Михаил Груев*: Борисов изпълва българите с атавистична жизнерадост

<p><strong>Как възприемате 3 март &ndash; като ден на свободата, ден на освобождението на България от турско робство или като деня, в който е сключен един в немалка степен проблематичен за бъдещето на страната договор?</strong></p> <p>От една страна, на тази дата е подписан един прелиминарен договор, за който нито Русия, нито Османската империя очакват да бъде реализиран. В този смисъл единствените екзалтирани са българите, а те даже не са страна по разпоредбите на този договор. От друга страна, т. нар. санстефански идеал, макар и химеричен и гибелен в определени моменти от следосвобожденското политическо развитие на България, е основният двигател, който придава емоция и романтика на три поколения и подтиква революционерите в Македония и Одринско да жертват живота си.<br />Днес голяма част от реалиите от края на ХІХ и началото на ХХ век са проблематични. В началните години на прехода тази дата се възприемаше от мнозина като своеобразна реставрация на някогашна &bdquo;буржоазна&rdquo; България, дори на нейните празници и очаквания. Можем да проследим това както във възстановяването на някои от старите политически партии, така и в отношението към монархията и към нейния последен представител. В този смисъл връщането към стария национален празник на Царството изглеждаше естествено и безпроблемно. То беше приемливо и за бившата комунистическа партия, заради иманентното й русофилство. Всъщност в обществото не бяха дискутирани други възможности за национален празник, като например деня на Съединението или този на Независимостта. Така връщането към стария национален празник изглеждаше логично и безалтернативно. Дискусиите за неговата основателност вероятно ще продължат и в бъдеще, но преди всичко в научните среди. Изглежда, че за обществото този спор вече е решен.</p> <p><strong>Когато говорим за освобождението на България преди повече от 130 години, коя от формулировките приемате като най-коректна &ndash; &bdquo;освобождение от турско робство&rdquo;, от &bdquo;османско владичество&rdquo; или от &bdquo;османско присъствие&rdquo;?</strong></p> <p>От научна гледна точка най-точно е определението &bdquo;османско владичество&rdquo;, или по-разговорното &ndash; &bdquo;иго&rdquo;. &bdquo;Турско робство&rdquo; е не само неточно, доколкото самият термин &bdquo;турци&rdquo; е много нов, а до ХІХ век е и пейоративен в рамките на империята, но и невярно, тъй като робът има друг имуществено-правен статут. Що се отнася до термина &bdquo;османското присъствие&rdquo;, неговото лансиране в обществото е плод на една манипулация, която беше лансирана през 1991 г., когато в училищата бяха отменени старите комунистически учебници по история и заменени с временни записки, по които децата трябваше да учат до появата на нови учебници. Описвайки положението на подвластните народи в многонационалната Османска империя, в &bdquo;записките&rdquo; беше вмъкнат текст, в който властта й в арабските провинции &ndash; Сирия, Египет и пр. &ndash; беше вярно квалифицирана като &bdquo;присъствие&rdquo;. Това обаче даде повод на определени националистически и патриотарски среди да извадят написаното от контекста и да започнат да тръбят, че става дума за &bdquo;посегателство&rdquo; и &bdquo;злонамерено изкривяване&rdquo; на националната история. Тезата беше подета от влиятелните гласове на Николай Хайтов, Георги Марков и др. Целият този шум беше част от националистическата мобилизация на значими слоеве от българското общество, като идеята беше те да се почувстват заплашени, ограбени и унизени. От кого? От Запада, разбира се, който подло се опитва да подмени не само историята на комунистическата партия, която нямаше как да бъде бранена, но и светая светих на българския национален разказ. Реплика на този сюжет видяхме и преди около две години в случая &bdquo;Батак&rdquo;.</p> <p><strong>Говорите за пълзящия национализъм, който започва от времето на т.нар. възродителен процес. През какви фази минаха националистическите настроения и движения в годините на прехода?</strong></p> <p>Тяхната хранителна среда беше същата, която обслужваше и т.