Легендата “Имало едно време на Запад”

Легендата “Имало едно време на Запад”
Мъжът рухва на земята, докато бяга. Поразен е от куршум, изстрелян от нищото. Дъщеря му лежи просната до него. Тя е убита първа. Слязъл стремително от една двуколка, синът му също е покосен. След три смъртоносни изстрела във фермата на МакБейн настъпва мълчание.

 

Шедьовърът на Серджо Леоне излезе по кината във Франция в реставрирана версия, осъществена под ръководството на Мартин Скорсезе. Френският “Експрес” припомня историята на този легендарен филм.

 

От къщата тичайки излиза едно хлапе.

 

На седем или осем години. Не повече. Това е Тими, последният член на семейството. В ръката си държи плюшена играчка, спира пред вратата ужасен. Незнайно откъде се появяват петима мъже. Носят пардесюта, онези дълги манта, с които приличат на призраци. Пушките в ръцете им още миришат на барут.

Убийците пристъпват към детото. Камерата следва главатаря на бандата в гръб, на височината на раменете. Невъзможно е да се види лицето му. Мъжът спира на няколко метра от Тими. Камерата бавно преминава покрай него. Лицето му е покрито с прах. Бузата му е обезобразена от подутина. Устата му е сгърчена в цинична усмивка. Времето спира. Бистросиният му поглед засилва тревогата. Поглед, който всички разпознават.

 

Хенри Фонда.

 

Персонифицираната доброта. Ценностите на Америка, стъпили на два крака. Младият Ейбрахам Линкълн при Джон Форд, фалшивият виновен при Хичкок, неподкупният съдия в “Дванадесет разгневени мъже”. Няколко секунди по-късно този мъж, този герой изважда револвера си и убива хладнокръвно хлапето. Фонда се превръща в детеубиец. Мечтата рухва. Завладяването на Запада е почернено. Една страница е обърната. 

 

Серджо Леоне успя. 

 

“Имало едно време на Запад” бележи историята на киното. “Исках да направя балет на смъртта, използвайки всички обичайни митове на традиционния уестърн: отмъстителя, романтичния бандит, богатия собственик, престъпника, проститутката, казва той. Исках да покажа раждането на една нация, използвайки тези пет елемента”.

По онова време Серджо Леоне е единственият режисьор, който прави глобално, световно кино, съчетавайки всички възможния влияния: европейско, американско и азиатско. Нещо, което днес е банално. По онова време обаче е революция.

 

 

Серджо Леоне е наследил бащиния занаят. Винченцо Леоне, баща му, първо е актьор с псевдонима Роберто Роберти, след това режисьор. Майка му Биче Валериан, чието истинско име е Едвиж Валкаренги, е актриса. Заедно, но от двете страни на камерата, двамата снимат през 1913 г. “Индийски вампир”, първия италиански уестърн в историята. Достатъчно е да кажем, че бебето Серджо, роден на 3 януари 1929 г., поема киното още с биберона. В училище той се забавлява, имитирайки Ерол Флин или Гари Купър. 

“По време на работните ни срещи с Бернардо (Бертолучи - бел. ред.) и Серджо, за да открием историята в “Имало едно време на Запад”, и тримата хвърляхме идеите си на масата, спомня си Дарио Ардженто, съсценарист на филма, който днес е режисьор. После Серджо ставаше и имитираще героите. Така се родиха най-хубавите сцени във филма, като финалния двубой, в който Фонда прави полукръг, покосен от куршума, за да умре на два сантиметра от камерата”.

 

Този усет за спектакъла му отваря вратите на рая. 

 

През 50-те г. Серджо Леоне, който е станал най-добрият асистент-режисьор в Италия, работи със своите сънародници, разбира се, но също и с американски режисьори, доши да снимат в киностудиото “Чинечита”. Той подпалва Рим в Quo Vadis на Мървин Лерой и Антъни Ман, асистира на Раул Уолш за бойните сцени в “Елена от Троя” на Робърт Уайз и организира надбягването с колесници в “Бен Хур” на Уилям Уайлър.

През 1960 г. Серджо Леоне пристъпва към режисурата. Първо на един исторически филм, “Родоският колос”. Но  неуспехът на “Содом и Гомор” на Робърт Олдрич и на “Гепардът” на Лучино Висконти потопавя в криза филмовата индустрия. Високобюджетните филми са поставени на диета.

Тогава от Германия идва нов жанр с адаптациите на книгите на Карл Май, бащата на индианеца Винету: 

 

европейският уестърн.

 

Леоне използва случая, за да заснеме копродукция между Италия, Германия и Испания, приемайки американско име, Боб Робъртстън - “синът на Робърт”, в чест на псевдонима на своя баща - и избира да адаптира “Йоджимбо” (“Телохранител”) на Акира Куросава, в който един мъж застава между две банди. 

Публиката възторжено приветства “За шепа долари”. Но Леоне вече иска да премине към нещо друго. Уестърнът му е омръзнал. Basta cosi. (Това е достатъчно - бел. ред.). Всички американски продуценти разпъват червения килим пред него. Той им предлага адаптация на “Бандитите”, романа на Хари Грей, чието истинско име е Хари Голдбърг, който проследява възхода на четирима дребни престъпници в началото на ХХ век. Целта му е да потопи Америка във филм ноар. Но никой не иска тази история. Искат от него уестърн. Шефът на “Парамаунт”, който е по-хитър от останалите, му дава карт бланш, нещо изключително в Холивуд. И Леоне отстъпва.

“С “Имало едно време на Запад”, Серджо искаше да са открои от предишните уестърни, припомня Дарио Ардженто. Той искаше по-изискан филм, по-загадъчен, с жена сред главните герои. Така че смени сценаристите и ни избра нас, мен и Бернардо. Аз бях кинокритик, на 27 години. Бернардо (също на 27 г. - бел. ред.) беше заснел един филм, “Преди революцията”.

Ардженто обожава приключенското кино, Бертолучи познава много добре американския уестърн. Те обсъждат и избират филмите, на които да отдадат почит - “Влакът ще свири три пъти” за началната сцена на гарата, Джони Китариста за героя на Бронсън, “Железният кон” на Джон Форд… Сюжетът е в процес на създаване. Време е да помислят за кастинга.

За ролята на убиеца Франк Серджо Леоне има само едно име  наум: Хенри Фонда. Актьорът не го познава, но приятелят му Илай Уолък, скитникът в “Добрият, лошият и злият”, му казва много добри неща за режисьора. Фонда приема, след като гледа трилогията му. В първия ден от снимките звездата пристига с черни бакенбарди, големи мустаци и кафяви лещи. Истинска глава на разбойник, мисли си той.Режисьорът учтиво го моли да махне всичко това. Фонда го прави, не особено доволен. Но след сцената с избиването на семейство МакБейн, когато Леоне снима синия му поглед, актьорът разбира какво иска режисьорът. 

 

 

За ролята на човека с хармониката чакат Рок Хъдсън и Уорън Бийти, но Леоне иска Бронсън. Ще го има. Този, когото няма обаче, е Истууд. Леоне иска да даде на Клинт, Илай Уолък и Лий Ван Клийф трите роли от първия епизод на гарата, като намигване към “Добрият, лошият и злият”. Последните двама приемат, но Истууд отказва. Разочарован, режисьорът наема трима други актьори.

 

Енио Мориконе и Серджо Леоне се познават от детството.

 

Дори са седяли на един чин в училище. Композиторът с 400 оригинални саундтрака е автор на музиката във всички уестърни на приятеля си. Темата с хармониката прави Мориконе световноизвестен и добавя последния камък за култа към филма.

Всеки един от четиримата основни герои - Джил, Хармониката, Шайен, Франк - има своя собствена тема и за първи път Леоне пуска музиката на снимачната площадка по време на сцените. Снимките минават безпроблемно в киностудиото “Чинечита” в Италия, в “Алмерия” в Испания, за да приключат за четири месеца в “Монюмънт Вали” в САЩ.

След шестмесечен монтаж филмът излиза и е смазан от по-голяма част от френската критика. Преди да бъде аплодиран от публиката. “Бъдещето не е важно за нас”, подхвърля Франк на човека с хармониката преди финалния им двубой. Наистина. По време на сблъсъка между двамата мъже влакът пристига пред портите на града, който е в процес на съграждане. 

Земята на героите от Запада е заменена от едно зараждащо се общество. Страната обръща страницата. Чарлс Бронсън напуска един свят, който вече не познава и се оттегля от сцената. Джейсън Робардс умира в краката му. Сега трябва да напусне. Последен поглед към умиращото време. Човекът с хармониката не е на мястото си, но не съжалява за нищо. Просто ще си отиде и ще остави хората с добра воля да изградят една бъдеща страна. 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от Интервюта

Коментари

  • "Човекът с хармониката не е на мястото си, но не съжалява за нищо. Просто ще си отиде и ще остави хората с добра воля да изградят една бъдеща страна."

    20 Окт 2016 9:25ч.

    По същия начин големите кинаджии си отидоха и оставиха хората с "добра воля" да изградят една ерзац индустрия, която съсипа вече дори и спомена за великото седмо изкуство!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Политкоректни глупости

    20 Окт 2016 10:49ч.

    "Това е Тими, последният член на семейството. В ръката си държи плюшена играчка, спира пред вратата ужасен." Моля?!? Май сме гледали различни филми, а? Във велкия политНЕкоректен филм от моето детство: Това е Тими, последният член на семейството. В ръката си държи четвъртита стъклена бутилка с течност, мязаща на уиски, спира пред вратата спокоен и учудващо хладнокръвен пред гледката на избитите му роднини.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ („всяко нещо след известно време се превръща в своята противоположност!“)

    20 Окт 2016 12:09ч.

    Каквито и да са критиките към Серджо Леоне и другите кинотворци от неговата генерация, няма място за спор, че тези хора направиха едно кино, което е най-близо до нашите представи за критически реализъм. Паралелно с техните колосални постижения се мъдри и досега спомена за едно комерсиално кино (и не само кино, но и изкуство и литература изобщо), в което ценностите биваха лишени от всякаква духовност. Ние тогава обаче не обръщахме особено внимание на този паралелен процес, като си казвахме: „Е да, така е — създават се най-различни по качество творби, за да има какво да се отбере сред общото множество и да се оцени то като най-добро!…“ Очевидно е, че не сме били прави, защото така сме оневинявали едно неусетно действуващо разложение, което днес е станало норма. Днес, когато на екрана виждаме динамика без всякаква конкретна мисъл, чуваме шум, без той да носи смислена информация, „наслаждаваме се“ на крясъци и ужасени писъци, достойни за някой приют за душевно болни в много тежък стадий на страданието им…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    22 Окт 2016 13:50ч.

    Имало едно време в Америка ми хареса повече.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Непримир Вироглавович Противопоставский

    23 Окт 2016 13:21ч.

    В едно интервю с Кончаловский въпросният кинотворец обяснява защо в наше време не се правят стойностни филми. Преди 30-40 години киното в СССР (а това се отнася и за всички страни от бившия Източен блок) беше едно достъпно за всекиго масово изкуство. Тогава всички имаха минимума пари, който да могат да заделят за един билет за кино. Днес масите обедняха. По-възрасните поколения са по-осезателно бедни и затова предпочитат да останат у дома пред телевизора, където биват захранвани със „сериали“. По-младите отиват на кино, защото самото ходене в киносалона (с приятели, гаджета и т.н.) е форма на обществен живот. Следва, че за тях не е от особено значение какво ще се види на екрана на кинотеатъра: филмовата индустрия може да избълва пред очите им купища ефектни безсмислици — с много компютърна графика, вой, трясък, писъци, разрушения и кръв. Пред очите на техните родители в това време се разгръщат разни изсмукани от пръстите псевдо-саги, които могат понякога да покажат и свежи хрумвания, но всичко се свежда до разиграването на „ураган в чаша вода“. Това е един начин да се свие до минимум мисловния спектър на зрителя. Общо взето „сериалите“ имат доказан затъпяващ ефект. При цялата тази ситуация се получава и едно осезателно отчуждаване между поколенията, което някои модератори на общественото съзнание дори си поставят за цел, защото няма по-удобен начин да свариш идеологическата си жертва неподготвена за психологическата атака, която си ѝ приготвил, от невъзможността различните поколения да си „сверяват часовниците“ едни с други.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи