Навлизането в “нова ера”, по думите на Валери Жискар д’Естен след избирането му през май 1974 г., позволи на неолибералите да наложат своя политически проект, своята визия за Франция в света. Според тях принципите на капитализма са най-сигурните основи за хармоничен обществен живот. Това е сърцевината на тяхната доктрина. Неолибералният проект се разгърна с деконструкцията на социалната република и паралелното изграждане на “Европа” като голям единен пазар и наднационална политическа структура. Именно в този двоен контекст (триумф на неолибералите, рухване на работническото движение) Националният фронт успя да възстанови един националистически проект, адаптиран към настоящето, обяснява историкът Жил Ришар, автор на книгата “История на десниците във Франция” (Histoire des droites en France). Бивш преподавател в Института по политически науки в Рен (IEP), той е специалист по десницата.

 

- Книгата ви неизбежно припомня творчеството на Рене Ремон и известната му типология на френската десница в три семейства, наследство от конфликтите през ХIХ век: “орлеанистка” десница, “бонапартистка” десница и “легитимистка” десница. Какво означават тези категории? Какви са разликите и приликите между тези три десници според Рене Ремон?

 

- Рене Ремон, фин познавач на ХIХ век, много ясно видя нещата. Три десници, които несъмнено се различават от републиканците, които се позиционират вляво. Последните защитават онова, което се появи в революционния процес, започнал през 1788-1789 г.: искането за “народен суверенитет”. Народът като суверен - това е първият принцип на републиканците, който техните опоненти вдясно единодушно отхвърлят в полза на концепцията за суверенитет, въплътен от един човек. Но те се различават по въпроса за човека. Бурбон според “легитимистите”, Орлеан според “орлеанистите”, Бонапарт според бонапартистите. На заден план стоят три различни концепции за режима и за обществото: общество, което възстановява Стария режим, ръководен от аристокрацията и духовенството; общество от същия тип като онова, което по същото време процъфтява във Великобритания, начело с парламентарната монархия; накрая общество, държано твърдо от “лидер”, което признава всеобщото гласуване на мъжете, при условие че контролира резултатите от вота.

 

- Има ли все още смисъл тази класификация? Вие предлагате ли друга типология?

 

- Тази класификация вече няма смисъл. Разбира се, все още има монархисти (след смъртта на граф дьо Шамбор, потомците на Орлеанската династия са единствените претенденти). На всеки 21 януари настроените носталгично по Контрареволюцията присъстват на литургии, възпоменаващи екзекуцията на Луи ХVI, гилотиниран на 21 януари 1793 г. Има също бонапартисти и една (маргинална) партия, Централен бонапартистки комитет. Но това са останки от едно минало, което е приключило. Просто защото обществото е дълбоко променено и не можем да разберем днешния политически живот, ако не го разглеждаме от гледна точка на съвременното общество. Откъдето и моята прочитна рамка. 

Аз изброявам 14 политически семействя, родени с течение на времето, и новите въпроси, пред които са изправени французите. Предпоследното родено политическо семейство, по време на разгрома от 1940 г., са голистите. Последното родено са еколозите, през 1968 г. Семейства, които се свързват - повече или по-малко трайно и солидно - в две големи съвкупности, “дясна(и)” и “лява(и)”, в зависимост от онова, което аз наричам централния политически въпрос. До 1880 г. централният въпрос беше режимът: република или не, това беше алтернативата, която разграничаваше левите и десните. След това републиката се наложи и разделителната линия бе преначертана по силата на обстоятелствата. Тогава се появи нов цетрален въпрос: трябва ли републиката да бъде “либерална” (Жюл Фери) или “социална” (Жан Жорес)? Голямият проблем днес произтича от факта, че от 80-те г. този втори централен въпрос избледня в полза на националния въпрос, в които левите вече не се разпознават.

 

- Националният фронт не се появява в типологията на Рене Ремон. За дясна или за крайнодясна партия става дума? Какво е неговото място в историята на десницата?

 

- В края на живота си Рене Ремон е имал ясното съзнание, че неговото тройно разделение създава проблем… Националният фронт е партия, произлязла от националистическото политическо семейство, родено с буланжисткия епизод. Поради причини, които излагам в книгата си, това националистическо семейство дълго време не успяваше да излъчи партия, която да го представлява ефективно. А неговата масивна и продължителна подкрепа за Виши дълбоко го отслаби. Но то никога не изчезна и Националният фронт, основан през 1972 г., успя да му върне блясъка от 1984 г. насам. Десница или крайна десница?

Аз никога не използвам израза “крайна десница”, защото това предполага, че има ЕДНА десница (и ЕДНА левица), само с някои нюанси в рамките на всяка една от тях - от небесносиньо до морскосиньо, от бледорозово до яркочервено. Но за мен има политически СЕМЕЙСТВА, които се подреждат вдясно или вляво в зависимост епохите. Без съмнение, националистите са политическо семейство, подредило се вдясно от разделителната линия, появила се на границата между ХIХ и ХХ век. Но те не са по-големи “екстремисти”, отколкото либералите са “умерени”. С други думи, аз виждам само изключително националистически настроени националисти, изключително либерални либерали, изключително земеделски земеделци и т.н.

 

- Според вас 1974 г. бележи обрат в историята на десницата. Защо?

 

- Без съмнение, 1974 г. е отправната точка на нашето политическо настояще. По две причини: първо, сред десните семейства най-накрая се наложи (нео)либералното семейство, което дотогава трябваше да споделя властта с другите - радикалите до 1940 г., голистите след Освобожденето; второ, същевременно - но без това да има никаква връзка в началото с избирането на Валери Жискар д’Естен - френската икономика (както и тази на нейните съседи) навлезе в третата индустриална революция (автоматизация, мултинационализация, делокализация и финансизация) и нейното пряко следствие, масовата безработица, която за едно десетилетие нанесе фатален удар на работническото движение, такова каквото то се изгради от края на ХIХ век и наложи социалния въпрос като централен въпрос в политическия живот. 

 

- Оттогава двете основни течения, които се противопоставят, са националистите и неолибералите. Какво разкрива този сблъсък?

 

-  Навлизането в “нова ера”, по думите на Валери Жискар д’Естен след избирането му през май 1974 г., позволи на неолибералите да наложат своя политически проект, своята визия за Франция в света. Според тях принципите на капитализма са най-сигурните основи за хармоничен обществен живот. Това е сърцевината на доктрината им. А държавата трябва да гарантира тяхната устойчивост. Те успяха най-накрая да действат по свой начин или почти, защото в същия момент основният им противник, левите, произлезли от работническото движение, изчезнаха. От 1984 г., когато Френската комунистическа партия се оказа с изборен резултат, както преди 1936-а, и Социалистическата партия се отказа официално “да променя живота”, неолибералният проект се разгърна без сериозна пречка с деконструкцията на социалната република, такава, каквато тя бе изградена с прекъсвания между 1936 и 1982 г., и паралелното изграждане на “Европа” като голям единен пазар и наднационална политическа структура. Именно в този двоен контекст (триумф на неолибералите, рухване на работническото движение) Националният фронт успя, не безпроблемно, да възстанови един националистически проект, адаптиран към настоящето, и сила, способна да го подкрепи. 

 

- Победата на Франсоа Фийон на първичните избори на десницата в резултат на успешен синтез на тези две тенденции ли беше ?

 

- Да, в известен смисъл. Тя е също така възобновяване на саркозистката стратегия, развита между 2002 г. (когато Никола Саркози влезе в Министерството на вътрешните работи) и 2012 г., която се състои в защитата на проект за неолиберално общество и дискурс за идентичността, с който да бъдат привлечени част от избирателите на Националния фронт, без да се прави предизборен съюз с него. Стратегия, която изглежда успя през 2007 г. срещу един отживял фронтистки противник, “Стария”, както наричат Жан-Мари льо Пен в Националния фронт, и провеждането на кампания по нови, трудно доловими от нейните избиратели теми. Но успех без бъдеще, като се има предвид обновяването на Националния фронт от 2011 г., когато Марин льо Пен наследи баща си. Франсоа Фийон избра да се впише в линията (неолиберален проект и защита на френската идентичност) на Никола Саркози, но по-последователно от него - фокусирайки категорично своя идентичностен дискурс върху ценностите на традиционния католицизъм. Така че в контекста на мобилизация на католическите среди и изправен срещу Ален Жюпе, който отхвърли саркозисткия дискурс за идентичността, Фийон спечели. 

 

- Извън аферите, разразили се по време на кампанията, отразяват ли тези трудности все по-ясното разделение между двете течения? Могат ли те да продължат да съжителстват в партия “Републиканците”?

 

- В книгата си, която написах преди тези афери, показах, че не е задължително стратегията на Фийон да е печеливша въпреки отличния му резултат на първичните избори. Дори и без тези афери, не е лесно съжителстването на две противоположни ценностни системи, на два противоречиви възгледа за света. Президентският мандат на Никола Саркози впрочем го доказа. В това е целият проблем на “Републиканците” днес. Партията, в началото “Съюз за народно движение”, бе изградена през 2002 г. от Ален Жюпе с цел да претопи в крайна сметка в голямото неолиберално семейство всички десни семейства (християндемократите, земеделците от CPNT, голистите и т.н.), с изключение на националистите. 

Със своята стратегия Никола Саркози напълно изкриви първоначалния проект, като даде значително място на национализма вътре в самата партия. Но виждаме, че съжителноството е трудно, дори невъзможно. Как да се помири “отварянето” към света - “мултикултурализма”, както казват неговите привърженици - който предполага неолиберализмът, и защитата на “национална идентичност”, която връща към една епоха, в която Франция беше страна, разделена поравно между селско и градско население, главно католическа, господарка на огромна колониална империя?

 

- В по-широк смисъл изглежда, че разцеплението дясно-ляво изчезва, в полза на едно ново разцепление: “прогресисти срещу консерватори” според Макрон, или “патриоти срещу глобалисти” според Льо Пен. Какво мислите вие?

 

- Разцеплението дясно(и)-ляво(и) наистина изчезва, защото националният въпрос се превърна в новия централен въпрос чрез непрекъснатата, методична, ефикасна дейност на Националния фронт. Той поставя на първа линия две десни семейства, “прогресисти срещу консерватори” или “глобалисти срещу патриоти”, както казват заинтересованите, неолиберали срещу националисти според мен. Всеки от двата лагера притежава ключов коз. За първите това е безкрайната привлекателна власт на консуматорското общество над индивидите - въпреки опустошенията, които причинява. За вторите това е силата, която им дава фактът, че са привлекли сърцето на електората на левите, изоставен в политическата угар от тях, т.е. народните класи, но какво общо имат техните очаквания с национализма? Между тези две съвкупности все още нищо не е решено. И едната, и другата може да спечели.

 

- Могат ли наистина десницата и левицата да изчезнат?

 

- Политическите семейства, тяхната култура, референтни системи и вярвания никога не изчезват брутално и историята им винаги е дълготрайна. Винаги има леви граждани и гражданки, дори и левите партии да са раздробени. Както казахме, все още има дори и монархисти. Националистите от времето на Освобождението сигурно не са си представяли, че 70 г. по-късно ще бъдат пред вратите на властта. На хората, които съставляват различните политически семейства, изпаднали в затруднение днес, се пада да възстановят един проект, приспособен към новото време, както и партийна сила, която е в състояние да го съживи. Историята няма да свърши вечерта на първия тур на президентските избори. Нито вечерта на втория тур.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Текстът за френската левица можете да прочетете тук http://new.glasove.com/categories/na-fokus/news/alternativna-levica-yakobinska-levica-liberalna-levica

 

 

Още от категорията

Напиши коментар