- Автор: Стратфор
- 10 Sep 2020
- 8118
- 4
Европейският експеримент, който обедини уморения от войната континент, беше задвижен преди 60 години в Рим. На 25 март 1957 г. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия подписаха Договора от Рим за създаване на Европейска икономическа общност и това бе центърът, около който възникна Европейският съюз. В последвалите десетилетия клубът от шест нации в Западна Европа се превърна в организация, която обхваща целия континент, влияе върху живота на повече от 500 млн. души и включва 28 (скоро ще бъдат 27) страни. Договорът от Рим доведе не само до създаването на най-големия търговски блок в света, но и установи институционален модел, който показва ясни признаци на умора.
Римският договор и предшестващите го пактове от началото на 50-те години на миналия век бяха изготвени с едно и също намерение: да се отговори на „Германския въпрос”, т.е. да се определи ролята на Германия в Европа.
Преди раждането на Европейската икономическа общност, бяха предложени три проекта за решаване на военни проблеми и такива, свързани със сигурността на Европа. Всички те бяха инициирани от Франция – основната мишена на 75-годишната германска военна агресия, която ескалира във Втората световна война. През 1950 г. френското правителство предложи идеята за Европейска отбранителна общност с цел да изгради паневропейска военна сила. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписаха договора, създавайки групата през 1952 г., но тъй като френският парламент не го ратифицира, проектът бе изоставен през 1954 г.
През 1951 г. същата група страни създаде Европейската общност за въглища и стомана, чрез която Франция се надяваше, че ще може да ограничи германското производство на стомана и да придобие известен контрол върху предлагането на въглища, от които Германия се нуждаеше, за да задвижва своята икономика.
Шест години по-късно те създадоха и Европейска общност за атомна енергия, за да увеличат сътрудничеството в областта на ядрената енергия. (Договорът Евроатом беше подписан заедно с договора за Европейската икономическа общност, поради което някои историци ги нарекоха „Договорите от Рим”.)
Уроците, научени от тези проекти, и структурите, които те създадоха, отвориха пътя за раждането на Европейската икономическа общност. Но въвеждането на единен европейски пазар, в който стоки, хора, капитали и услуги биха могли да се движат свободно, не беше единственото предложение, което се разглеждаше по това време. Британското правителство отдаваше приоритет на много по-скромно начинание – свободна търговия между западноевропейските страни.
Но Европейската икономическа общност имаше специфична политическа амбиция, която не беше представена в британското предложение, което бе насочено към създаване на Европейска асоциация за свободна търговия. Най-забележителната разлика между двете бе създаването на Европейска комисия към Европейската икономическа общност, която можеше да действа над националните правителства и да наблюдава функционирането на общността.
Основите на европейската интеграция
В основата на европейските проекти от 50-те години на миналия век бе идеята за функционализъм, или идеята, че националните правителства трябва постепенно да прехвърлят правомощия в различни области на политиката към наднационални структури, управлявани от технократи. Тази идеология имаше продължително влияние върху европейския проект.
Предположението, че наднационалните мениджъри са по-ефективни от националните правителства, повдигна въпроса за демократичната легитимност на европейските структури и на този въпрос блокът все още се опитва да отговори. С течение на времето, стремейки се да засилят легитимността на Европейския съюз, европейските лидери се опитват да засилят ролята и правомощията на Европейския парламент, който е единствената международна организация, чиито членове се избират чрез преки избори. Но обвинението, че блокът се ръководи от неизбрани технократи в Брюксел, продължава да бъде силен аргумент на евроскептичните политически партии.
Основанията на Договора от Рим имат също телеологичен аспект, тъй като авторите му предвиждат блокът да се движи неумолимо към по-голяма интеграция. Договорът не посочва като крайна цел създаването на „Съединени щати на Европа“, но той говори за „все по-тесен съюз“ на своите членове. Учени и политици все още спорят дали началните части на Договора имат предвид създаването на федерална система в Европа. Но убеждението, че европейският проект е предназначен да се движи в тази посока, стана основен политически постулат през по-голямата част от последните шест десетилетия.
Европейски институции освен това бяха предназначени да бъдат независими от националните правителства поне на хартия. Наднационалните структури видяха в този принцип оправдание да разширяват собствената си власт над области, което не се предвижда задължително от договорите. Съдът на Европейските общности изигра важна роля в този процес. Решенията му увеличиха както собствения му авторитет, така и този на Европейската комисия чрез създаването на нови политически и правни реалности, които в много случаи националните правителства ратифицираха постфактум.
Държавите членки често приемаха тези промени, макар и с неохота. Например Франция временно оттегли своите представители от Европейската комисия през 1965 г., за да протестира срещу плана на Комисията да създаде свои собствени финансови ресурси, за да намали зависимостта си от вноските на държавите членки. Съдът на Европейския съюз и националните конституционни съдилища, от своя страна, водеха дълги съдебни битки по това дали европейското или националното законодателство е с предимство.
Войната на теглене на въже между националните и наднационалните органи доведе до въвеждането на Европейския съвет през 1970 г. Последният първоначално бе замислен като неформален форум, за да се даде възможност на Западногерманския канцлер и френския президент да обсъждат проблемите на континента, но впоследствие се превърна в официална институция, която включва ръководителите на всяка една от страните членки на блока. Докато Европейската комисия отговаря за ежедневното администриране на блока, трудните политически решения бяха оставени на Съвета.