нар. възродителен процес. Издигнатата в края на 80-те години от Бжежински теза за национализма като последен рубеж на комунизма се оказа не съвсем вярна. Доказано беше, че поне при балканските режими той е най-естествената им среда. Тъй като обаче крахът на тази политика беше изключително зрелищен, след промените се оказа доста трудно тя да бъде защитавана. Затова бяха потърсени нови дразнители и нови мобилизационни ресурси. Ранните националистически партии бяха неприкрити издънки на бившата Държавна сигурност, които шумно присъстваха в публичното пространство, но не успяха да се доберат до самостоятелно парламентарно представителство. Причината беше в това, че голяма част от националистическия вот продължаваше да припознава в бившата комунистическа партия свой легитимен представител. Парадоксално е, че именно БСП катализира процеса на създаване на нова националистическа десница, отказвайки се едно по едно от своите творения и от политиките, които ги бяха породили. Тези движения стъпват върху здраво вкоренени, по същество антизападни и антиевропейски стереотипи за &bdquo;специфичния български път&rdquo; и за &bdquo;враждебните външни сили&rdquo;. Този синдром има дълбоко деморализиращ ефект по отношение на опитите ни да вървим в крак с времето.</p> <p><strong>Споменахте Държавна сигурност, каква е ролята на бившите тайни служби за създаването и устойчивото присъствие на политически формации като ДПС и &bdquo;Атака&rdquo;?</strong></p> <p>Вашият въпрос съдържа две възможности за отговор. Първата е свързана с конспиративния начин на обяснение на българския преход и е дълбоко присъща на нашия национален характер и на способността ни да вярваме на слухове и да си обясняваме света чрез тях. Тази позиция е удобна, защото освобождава от морална отговорност и ни превръща не в субект, а в обект на въздействия. Същевременно обаче не можем да оспорим, че начинът, по който беше извършен българският преход, подхрани в значителна степен конспиративната версия. Донякъде тя се оказа вярна. В началните години на прехода бившата Държавна сигурност не само манипулираше младата опозиция, но и като един политически Франкенщайн управляваше и своите създатели. Както вече казах, тя моделира и ранните националистически формации. Предполагам, че никой не се съмнява и в генезиса на ДПС. Все пак конспиративната теория не може да обясни всичко. Появиха се много обстоятелства, фигури и пр., които излязоха извън сценарий. Това налагаше нови и нови преработки на началния вариант. Не може да се отрече и тенденцията на постепенно отслабване на силите и възможностите на бившите служби за политическа мобилизация. Налице е постепенното им оттегляне изцяло в сферата на икономическото. Самата &bdquo;Атака&rdquo; може да се възприема и като опит за освобождаване на националистическия вот от старите му зависимости. Доколкото обаче съвместно с ДПС функционират в духа на марксическия принцип за единство и борба на противоположностите, все още е трудно да направим категоричен извод в тази посока.</p> <p><strong>Как виждате бъдещето на тази корелативна двойка и изобщо на формациите от националистически тип? </strong></p> <p>Мисля, че ще се запазят, но тяхното значение в политическата система ще намалява, доколкото ДПС вероятно няма да има електоралния потенциал, който имаше до този момент. От друга страна, &bdquo;Атака&rdquo; губи електоралната си база, тъй като до голяма степен функционираше като алтернатива на политическата система въобще. Нейният вот беше антисистемен вот. През последната година обаче тя се вписа в голяма степен в това управление и престана да бъде опозиция. Същевременно не е и управляваща партия и нейният образ в обществото е доста безличен, пасивен и смътен. Моята прогноза е, че електоралната тежест на &bdquo;Атака&rdquo; ще намалява, но тя все пак ще се запази като някакъв вид алтернатива. Тази алтернатива ще отвори възможността за раждане на други подобни формации &ndash; полунационалистически, полупопулистки, взели по нещо от онова, което беше и движението на Яне Янев.</p> <p><strong>След 10 ноември се наложи бързо да се създават нови партийни елити. Как се осъществи трансформацията на стария елит?</strong></p> <p>Става дума за трансформацията на третата генерация на комунистическия елит (Луканов, Младенов, Ст. Марков, Р. Сербезов и пр.) в посткомунистически. Неговата основна специфика беше отказът от старите идеологически догми и търсенето на консенсус на съвсем нова основа. И ако политическата икономия на марксизма акцентираше върху основното противоречие между труда и капитала, новият посткомунистически елит престана да робува на подобни стигми и това е в основата на неговото забогатяване. От друга страна, трябва да се отчете и фактът, че решаваща в този процес се оказа помощта на Запада. Стана така, че при контактите с България в началото на 90-те години западният свят припозна този посткомунистически елит като достатъчно легитимен свой партньор и го предпочете пред останките от стария буржоазен елит. Тези останки действително бяха физически и морално изхабени, но те бяха и умишлено маргинализирани и лишени от перспектива за развитие. По този начин върху възникването на посткомунистическия елит като фактори се насложиха два цинизма &ndash; комунистическият цинизъм на късните представители на режима, които бяха осъзнали, че всичко е бутафория, че системата няма перспектива и единствената им възможност е да се опитат да направят капитализъм за себе си, и новият цинизъм на прехода. Наслагването на тези два цинизма роди социалния и психологическия профил на новия посткомунистически елит.</p> <p><strong>Само че тези два цинизма, гарнирани с дълго отработваната демагогия, която в голяма степен продължи да съществува в познатите форми и след началото на прехода, доведоха до сриването на въпросните елити и до появата на нов тип политическа пропаганда и митология.</strong></p> <p>Трябва да кажа, че това, което историци, политолози и социолози пропускат в анализа на обществото след 1989 г., е големият възход на популизма. Този възход протече паралелно с раждането и консолидирането на посткомунистическия елит. В началото този популизъм представляваше важна част от желанието за промяна. Той беше осиновен по някакъв начин от ранния СДС, в чиито програми и политически действия беше твърде лошо прикриван. Впоследствие от популизма се възползваха и други политически субекти. Разбира се, в това отношение Симеон Сакскобургготски и неговото движение са доста типичен пример. Проблемът на Сакскобургготски е, че той не беше последователен популист докрай. В момента, в който овладя властта, той се обърна към стари форми и структури, към стари лица и в голяма степен се опря на посткомунистическия елит. Така от едно движение, което се появи като нещо паралелно, се превърна в интегрална част от действителността. Това беше и основата на бързия залез на неговото движение и практическото му изчезване след падането му от власт.</p> <p><strong>Това ме кара да мисля, че няма да е много скорошен залезът на най-актуалния герой на политическия популизъм у нас. Харизматичният популизъм на Бойко Борисов изглежда далеч по-устойчив от този на Сакскобургготски, доколкото умишлено и целенасочено се дистанцира от комунистическото минало и посткомунистическия елит, като заедно с това играе тънко по носталгичните струни и настроения на обърканите от прехода хора.</strong></p> <p>Точно в това според мен се крие огромният успех на Бойко Борисов, който в самото начало си даде ясна сметка, че популизмът в България представлява един постоянен и неизчерпаем ресурс на електорална подкрепа и че този ресурс може периодично да бъде опитомяван и осиновяван. Това е в основата на неговия експеримент и на генезиса на неговата партия. В края на краищата тази партия беше създадена от хора, които бяха на някакви позиции във властта по време на управлението на Сакскобургготски. Самият Борисов беше част от това управление, както и неговата дясна ръка &ndash; Цветан Цветанов. Те си дадоха сметка, че популизмът на Симеон все повече влиза в едно старо и традиционно русло, все повече обраства с фигури, които са свързани с посткомунистическия елит, и така изключително навременно и успешно се дистанцираха от него, за да поемат по собствен път и да реализират една нова политическа програма, чиято заявка е завръщане към автентичния популизъм.</p> <p><strong>Как гледате на паралелите, които се правят между Борисов и дългогодишния лидер на БКП и на Народна република България Тодор Живков? </strong></p> <p>Тези паралели имат своите основания. Живков и неговият режим се бяха сраснали много плътно с местния пейзаж, с андрешковско-байганьовските страсти, които занимават мисълта на българина. Дори поведенчески той беше много близък на обикновения човек. На практика срещу неговата диктатура нямаше никаква сериозна съпротива и тя се възприемаше като нещо естествено и органично, свързано с българския национален характер, с нашата етнопсихология.</p> <p><strong>В това отношение впечатлява и прозвище &bdquo;Тато&rdquo;.</strong></p> <p>С други думи, бащица и покровител, човек, който гледа на своите поданици като на свое голямо семейство.</p> <p><strong>Случайна ли е приликата между Борисов и Живков или по-скоро съзнателно търсена реконструкция и приемственост? </strong></p> <p>Аз мисля, че е подсъзнателно търсена, че умелото следване на този модел и адаптирането му към българския национален характер тласка Борисов към такъв тип поведение, което предизвиква у широките кръгове на обществото умиление и става извор на атавистична жизнерадост.</p> <p><strong>Говорите за това, че Борисов и Цветанов са така успешни, защото осъзнаха тази неограничена жизненост на популизма в нашето общество. На какво се дължи тази жизненост и колко неограничен може да бъде успехът на популизма? Кои са характеристиките на това общество, които го превръщат в благоприятна среда за развитието на популизма? </strong></p> <p>Връщате ме към късния период на комунистическия режим &ndash; 70-те и 80-те години, когато се изкова този рефлекс на отношение към света, към режима и към политическите фигури. Известно е, че българското общество е егалитарно, то има един много ограничен, повърхностен и бих казал, периферен елит и голяма маса, в която комунистическият режим в по-ранните десетилетия от своето съществуване беше заличил границите между града и селото. Тогава беше създаден един среден тип социалистически човек, който изхождаше преди всичко от българското село, но нямаше традиционните добродетели на българския селянин и заедно с това не беше успял да се превърне и в гражданин. Той носеше част от характеристиките на града и на селото, без обаче да бъде идентичен с нито една от двете традиционни категории. Този човек без корени и без устойчиви морални ценности беше изключително податлив на манипулации и на внушения от страна на пропагандата и търсеше своя бащица, тато или както и да го наречем.</p> <p><strong>Може и &bdquo;бате&rdquo;. </strong></p> <p>Сега е &bdquo;бате&rdquo;, да. И дори когато нямаше такъв, той настояваше да припознае все пак някого като такъв. В конкретния случай днес това е Бойко Борисов. Неговото участие в политиката през последната година показва колко жизнен е този модел и колко голям ресурс съдържа той.</p> <p><strong>Доколко вреден е подобен модел за едно егалитарно общество, пред което стои задачата да се превърне в гражданско. Откъде идват шансовете за това, единствено от членството ни в ЕС ли?</strong></p> <p>Аз не бих работил с категории като &bdquo;вреден&rdquo; и &bdquo;полезен&rdquo;. Като изследовател съм длъжен да наблюдавам явленията и процесите. Но въпросът ви има и друга страна. Той поставя това противоречие между удомашнения български популизъм и това, което България декларира като поведение пред Европа и пред света, това, в което желае да се превърне. Според мен перспективата не е много обнадеждаваща. Този модел не е само български, той е много характерен и за останалите балкански общества. Това, в което би могла да се превърне България, е нещо като еквивалент на Гърция. Там обществото е също егалитарно, макар, разбира се, с не толкова разрушени социални структури и мрежи, каквото е българското след комунизма, но по същество след Втората световна война Гърция на практика е управлявана от две династии, които сменят ролята си на управляващи и опозиция вече 60 години. Перспективата пред България не е много по-различна.</p> <p><strong>Между другото, днес Гърция е така да се каже, на дъното. Наскоро премиерът Папандреу призна, че корупцията и безнаказаността са в основата на гръцката криза с дълга.</strong></p> <p>Всички тези проблеми, които днес гръцкото общество разпознава като пречка и основна причина за кризата, са категорично иманентни и за българското общество, и за българската политическа система. Можем да бъдем уверени в значителна степен, че и в бъдеще нещата у нас ще се движат в подобно русло.</p> <p><strong>Да, но днес мнозина са обнадеждени, че за първи път политическият елит има воля да се бори с организираната престъпност и с пипалата на мафията във високите етажи на властта. Май не гледате оптимистично на това очакване?</strong></p> <p>Нека кажем, че гледам полуоптимистично. Това, в което ми се струва, че Бойко Борисов би могъл да има успех, са неговите усилия да компрометира стария посткомунистически елит и да отиде към формирането на един контраелит, който е алтернативен на цялата политическа класа до този момент. В този смисъл неговите акции са насочени към компрометирането и изваждането на показ на делата на фигури и персонажи, които по някакъв начин компрометират и бившата комунистическа партия, и онези хора, които се представяха като нейна алтернатива. В този смисъл шансът на Бойко Борисов, на Цветан Цветанов и на тяхното управление е в това да продължат да черпят обществена подкрепа и ресурс чрез борбата си срещу престъпността и в резултат на оставането си на власт да произведат един алтернативен елит.</p> <p><strong>Доколкото ви разбирам, политическата класа на България ще започне да се ражда наново и неин родител ще бъде Бойко Борисов. Къде ще отидат старите формации?</strong></p> <p>Да, това според мен е шансът на България и колкото и да е парадоксално, този шанс минава през успеха на Бойко Борисов. Разбира се, тези процеси протичат паралелно с процесите на разпад на традиционната левица или на бившата комунистическа партия и на това, което остана в дясното пространство, където фрагментацията продължава. Потенциално съществува възможност в края на мандата да се отиде към &ndash; разбира се, част от настоящите политически актьори ще останат &ndash; цялостна подмяна на ядрото на съществуващата до този момент политическа система.</p> <p><strong>Виждате ли ресурс за зараждане на автентична десница, която не е генерирана и родена от вълната на популизма или от някакъв тип инженерно ДС проектиране? </strong></p> <p>На този етап това ми се струва невъзможно. Имам предвид периода до края на мандата на това Народно събрание. Предполагам, че възелът ще бъде развързан, когато стане ясно дали проектът &bdquo;Бойко Борисов&rdquo; ще успее или не и в какъв вид ще продължи той по-нататък. Политическата система на България в този момент доста наподобява годините непосредствено след българското освобождение, когато в голямата Либерална партия са заложени различни тенденции, различни личности и различни възможности и през разпадането на старата Либерална партия и изтляването на много по-малката Консервативна партия се ражда политическата система на следосвобожденска България. Мисля, че този паралел е доста сполучлив и съдържа в себе си потенцията към края на мандата, тоест през 2012 г., да сме свидетели на едно ново прегрупиране. Вероятно в резултат на това ще се появи една нова десница. Не виждам ресурс във фигурите и в групите, които в момента представляват дясното. Не виждам възможност те да играят ролята на Пиемонт на дясното пространство или да се възродят по някакъв начин.</p> <p><em>*Михаил Груев е завършил история в Софийския университет &bdquo;Св. Климент Охридски&rdquo;. През 2001 г. защитава докторат по история, а от 2002 г. е преподавател в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет. Преподава съвременна българска история и етнология на етническите групи. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на книгите &bdquo;Между петолъчката и полумесеца. (Българите мюсюлмани и политическият режим 1944&ndash;1959 г.)&rdquo;, &bdquo;Политическата култура на българите мюсюлмани &ndash; проблеми на прехода от традицията към модерността&rdquo; и на редица студии и статии на български, немски и английски език.<br /></em></p> <p><strong>С Михаил ГРУЕВ разговаря Димитрина ЧЕРНЕВА</strong></p>