Опитът за обединение на така наречената опозиция е демагогски

<span style="font-weight: bold;">Явор ДАЧКОВ разговаря със социолога Иво ХРИСТОВ</span><br>****************************************************************<br>Иво Христов е роден през 1966 г. в Киев. Завършва Юридическия факултет на СУ “Кл.Охридски”, специалност право, през 1991 г. Магистър по право, доктор по социология. Преподава в катедра “Социология” на СУ “Кл.Охридски” от 1994 г. и в катедра “Социология” на ПУ “Св. Паисий Хилендарски” от 2006 г. Автор на три монографии и множество статии. Женен, има едно дете.<br>****************************************************************<br><span style="font-weight: bold;">- Какво мислите за процеса на обединяване на опозицията в парламента и главно за включването в редиците на тази обединена опозиция на формации, които доскоро бяха в редовете на управляващите (имам предвид БНД)?</span><br><br>- Мисля, че това е поредният, а може би и последният опит планината, напъвайки се, да роди мишка. Голяма част от включващите се в това обединение партии са политически еднодневки, особено ако ги разглеждаме на фона на неизбежните промени. Въпреки демагогията, в която е опакован, този т.нар. опит за обединение е твърде елементарен и очевидно е предназначен да придаде на участниците някаква тежест преди очакваните пазарлъци с ГЕРБ. <br><br><span style="font-weight: bold;">- Добре, но като аргумент се изтъква: “Трябва да се обединим, за да свалим от власт тройната коалиция, която спира европейския ни път”. Вече никой, дори европейците нямат илюзии относно способностите на това управление. Тогава не е ли логичен подобен опит, целта не оправдава ли средствата?</span><br><br>- Не виждам с какво опитът да се предизвикат предсрочни избори два или три месеца преди края на мандата може да допринесе за решаване на проблема с некомпетентността на това правителство. Всички знаем, че това бе коалиция, създадена ад хок, и бе институционален продукт на твърде разнопосочни интереси, но припокриващи се в една точка – влизане в Европейския съюз и опит да се използват европейските фондове, за да се стабилизира политическото влияние на участниците в нея. Обединението на т.нар. българска опозиция по никакъв начин не може да застраши позициите на управляващата тройна коалиция и самите управляващи много добре го знаят. Така че става дума за превръщане на парламентарната опозиция в инструмент на извънпарламентарната такава. <br><br><span style="font-weight: bold;">- И по този начин ще бъде употребена от ГЕРБ?</span><br><br>- Да, при това еднократно. <br><br><span style="font-weight: bold;">- Защо според вас се разпадна СДС, партията – основа на реформаторското мнозинство преди десет години? Защо се стигна дотук?</span><br><br>- Спомняте си, че по неясни причини участници в това реформаторско мнозинство бяха партии като ДПС и ВМРО, чийто генезис днес е ясен, но бе известен и тогава на мнозина запознати. Така че спорно е доколко е уместно да се говори за “реформаторско” мнозинство и въобще за “мнозинство”. Освен това нека припомня още един факт – СДС не е спечелил нито едни избори в нормална изборна кампания (с известни уговорки, ако не броим изборите през 1991 г.). Това, че се е провалил политическият ти опонент, не означава, че си победил ти. Особеното за българската ситуация е, че една и съща голяма група избиратели – около милион-милион и двеста хиляди – номадства и гласува последователно от крайно ляво до крайно дясно, т.е. става дума не за еднократен акт на пренасочване, а за системна практика. Българските политически партии, като изключим БСП – вселена сама по себе си, не са нищо повече от лични политически проекти на отделни играчи, но не и посредници на трайни социално-политически групови интереси. Това предопределя мимолетността им, постоянните им трансформации и другите им особености на проекти, подчертавам тази характеристика. Ние живеем в страна на кривите политически огледала – у нас лявото е дясно, дясното е ляво, а разграничителната линия между политическите играчи у нас въобще не минава в тази плоскост.<br><br><span style="font-weight: bold;">- Има ли въобще разграничителна линия в нашето политическо пространство?</span><br><br>- Колкото и да ви звучи странно и ненаучно, изглежда разграничителната линия е между почтените хора и подлеците в това общество. Става дума за нещо много повече от морализаторство – за това, че българските политически партии (с някои много редки изключения) не представляват състоятелни начинания, те дълбоко се боят от своите избиратели. От друга страна, електоратът отдавна не е единна маса, която може да бъде пренасочвана в една или друга посока. Самонабедилите се политически лидери обаче много се боят да се изправят лице в лице с евентуалните си избиратели, защото най-вероятно не биха били в състояние да издържат този изпит. Лидерите и партийните камарили около тях не са компетентни почти в нито една област, те нито са професионалисти, нито са способни да отстояват позиции. Когато се изправят срещу хора, които наистина се борят за съществуването си в буквалния смисъл на думата, които извън държавната хранилка се опитват да защитават някаква автентична позиция, нашите политици не са в състояние да предложат нищо смислено. Затова между тези две страни има пълно разминаване. Голямата част от българския политически елит тайничко разчита на спадащата политическа активност, на политическата апатия, на превръщането на големи части от българското общество, главно циганите и турците, в постоянни електорални донори на политическата мафия.<br><br><span style="font-weight: bold;">- Казахте, че БСП е особен свят, какво влагате в това? </span><br><br>- Така или иначе, БСП е единствената партия в България, която в някаква степен отговаря на класическите канони на политическата наука. Първо, БСП е партия със сериозна организация и трайна институционална култура, което не бива да се пренебрегва. Второ, има утвърден механизъм за предаване на политически и социален опит, нещо също много важно. Трето, за разлика от другите политически субекти у нас, БСП е своеобразна политическа империя, съвкупност от множество политически племена и феоди. Те съжителстват в своеобразна йерархична конфигурация, обединени от общ политически интерес, а в определени периоди, както бе през 90-те години, от общото политическо оцеляване. Големият проблем на БСП е, че въпреки заявките за лявост, социалдемократичност и прочие нейният елит е дълбоко десен, доколкото представлява интересите на структуриращата се българска олигархия. От другата страна е един напълно насивен, инертен електорат, който е дресиран да слуша безпрекословно лидерите си. Часът на истината за БСП ще дойде, въпреки че досега пророчествата за нейното разпадане не се потвърждават. Този час ще дойде по демографски и генерационни причини – хората, които гласуват първосигнално за всичко, предложено от БСП, намаляват. Идва ново поколение прагматични хора, които задават въпроси, на които българската политическа върхушка не е в състояние да отговори. От друга страна, в резултат на кризата, в която изпада нашето общество, се генерират автентични леви идеи, представени така, както става в нормалните страни – техни привърженици са млади хора, представители на някои видове наемен труд, които нямат връзка с БСП, напротив, изхвърлени са от самоопределящата се като лява БСП. Поради това този тип интереси намират друго представителство – било в популистки проекти като “Атака”, било чрез създаване на анархистични и други подобни движения, било чрез интелектуалстващите социалдемократически кръгове, които обаче нямат тежест в обществото. <br><br><span style="font-weight: bold;">- Ясно е, че Бойко Борисов е ГЕРБ, а ГЕРБ е Бойко Борисов, но въпросът е какво бъдеще ги очаква? Едва ли можем да приемем, че ще копират участта на НДСВ.</span><br><br>- Твърдя, че ГЕРБ е политически проект, чрез който структуриралата се в България през последните 20 години политическа и икономическа върхушка намира нова институционална форма. Тя по дефиниция не е лява и дори се стреми да се измъкне от отеснялата дрешка на демагогското ляво говорене на БСП. Затова бе измислен ГЕРБ, като се абстрахираме от популисткия инерционен елемент. ГЕРБ е формация, която за пръв път се опитва да артикулира действителните интереси на тази върхушка, намираща се в симбиоза с милиционерския елит. Въобще относно ГЕРБ могат да бъдат зададени доста въпроси и ако нещо е впечатляващо, това е апатията в това отношение. Не казвам апатията на българското гражданско общество, защото такова няма, а на т.