Норман Орнщайн: Америка е разярена

- Изненадан ли сте от възхода на популистите в тази кампания?

- Журналистите и политолозите са склонни да вярват, че няма нищо ново под слънцето. Ако погледнем историята, феноменът “Тръмп” ще изчезне много бързо, казват те. Няма никакъв шанс републиканците да изберат екстремист като Тед Круз, те ще гласуват за кандидата на естаблишмънта, както през 2008 г. с Джон Маккейн и с Мит Ромни през 2012 г. Но невинаги е добре да се закотвяш в историята. За мен, като човек, който следи политиката от години, сегашната ситуация е различна.

Първо, избирането на Барак Обама предизвика силна реакция и чувство на ярост, отчасти мотивирани от расовия въпрос. Някои хора смятат, че президентът не е роден в САЩ (според тях той е кениец) и следователно не е легитимен. Така цветът на кожата на Обама се превърна в символ на промените в американското обществото. Докато социалните нрави бързо се променяха с приемането на гей браковете и демонстрациите срещу полицейските грешки и се появиха социални движения като Black Lives Matter, съзря чувството на фрустрация спрямо този световен ред без начало, нито край и е на път то да бъде използвано. 

Републиканските лидери окуражиха това чувство на ярост, усилвано от социалните мрежи, защото то обслужваше техните интереси. Колкото по-озлобени са тълпите, толкова повече могат да бъдат мобилизирани, за да отидат да гласуват. Така да се каже, те обещаваха невъзможното на своите избиратели: ако гласуват и осигурят републиканското мнозинство в Конгреса, партията ще постави Обама на колене, ще отмени всичките му реформи, ще попречи на преизбирането му… Но партията се провали. И яростта отдолу се обърна срещу лидерите. 

Вторият фактор е, че Републиканската партия е все по-малко умерена. Някога тя се бореше за по-малко държава, но държава, която съществува и работи. Днес тя е възприела един по-радикален лозунг, който призовава всичко да бъде вдигнато във въздуха и това се отразява на основата и нейните много твърди позиции по въпроса за имиграцията. Освен това в тези първични избори има петима или шестима кандидати на естаблишмънта, Джеб Буш, Марко Рубио, Крис Кристи… плюс нова система на финансиране на кампанията, която позволява на кандидатите да останат начело с помощта на двама или трима милиардери. Те се борят помежду си, надявайки се, че ще бъдат онзи, който ще оцелее, за да атакува кандидата на анти-естаблишмънта Тед Круз или Доналд Тръмп.

- Може ли да се сравни този феномен с пробива на крайната десница в Европа?

- Да, дори и да съществуват исторически и културни различия. Ако харесвате Жан-Мари Льо Пен, ще харесате Доналд Тръмп! Те имат много общи черти, дори и за мен Тръмп да е Берлускони с нещо от Мусолини или от Хуан Перон. И Тръмп, и Льо Пен проповядват популисткия нативизъм, който е на мода в Европа и САЩ. Тук антиимигрантското чувство засяга най-вече латиносите. Дори и сега Тръмп да говори за забрана на влизането на американска територия на всички мюсюлмани, той започна с атаки срещу мексиканските “насилници”. И двамата използват чувството на фрустрация спрямо лидерите и естаблишмънта, недоволството от икономическия застой и чувството, че има нужда от силна фигура, която да разчисти и да възстанови уважението. В Европа наблюдаваме движение наляво на Юг и надясно на Север. В САЩ съществуват и двете тенденции с появата вляво на популизма на Бърни Сандърс, който все пак е по-умерен, отколкото републиканците.

- Как си обяснявате кризата в Републиканската партия?

- До голяма степен, републиканските лидери си изстреляха куршум в крака. При демократите също има ярост, усещане, че партията е продадена на Уолстрийт, което обяснява ентусиазмът спрямо Бърни Сандърс. Но при републиканците яростта на основата се изрази в атака срещу елитите на партията. Въпреки факта, че бе начело на голяма победа на междинните избори в средата на мандата, Джон Бойнер, републиканският лидер в Камарата на представителите, бе изместен. В замяна на това, въпреки поражението на изборите, при демократите нямаше метеж срещу лидерите. Има много различия между двете партии и то не само идеологически. 

Демократите, като цяло, се намират малко по-наляво от центъра, докато републикаците завиха зрелищно много надясно. Демократите мислят, че трябва да се правят компромиси, за да се управлява и върви напред, републиканците пък са за сблъсък и предизвикателно държат на позициите си, дори с риск да парализират всичко. Затова при републиканците има политици като Тръмп или Куз, но не и при демократите.

- Можем ли да очакваме колапс на партията?

- Нещата не са ясни. Ако Тръмп спечели първичните избори, това не означава задължително, че републиканците няма да влязат в Белия дом. Разбира се, те притежават вече Камарата на представителите, мнозинството от губернаторските постове и законодателните събрания в щатите. Ако загубят Сената, това ще бъдат няколко места. Което за много хора в партията означава, че в крайна сметка положението не е толкова лошо. Но ако загуби изборите, тогава партията ще премине през няколкогодишна екзистенциално криза.

Според мен, най-доброто, което би могло да се случи, е един истински идеолог, като Тед Круз, да бъде номиниран за кандидат-президент и да бъде сразен напълно на изборите. Това би сложило край на мита, разпространяван от консерваторите, които твърдят, че републиканците губят винаги президентските избори, защото избират умерен кандидат. Ако един безупречен и твърд кандидат спечели кандидатпрезидентската номинация, казват те, всички разочаровани от политиката ще се мобилизират и ще отидат да гласуват, така че Белият дом ще бъде спечелен. Когато умре и бъде погребан този мит, ще може да се наложи едно малко по-умерено консервативно течение.

Превод от френски: Галя Дачкова