Мишел Онфре: Дьо Гол беше ляв човек, подкрепен от десницата, а Митеран - десен човек, подкрепен от левицата

Мишел Онфре: Дьо Гол беше ляв човек, подкрепен от десницата, а Митеран - десен човек, подкрепен от левицата
"Трябва да създадем народен фронт, за да се противопоставим на един вече съществуващ, но народоубийствен фронт, който е фронтът на дясната левица с лявата десница, свързани с една и съща идеология, идеологията на маастрихтския европеизъм, с която се съюзи Еманюел Макрон". “Популярен” във всички смисли на думата, френският философ, писател и професор Мишел Онфре вече е и издателски директор на тримесечно списание, което възнамерява да обедини суверенистите от всички страни. За новия си проект той разказва пред "Фигаро".

 

 

- Започнахте да издавате списание, чието заглавие “Народен фронт” заимства едно от най-важните събития за левицата. Винаги сте се представяли като ляв човек. Какво е вашето родство? Маркс? Прудон? Жорес? Пеги?

 

- Заглавието насочва към две неща: първото са образите на Народния фронт, тези на фотографа Уили Ронис например, който показва обикновените и скромни хора, щастливи, че са открили полето, планината, морето, плажовете, народните балове, къмпинга, колелото, благодарение на социалния напредък на Народния фронт, който не проля и капка кръв - за разлика от други момента в историята на левицата, имам предвид по-специално 1793 година.

 

Второто нещо, във второто значение на тези думи, е да създадем народен фронт, за да се противопоставим на един вече съществуващ, но народоубийствен фронт, който е фронтът на дясната левица с лявата десница, свързани с една и съща идеология, идеологията на маастрихтския европеизъм, с която се съюзи Еманюел Макрон. Моето родство е просто: това е антимарксистката прудонова левица. 

 

- Вие сте ляв човек, но имате читатели и подкрепа от десницата и дори от дясната десница. Какво би било вашето дясно родство: Жозеф дьо Местр, Токвил, Арон?

 

- Прудон… Защото неговият социализъм не обиждаше десницата, тъй като беше прагматичен, емпиричен и отхвърляше идеологията. Прудон е за частна собственост, свобода на предприемачеството, индивидуална инициатива и отговорност, но също за взаимопомощ, сътрудничество, споделяне на печалбата, самоуправление. Освен това, той не споделя идеологията на прогреса, а още по-малко неговата религия - прогресизма. Той е консерватор по отношение на това, което трябва да бъде съхранено, и революционер по отношение на това, което трябва да бъде преодоляно. И двете ги има при Прудон. 

 

- Колебаете ли се между генерал Дьо Гол и Франсоа Митеран?

 

- Изобщо не се колебая: ясно “за” Дьо Гол, чиято баба, която е пишела, е публикувала възхвала на Прудон. Неговият проект за референдум за участието, в отговор на Май 68-а, е провален от консервативната десница и отхвърлен от опортюнистичната левица. Този текст обаче е силно вдъхновен от френския социализъм от ХIХ век, за който Дьо Гол впрочем говори добро. 

 

Парадоксът е, че Дьо Гол е бил ляв човек, подкрепен от десницата, а Митеран - десен човек, подкрепен от левицата. Моят Дьо Гол е този на Малро и Гари, на Симон Вейл и Кесел, на Мориак и Морис Клавел. Митеран можеше да съпостави с тях само философа петенист Жан Гитон…

 

Двойката Дьо Гол-Митеран направи/развали Франция през ХХ век. Всичко това разказвам в книгата си Les Vies parallèles (Паралелни животи), която ще бъде издадена през есента… 

 

- Представяте се като суверенист. Не е ли редукционистко това понятие? Този, който обича страната си, е патриот, известно е, че суверенитетът никога не е абсолютен и че животът на една нация е изпълнен със зависимости, съюзи, външни принуди, с които трябва да правим отстъпки…

 

- Разбира се, но не ме карайте да се подписвам под идеологическата дефиниция, която дават враговете му! Суверенизмът не е аутизмът на една нация, а възможността да възстанови силите си. Суверенизмът е само предпоставка: това е изкуството да възстановим управлението на кораб, който се отклонява. Той не предвещава курс.

 

Първата перверзия на маастрихците, врагове на Франция, е, че успяха да свържат думата “суверенизъм” с обида, което означава, че превръщат нейната противоположност в добродетел. Обратното на суверенизма обаче е васалност, подчинение, зависимост, покоряване, опекунство! Аз от своя страна не вярвам, че зависимостта е добродетел…

 

Втората перверзия е, че успяха също да накарат хората да повярват, че суверенизмът е нацията, следователно национализъм, следователно война! Нека си спомним, че двете световни войни засягаха по-малко нациите, отколкото империите! Защото именно империализмът е война. Това е империализъм на Европа обаче, а не на Франция. Едно интервю на Бернар-Анри Леви и Филип дьо Вилие на вашите страници даде възможност на Бернар-Анри Леви да заяви, че Европа трябва да наложи “алтернативен “имперски” полюс” - кавичките са негови…