Наследството на Договора от Рим
Политическият процес, започнал с Договора от Рим доведе до може би най-драматичния ремонт на Европейския блок към днешна дата. Договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г., е идеологически наследник на Договора от Рим, който разширява идеята за обединена Европа. Подобно на Договора от Рим преди това пактът се опитва да отговори на въпроса за ролята на Германия на континента, подтикнат от обединението на страната през 1990 г. Много от клаузите в Договора от Маастрихт са насочени към „разтваряне” на националната държава в полза на наднационални структури, но неговата най-радикална новост е въвеждането на еврото.
Икономистите от цял свят предупреждаваха за рисковете от въвеждането на обща валута в една област, в която не всички фактори, необходими, за да работи нормално този механизъм (като мобилност на работната сила или механизми за осигуряване на фискални трансфери между силно разнородни държави), са налице. Но решението да се върви напред с еврото бе чисто политическо. Правителства и институции вярваха, че прогресиращата европейска интеграция ще реши недостатъците на еврозоната – идеологическа сигурност, която може да бъде проследена директно до Договора от Рим.
По-важно е, че обединението на Германия направи Франция още по-нетърпелива да получи гаранции, че Париж и Берлин ще бъдат обвързани толкова тясно чрез политически и икономически структури, че нова война между тях би била невъзможна. След значителни политически пазарлъци Германия се съгласи да се откаже от германската марка, но само след като се гарантира, че Европейската централна банка ще бъде по модела на Бундесбанк, споделяйки нейната основна цел да поддържа ниска инфлация, дори и за сметка на икономическия растеж.
И така, Европейският съюз свърза бъдещето си с това на валутния съюз. Проектът работеше добре почти цяло десетилетие – може би прекалено добре. Той приспа правителствата и пазарите в смисъл, че дълговете на всички членове на еврозоната имат сходни нива на риск (и поради това ще имат сходни лихвени проценти). Но въпреки споделяне на общата валута една икономика като Гърция не е сравнима с тази на Германия. Когато кризата с дълга в еврозоната най-накрая избухна, страните от Северна Европа отказаха да станат кредитори от последна инстанция на съседите си на юг. Спасителни мерки в крайна сметка бяха предвидени, но те бяха под формата на заеми, които ще трябва да бъдат изплащани, а мерките за строги икономии, които вървяха със заемите, превърнаха рецесиите в депресии.
Криза на доверие
Финансовата криза накърни доверието в европейския проект. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството от европейците все още искат техните страни да останат в еврозоната, въпреки че силата на подкрепата варира в широки граници – от около 80 на сто в Люксембург, до приблизително 50 на сто в Италия. В много случаи подкрепата за единната валута е по-малко резултат от широка европейска идентичност, отколкото от страха от потенциалните последици от напускането на зоната на валутата. Тъй като членове на ЕС извън еврозоната (като Обединеното кралство, Полша или Румъния) постигнаха по-бързо и по-силно възстановяване, отколкото техните колеги от еврозоната, еврофилите преживяха трудни времена, защитавайки еврото въз основа на аргументи, различни от неговото политическо значение.
Това представлява фундаментален проблем: за повечето европейци политическата лоялност завършва на национално ниво. Освен това Европейската криза отново разпали националистически чувства от жарава, която шест десетилетия на континентална интеграция не успяха да угасят. Много от 500–те милиона души, подлежащи на прякото влияние на Европейския съюз все още виждат блока като чужда и далечна сила, а сложната бюрокрация на Брюксел и често непрозрачните механизми не правят много, за да им вдъхнат доверие.
Римският договор отбеляза началото на политически процес, който през следващите 60 години допринесе за умиротворяването на континента, либерализация на икономиката, демократизация на Южна и Източна Европа, както и за премахване на бариерите между общества и държави. При всичките му недостатъци много страни извън Европейския съюз се стремят да се присъединят към него. Но в същото време този договор създава основополагащ мит и идеологическа структура, които често водят до незадоволителни политически, икономически и институционални резултати. Силите срещу ЕС все още не са достатъчно мощни, за да поемат контрола върху националните правителства, но основните фактори, довели до появата им, ще продължават да бъдат заплаха за блока. Дори и без евроскептицизма високото равнище на задлъжнялост в някои страни членки, слабите банкови сектори в другите и непреодолими различия между Севера и Юга ще продължават да създават проблеми.
След като Обединеното кралство гласува да напусне Европейския съюз през юни 2016 г., лидерите на ЕС, изглежда, разбират, че еднотипните по-ранни подходи към процеса на континенталната интеграция не успяха да вземат предвид географията, която по естествен начин прави Европа фрагментирано място, в което опитите за федерализация са изключително трудни – ако не и невъзможни – за прилагане. Последните предложения да се възкреси старата идея за Европа на много скорости, която няма да изисква от всички страни членки да се конвергират, са необичайна демонстрация на прагматизъм сред европейските елити. Шестдесет години след Договора от Рим Европейският съюз продължава да бъде горд с миналото, но също така е все още несигурен за бъдещето си.
Превод на "Философски клуб"
Източници:
https://www.stratfor.com/sample/analysis/where-cracks-europes-foundations-began