нар. политически и други анализатори. В нашата страна не се задават редица съвсем резонни въпроси, например откъде идват появилите се нови политически играчи. Кой ги финансира, кой им осигурява организационната инфраструктура, защо и как получават тотален медиен комфорт, какъвто е типичният случай с ГЕРБ? Това не е еднократен акт, става дума за систематична обработка на общественото мнение през последните четири-пет години. Без да сме мнителни, няма как да не стигнем до извода, че съзнателно се манипулират обществените процеси. <br><br><span style="font-weight: bold;">- Да, но много хора вдясно се надяват, че това ще бъде алтернативата на бившите комунисти, и се канят да управляват заедно с ГЕРБ.</span><br><br>- Представете си хипотетичната ситуация с един бодигард на Николай Чаушеску, който след време става лидер на най-голямата дясна, антикомунистическа партия в Румъния. Очевидно това е нелепо, невъзможно. А иначе, докато много хора просто се надяват, те ще бъдат неизменно обект на политически манипулации.<br><br style="font-weight: bold;"><span style="font-weight: bold;">- Има две изявени политически фигури на прехода с повече или по-малко успешна биография – Иван Костов и Ахмед Доган. В момента партията на Костов има процент и половина доверие, а Доган е мандатоносител на управляващата коалиция, но има ли някакви сходни щрихи в политическите портрети на двамата?</span><br><br>- Случаят с ДПС и в частност с Ахмед Доган е по-интересен. ДПС е особена организация, която паразитира върху страховете на малцинството и мнозинството. Тук е коренът на нейната социална и политическа виталност. Тази партия живее от един своеобразен институционален рекет – както по отношение на малцинството, което се е самообявила, че представлява, и твърди, че е гарант да не се повтори възродителният процес, така и по отношение на мнозинството, което плаши с Косовския случай и се представя пред него като гарант на етническия мир. През 90-те години под знака на събитията в Югославия този подход работеше, още повече съвсем не е сигурно, че подобен сценарий не е бил подготвян и за България. От друга страна, генезисът на ДПС очевидно е свързан с тайните служби и съответните политически и икономически протекции, което показва, че е част от по-голям пасианс – структурирането на партийно-политически посредници, чрез които бившата номенклатура да запази контрол върху събитията. Възникването за пръв път на реално политическо напрежение около ДПС се дължи на факта, че Доган и хората около него се почувстваха еманципирани от своите създатели. Предишните икономически посредници в лицето на различните групировки и техните лидери бяха озаптени по един или друг начин, но случаят с ДПС е по-специфичен и опитът да се приложи същият инструментариум не е удачен. Всъщност ДПС прилага същия рекет по отношение на създателите си. ДПС набра доста собствен ресурс, мултиплициран чрез сенчестите връзки с турския и руския политически и мафиотски елит, в резултат на което този политически играч се еманципира. От друга страна, ДПС не е кохерентна структура въпреки опитите да му се припише едва ли не военизиран организационен характер. Когато ръководителят на такава структура е заплашен или по някаква причина стане несъстоятелен, това се пренася като организационна парализа надолу по вертикала. Но опитите да се вкара в един кюп цялото турско, мюсюлманско население в България е необоснован. Те са единна общност само по отношение на външния свят, на християните, на българската държава. Да не говорим за разграниченията между турци и помаци или между турски цигани и помаци, но и самите социални, поведенчески, културни модели на турците от Делиормана и от Източните Родопи са твърде различни и това може да бъде потвърдено от редица специалисти. Първите са доста по-организирани, интегрирани са в по-модерни икономически и други практики, докато поради спецификата на региона това не може да се каже за турците от Източните Родопи. <br><br><span style="font-weight: bold;">- А какво бихте казали по отношение на Костов?</span><br><br>- Костов е голямата илюзия, дори бих използвал неговата собствена терминология по отношение на Доган, той е голямото проклятие на демокрацията в България. Този човек предаде големите надежди на активното малцинство от читави хора в България – градската интелигенция, дребните и средните предприемачи. Партията СДС, която създаде Костов, имаше големия исторически шанс да стане техен автентичен представител и да гарантира някакво трайно пропазарно и продемократично управление на страната. Но се получи точно обратното.