 

Третата перверзия е, че накара хората да повярват, че либерална Европа е Европ, и ако си против либерална Европа, защото е либерална, това означава, че си против самата Европа, пак повтарям, защото те се повтарят: щом си за нациите, значи си за национализма, следователно си зи за войната! Но Европа не съществува сама по себе си: Карл Велики, Наполеон, Хитлер и Жан Моне също са я искали! Суверенизмът се опира на голисткото схващане за Европа, което защитава Европа на нациите. Никой не може да повярва, освен от полемична злонамереност, че суверенизмът означава аутистко затваряне…

 

- Не е ли  склонен суверенизмът да търси външни причини за това, което Ален Пейрефит наричаше “френското зло”? С други думи, да упреква Брюксел за някои недостатъци (бюрокрация, твърде разточителна социална държава, фискален натиск…), които са наше дело, а не на ЕС?

 

- Изграждането на тази американска Европа, която искаха ЦРУ, Жан Моне, Митеран, после маастрихците отдясно и отляво, стана върху омразата към Франция. Френското зло се характеризира не толкова с бюрокрацията, администрацията, безвъзмездната финансова помощ, данъците, колкото със самоомраза, от която зависи почти всичко. Тази самоомраза се изтъкваше като условие за възможността за любов към Европа. 

 

Но е нужна любов към Франция, за да сложим край на онова, което я дърпа към дъното. Да я обичаме означава да вярваме във възможността да върнем блясъка на величието ѝ: смесица от строга добродетел, Корней и Расин, и луд романтизъм, Юго и Дьолакроа, сбор от строго християнство, Шампен и Босюе, и непримиримо якобинство, Робеспиер и Бонапарт, амалгама от възвишен идеализъм, Сартр и Булез, и трагичен прагматизъм, Камю и Арон. 

 

- Много сте суров към медиите и политическата сфера и въпреки това продължавате да участвате в тях. 

 

- Суров съм, защото говоря от опит… По време на публикуването на първата ми книга за Фройд и психоанализата през 2010 г., когато книгата едва се бе появила по книжарниците, видях как функционира “тази медийна сфера”, която като един човек се нахвърли върху мен. Беше забранено да се чете пълното творчество на Фройд и да се правят вариации по тема, повдигната от самия Фройд, според когото психоанализата е “избелване на негри” - този израз е негов. Този опит беше за мен като отворена врата към машинната зала на системата! Впоследствие се натрупаха кампании в пресата срещу мен… Така че познавам тяхната логика. 

 

Трябва ли заради това да си мълча? Не мисля.  Точно обратното, вярвам в необходимостта да се разказва непрекъснато как функционира машината за затъпяване, вербуване, тъпчене, оглупяване, видиотяване, оскърбяване, презиране - с една дума: за производството на съгласие. 

 

- Няма ли опасност да облечете народа с всички добродетели, а елитите с всички низости? Камю, на когото се възхищавате, е успял да се издигне от общинското училище до Нобеловата награда за литература, от “народа” до “елита”…

 

- Не мисля така… Народът няма всички добродетели, но от десетилетия е мишена на атаки… Не всички елити са укорими, но повечето често са на страната на онези, които нанасят удари на народа. 

 

От друга страна, в епохата на Камю едно бедно дете е могло да намери изход благодарение на училището. За мен самия, който съм роден през 1959 г., това все още беше възможно. Просто смятам, че днес стана много малко вероятно да произлизаш от обикновения народ и да влезеш в света на елита. 

 

- Изкушавате ли се преминете от философската към политическата арена?

 

- Не, изобщо. Смятам, че човек може да прави политика и другояче, без да работи за политическа партия. 

 

Със съкращения. Заглавието е на "Гласове"

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от Интервюта

Коментари

  • волфрам

    01 Авг 2020 19:09ч.

    Няма суверенитет, основан просто на идеологическа увереност. Напротив, с-уверен(н)остта, диктувана от етимологията, не би се разколебавала (оставайки вярна на името си) само ако иде от теорията на самите структури на знанието и социалността, а една такава теория може да бъде само философска критика. В този смисъл, суверен може да бъде не политически овластения или делегиран под различни форми на социална представителност, а само оня, който схваща понятието за субект в самата му дълбочина и автентичност (именно като идея за субект) и никога не би допуснал препращане на субектова представа - във всякога вторичния представителен пласт на самоотчуждението. Силата на философията е в това, че философите са единствените, които знаят как да се доберат до чистото знание, сиреч до идеите. Останалите по същество подразбират под идея онова, което все още не е идея в своя онтологичен смисъл, защото с идеи никога не може да се работи просто инструментално и за конюнктурни цели, т.е. некритически и нерефлексивно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • какво ли бихме правили без съюзи от сорта на СССР, ЕС...

    01 Авг 2020 19:17ч.

