на индивида, вече не като право на избор като производител или консуматор, а като абсолютна ценност сама по себе си, става водещата тема в икономическата аргументация. Не преодолял докрай тежката структура на немския език в своя изказ на английски1 и все пак с мощен емоционален заряд, Хайек аргументира, че намесата на държавата с необходимост довежда до „робство“, до загуба на фундаменталните човешки свободи.

 

Никаква централно планираща структура не може да притежава способността да обработи цялата необходима информация, за да се управлява ефективно комплексна икономическа система. Затова по необходимост държавата ще използва насилието за налагане на „централния план“. Следователно хората ще се превърнат в роби на бюрокрацията.

 

Затова, заключава той, оставете индивидите сами. Само чрез действието на пазарната конкуренция ще възникне по естествен начин „спонтанен ред“. Различните и постоянно променящи се планове на многобройните индивиди, реагирайки на постоянно променящите се обстоятелства на заобикалящия ги свят, ще се съгласуват помежду си по един естествен и ненасилствен начин.

 

Австрийската школа се обявява в защита на тезата за преимуществата на „свободния пазар“ подобно на класическата и неокласическата школа. Само че по различни причини. Те не считат, че пазарът се дефинира от рационалните решения на егоистични индивиди. Напротив, рационалните способности на човек са силно ограничени по отношение на функционирането на пазара.

 

Има прекалено много неща в заобикалящия ни свят, които не познаваме или не предполагаме за тяхното съществуване. Което силно ограничава способността на разума да влияе върху пазара или хода на историята.

 

Институционалната школа

Група американски икономисти от края на ХIХ и началото на ХХ век подлагат също на съмнение и критика постулата на класическата и неокласическата школи за рационалността на индивида като водещ мотив в обяснението на икономическите отношения. Индивидите са продукт на техните общества, макар и да са способни да променят обществените правила!

 

Базирайки се на това предположение, те поставят в центъра на дебата ролята, съдържанието и функционирането на институциите. Тоест на правилата, които обществото си създава, за да може да функционира в организиран, а не произволен вид.

Именно ограниченията на човешката рационалност налагат възникването на институциите. Нещо като компенсаторен механизъм за несъвършенството на човешкия разум. Техните изводи не са толкова трудни за доказване, анализирайки емпиричния опит на функционирането на пазара.

 

Няма пазар сам по себе си! Има най-различни, често променящи се, но винаги съществуващи правила и структури на пазара.

Само в рамките на създавания от пазарните институции ред е въобще възможно пазарното взаимодействие на индивидите. А пазарните институции се гарантират и регулират от държавата, от апарата на обобщественото насилие.

 

От началото на 80-те години на ХХ век, се оформя ново ядро на институционални теоретици като Дъглас Норт, Роналд Коуз и Оливър Уилямсън. Те концентрират своите изследвания върху това, как институциите възникват от рационалните решения на индивидите. Техните идеи допринасят и за появата на нашумелия бестселър на Джеймс Робинсън и Дарон Аджемоглу „Защо нациите се провалят“. Основната критика по техен адрес е, че те разглеждат институциите само като ограничения, в рамките на които се осъществяват произволни действия на индивидуалните пазарни участници. А не като формиращи сами по себе си пазарното поведение на индивидите.

 

Бихейвиористична или поведенческа школа

Съвременната психология предоставя задълбочен поглед върху това, как функционира нашата висша нервна система, от която разумът е само една част. Изводите може би не са съвсем ласкателни за рационалните способности на човек.

Да, човек е в състояние да използва своите рационални способности да приема добре обмислени икономически решения, макар и тези способности да се ограничават или влияят от нашите емоции, степента на нашето знание и възприемчивост на външно влияние.

На основата на тези изводи, възниква и тази съвременна теоретична школа, която изследва как се формират решенията и как те влияят върху индивидуалното и групово поведение на пазарните участници. Накратко, техните изводи предполагат, че ние не сме достатъчно умни, за да вземаме оптимално правилните решения, затова има необходимост от правила.

Макар, че бихейвиористите са последно пристигналите момчета в квартала, техният принос е забележим. Особено в техните ефективно действащи препоръки по отношение на фирмена и институционална организация и администрация.

 

Икономическа теория на развитието

Икономистите от тази школа не се занимават толкова с изграждането на логически издържани теории, а с реализацията на практически икономически политики, водещи до реален обществен прогрес. Немалка част от тях са развивали своите концепции и политики, намирайки се на държавни позиции, сблъсквайки се с необходимостта от теоретични решения на реалните проблеми пред тях.

 

Жан-Баптист Колбер, финансовият министър на краля слънце Луи XIV, известен като един от основателите на школата на меркантилизма проповядва активно необходимостта от развитие на търговията и създаването на кралски манифактури и монополи.

 

Един от бащите на американската република, Александър Хамилтон, в качеството си на Държавен секретар на хазната, развива теорията за „зараждащата се индустрия“ (infancy industry argument). Според него, за да могат Съединените американски щати да отстоят своята политическа независимост, те трябва да развиват ускорено своя собствена индустриална база. Тоест, да предоставят преднамерено специални привилегии и насърчения за местните предприемачи.

 

Икономическото чудо на Сингапур се дължи на невероятните теоретически и практически усилия на Ли Куан Юр като премиер-министър. Той превръща в рамките на едно поколение изостаналото парче земя в световен технологичен и търговски център. Съчетавайки принципите на свободния пазар и социалистическото планиране, той осигурява един от най-високите жизнени стандарти на своето общество.

 

Алберт Хиршман предоставя може би най-силният аргумент за валидността на тази концепция. Той идентифицира някои видове индустрии като „свързващи“ или „интегриращи“. Типичен пример са автомобилната индустрия и производството на стомана. Тези индустрии създават възможност и пряко генерират възникването на многобройни други индустриални дейности, осигурявайки ускорено развитие на производителния капацитет на обществото.

 

Заключение

Моето изложение на основни концепции и примери от теорията и практиката на пазара и пазарните отношения нямат намерение за изчерпателност на темата. Мотивацията ми е по-скоро в намерението да се зададе рамка и тема на един дебат за бъдещето на българското общество. 

 

Развенчаването на доминиращи митове, повтаряни в пропаганден транс, е една стъпка в тази посока.

• Пазарът не е статична даденост. Той има своя генезис в ранните времена на възникване на човешкото общество, развива се паралелно с него в активно взаимодействие и влияние.

 

• Пазарните отношения не са самостоятелно съществуващ феномен, а са неизменна част и форма, в която се проява самото общество.

 

• Стимулите, които предлага пазарът, са мощен организиращ фактор в обществените отношения. Те не само формират, но и развиват обществените отношения. 

 

• Съответно и теориите, които имат претенцията да обясняват същността и ролята на пазара, се развиват от по-прости към все по-усложняващи се идейни конструкции.

 

Множествеността на пазарните теории, въпреки наличието на припокриване или вътрешни противоречия, не предполага, че една теория е по-добра от друга. Всичките в съвкупност разширяват хоризонта на човешкото познание. Със знанието идва и увеличаващата се способност на човешкия вид да влияе ефективно върху заобикалящата го среда, разширявайки своята екологична ниша.

 

Ние имаме способността да променяме заобикалящата ни среда по наше усмотрение и в наш интерес. Макар че винаги ще си останем неразривна част от тази среда. Разделението човек и външна среда е нищо друго освен продукт на нашето мислене!

 

Светът, в който живеем става все по-комплексен и сложен за разбиране и съответно на управление. Причината се крие в нас хората, в нашата уникална способност за рационално мислене и действие.

 

Ние можем да станем лесно жертви на нашия собствен успех, ако пренебрегнем необходимостта да разберем последствията на нашата икономическа дейност и да поемем отговорност за бъдещето на човечеството, както и на всичко живо на тази планета.

 

Защото рационалното мислене предоставя възможности, но не произвежда с необходимост цивилизационен възход. Вероятността за такъв възход може да се повиши само ако ние постоянно увеличаваме нашите способности за знание и действие, освобождавайки се бързо от заблудите и претенциите за всезнание и всесилие.

 

За да не остане тази препоръка кухо пожелание, дебатът за бъдещето на пазара, държавата и цялото общество следва да мине във фаза на конструктивна и лишена от доктринерско мислене дискусия.

 

Същевременно дебатът ще бъде абсолютно безсмислен, ако той остане в рамките на академичните институции. 

Той трябва да влезе в реалната политика и неговите носители да не се плашат да станат политици.

Както и политиците да бъдат селектирани по критерии за теоретични знания и управленски способности да прилагат тези знания по ефективен начин. 

Само по този начин ние, хората, ще докажем, че сме наистина най-висшето творение на планетата.

Женева – София, 8 май, 2016

 

 

Източник: http://philosophyclub.bg