<br><br style="font-weight: bold;"><span style="font-weight: bold;">- Знаете ли какво си мислех, когато подкрепях Костов? Че той има много по-важни задачи – да стабилизира страната след кризата, да реши стратегическия въпрос за откъсване на България от влиянието на Русия, да ни придвижи към Европа, и че не му стигна един мандат, за да свърши всичко това. </span><br><br>- Не съм убеден в това. Особено през втората половина на мандата си той се занимаваше с всичко друго, но не и с нещата, които посочихте. Да не говорим, че някои от основните, структуроопределящи предприятия в България бяха дадени на руския капитал. Никой не може да ме убеди, че това е била единствената възможност. Костов наистина преведе страната от единия геополитически блок в другия, но не съм убеден, че това е негова лична заслуга. Става дума за обща геополитика, от която България нямаше как да бъде изключение. Не е сериозно да мислим, че НАТО е могла да остави България да продължи да бъде заден двор на Русия по отношение обезпечаването на интересите на Сърбия на Милошевич. Освен това не разбирам поради какви причини по онова време не бяха отворени досиетата. Не беше направен опит за сериозно политическо представителство на малкия и средния бизнес, който можеше да бъде реалният политически, икономически и електорален гръбнак на такова управление. На практика през последните две години управлението на ОДС се превърна в едноличен режим. <br><br><span style="font-weight: bold;">- Казват, че Костов е жертва на демонизация от страна на медиите. Срещу него наистина имаше много силна атака, той беше един от най-охулваните политици. И до днес не е публикуван нито един конкретен факт, че лично се е облагодетелствал от властта. Говори се за сараите на Доган, за хотелите на Милен Велчев, но не показват какво е откраднал Костов.</span><br><br>- Аз наистина дълбоко се съмнявам в компетентността и почтеността на голяма част от българските медии. Но не виждам защо трябва да се допусне, че умен човек като бившия лидер на СДС ще извърши някакви примитивни престъпления или да бърка в нечий джоб в буквалния смисъл на думата. Известно е, че има доста фино извършени злоупотреби, при които се използва цяла верига посредници. От друга страна, мисля, че част от тази дирижирана медийна кампания срещу Костов всъщност бе направена, за да се поддържа неговият имидж на голям борец против комунизма. Като допълним, че по това време СДС контролираше доста медии, не беше толкова трудно да се формира по-друг медиен климат. Но големият проблем бе друг – среди, които твърдяха, че са десни, продемократимни, се замесиха в добре известните сиви икономически практики. Не бяха малко случаите на преследване, на ограничаване на свободата на словото. Тези неща не трябва да се забравят.<br><br><span style="font-weight: bold;">- Излиза, че в България се разиграва един голям театър между елитите. Нужно бе доста време, за да могат хората да разберат това, въпреки че се повтаря непрекъснато от 1990 година досега. Първо Желев, после Филип Димитров, после – Костов, разочарование след разочарование. После Симеон Сакскобургготски, сега пък Бойко Борисов. Все повече хора си казват: “Няма за кого да гласувам”. Какъв изход може да се посочи на хората, които систематично остават без политическо представителство?</span><br><br>- Нашият проблем е доминирането на културата на пасивен наблюдател в политическия супермаркет. Политическите и икономическите свободи на демократичния свят не са продукт на пасивно консуматорство, а на активни усилия, на борба. Голяма част от българското население е в плен на културата на йерархичната икономическа и политическа зависимост, която произвежда съответните пасивни модели, а оттук идва непрекъснатото очакване на месията. Всъщност нуждаем се от отговор на много по-дълбоки въпроси – за природата на българското общество, за отсъствието на активни групи, които да се борят за един или друг социален и политически статус. Българската експертна общност не поставя такива въпроси, а предпочита измисления дебат за лявото и дясното и стабилизира статуквото. <br><br><span style="font-weight: bold;">- Тоест България се нуждае от политическа сила, която да е автентично свързана с част от обществото, чиито интереси наистина да представлява.</span><br><br>- Разбира се, но когато у нас се каже, че политическите партии трябва да представляват обособени социални групи с относително трайни интереси, това кой знае защо се обявява за марксизъм. Напротив, това е основата на целия демократичен процес в модерните общества. Хората, които не разбират това, или го разбират, но въпреки това се представят за десни, просто нямат място в политиката. <br><br>