    Хелеборус, предпоследното Ви изречение е нагла глупост, що се отнася до Русия и Китай. Не ми се хабят сили да Ви обяснявам защо, обяснявал съм го неведнъж под други статии и интервюта тъдява. В случая Онфре е заел по-мъдра позиция от вас, доколкото ви го е казал в лицето/ не можете манипулативно да продължавате да отъждествявате маастрихтската идеологическа обсесия за "либерална Европа" със самата Европа. Впрочем, колко симптоматичен бе целият маастрихтски курс, който бе взет от неосъветчиците в Западна Европа "на юруш" още през зимата на 1992 г. и целта му бе не да възрадва европейските граждани с някакъв нов "ценностен проект", а именно по пожарникарски да запълни вакуум, доколкото изненадата от бързия разпад на СССР бе овладяла даже и Великия архитект на вселената.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • европейско обединение, но на каква цена - не ли на цената на априорното разединение на западния проект за управление на Европа от автентичната културна идентичност на европейския Изток?!

    01 Авг 2020 20:06ч.

    Европа ще я има и без приложенията на идеята за федеративни съюзни обединения. А и ние не искаме да сме под Брюкселска шапка, не сме изначално венчани за Запада. Нов бардак със стари ку*ви да не ни пробутват. Федарация приемам само при условие, че в нея ще влязат всички европейски страни, вкл. и Русия, и принципите на оглавяването не са такива, каквито са претенциите на днешната проамериканска брюкселска бюрокрация. Защото е геополитически нонсенс политиката на един континент, и особено федералната, да бъде контролирана от иноконтинентален фактор (Северна Америка). Както и да се противопоставят едни европейски територии на други на идеологически принцип, а същевременно да се претендира за европейско единство и идентичност. Че САЩ ли са по-европейската страна тук или Русия? Наивно-идеологизираните отговорченца на този въпрос от страна на всякакви прозападни влъхви в духа на атлантизма са отегчителни и обслужват омразата и разделението на континента ни.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • какво ли бихме правили...

    02 Авг 2020 8:06ч.

    Спориш с несъществуващ човек. Хелеборуса изчезна като евреин в нацистка Германия.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • протест!

    02 Авг 2020 9:55ч.

    Протестирам срещу изтриването на ключов пост строго по темата. На фона на изтрития пост, всичкото отанало е надприказване...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Anonimen robot

    04 Авг 2020 5:57ч.

    То и да протестираш и да не протестираш - все тая. На какво не съм се нагледал из разни газети - един псува безнаказано, друг пише под чужд псевдоним - жив и здрав, трети взел че написал нещо дето е накриво от политкоректната линия - изчезва скоропостижно! Да кудкудякаш след псевдоавторитети - това е за поощрение, да имаш собствено мнение - имай си, но ако го напишеш и не пасва - веднага ставаш враг на демокрацията. Ама момент - не рипахте ли затова по площадите?! И на това му казвали свобода на словото. А самите триещи не си дават сметка, че са директни или индиректни слуги на чужди интереси. Нека имат думата - на мен ми стига че не тяхната е последна.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ханибал Барка

    06 Авг 2020 12:52ч.

    Страхотен текст! Да благодарим на г-жа Дачкова - който не е превеждал от чужд език такъв текст, той не знае какви усилия и колко хиляди, инвестирани в учене на език часове са необходими. Представяте ли си Борисов да започне да разсъждава за Камю, Робеспиер, Де Гол и Жан Моне? Звучи като комедия на ужасите! Ей това искам да видя и чуя!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ---

    08 Авг 2020 18:06ч.

    Разсъждава, разсъждава интервюираният и нищо свързано не казва. Това изглежда е типично френска способност да нищоговориш, поне за мен, признавам. Не съм навлизал във френската култура и начин на мислене. От петте езика които учих по време на академичните ми времена на три континента, френският се оказа най-неизползван. А бях най-дълго обучаван именно на него, поне според общообразователните стандарти на соца, от прогиммназията до университета. Само че не придобих описанага способност да се впечатлявам от ужасите през 1793 година, френския утопичен социализъм, анархизма на Прудон, екзистенциализма на Сартр и романите на Камю. Скучна работа, писана от теоретици с претенции далеч над възможностите им. Сега и този книжник, дали е усетил че е жив или е предпочел да напише есе по въпроса? Навремето Лев Толстой заел заглавието "Война и мир" от Прудон като се опасявал да не го обвинят в плагиатство, сега колко знаят че Прудон е писал по тази тема? Е, някой френски автор сигурно знае, все пак от това си вади хляба. Няма лошо, всеки трабва да си вади хляба от нещо. Аз, както и много други, препрочитам Толстой.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Anoniment robot

    09 Авг 2020 18:39ч.

    --- на 08.08.2020 в 18:06 *** Браво! Сега повярвах, че е възможно да се четат анонимните ми мисли. Аз започнах под статията с нещо подобно, но то изчезна. Последният постинг под нея обаче се оказа по-жизнен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи