- 10 Sep 2020
- 82
- 8
Момиче в Израел, служило до неотдавна в армията, е поставено под домашен арест заради подозрение, че е предало секретни документи на репортер. Месеци наред случаят се държи в тайна. В „Шпигел онлайн” на 26 април беше публикувано интервю с директора на службата за цензура Сима Вакнин-Гил, която защитава позициите на институцията и обяснява детайлно задачите й. Ето и целия текст на интервюто:
<p><strong>Израел претендира да е единствената демокрация в Близкия изток. Има обаче неща, които сякаш противоречат на демократичните ценности: военната цензура например.</strong></p>
<p>Това е широко разпространено недоразумение. Ние не сме военизирана част. Ако посетите залата ни за анализи, ще видите предимно цивилни лица. Ние не принадлежим към израелската армия. Цензурата е прикрепена към армията по технически съображения, но ние работим под контрола на израелската държава.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Носите униформата на полковник от израелската армия, а началникът на Генералния щаб не е ваш командир?</strong></p>
<p>Началникът на Генералния щаб не назначава цензора, не може да го уволни и не влияе върху работата му. Цензорът се назначава от министъра на отбраната, но от момента на встъпване в длъжност неговите решения са подчинени изключително на Върховния съд.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>В наказателния процес се спазва принципът „при съмнение се решава в полза на обвиняемия” (лат.: in dubio pro reo), при вас важи принципът „при съмнение се решава в ущърб на свободата на печата”?</strong></p>
<p>Върховният съд ни наложи през 1988 г. един изключително строг текст. За да се цензурира една публикация, трябва да има „непосредствена вероятност за действително нанасяне вреди на сигурността на държавата”. В случай че е налице пряк конфликт между свободата на печата и държавната сигурност, според Върховния съд сигурността стои над свободата на печата. Но ние следваме един много либерален подход. В миналото работих в тайните служби и бих желала нашите врагове да публикуват неща по начина, по който ние го правим.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Как би могла една публикация да застраши сигурността на държавата?</strong></p>
<p>Нашият враг е офицерът от тайните служби, който седи в Дамаск и използва като източник израелските медии и интернет сайтове. Всичко, което пристига на моето бюро и по моя преценка предоставя на врага ценна информация, го цензурирам. Може да е буква, дума или изречение, понякога за съжаление е и повече. Но целта ни все пак е да ограничаваме нашата намеса до минимум.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Колко текстове пристигат при вас месечно и колко от тях цензурирате?</strong></p>
<p>Получаваме месечно хиляди текстове. Варират от заглавия във вестници до цели книги, чиято проверка може да продължи и няколко месеца. От тези хиляди текстови единици, които постъпват, връщаме около 80-85 %, без да имаме възражения. От оставащите 15-20 % връщаме на издателя около 10-15 % със „специфични дисквалификации”, както го наричаме. Често не става въпрос за повече от едно изречение. Само до 1 % от постъпилите текстове се забраняват изцяло.</p>
<p><strong>Как може да се защити един журналист, ако сметне, че цензурата несправедливо е забранила негова статия?</strong></p>
<p>Съгласно споразумение между министъра на отбраната и комитета на израелските издатели първата крачка е арбитражна комисия, позната също като „тройна комисия”. Председателствана е от представител на обществеността, най-често съдия. Вторият член на комисията е представител на медия, различна от тази, която се жалва. Когато вестник е подал жалбата, тогава медийният представител в арбитражната комисия е от някое радио например. Обикновено медийният представител се застъпва за свободата на печата. Третият член на арбитражната комисия е представител на една от службите за сигурност. Не е задължително той да споделя моето мнение, но за мен е по-лесно да има такъв човек, защото и двамата носим униформа.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Колко често се прибягва да услугите на арбитражна комисия?</strong></p>
<p>По-рано това се случваше около 6 до 8 пъти годишно. Но през последните четири години и половина, откакто аз оглавявам цензурата, средно се случва един път и половина годишно. Това също доказва колко сме умерени. Арбитраж може да бъде свикан по две причини. Или сме забранили някаква публикация и съответната медия не е съгласна с това решение. Или медията е публикувала текст въпреки забраната за публикуване и ние като служба за цензура внасяме предложение за наказание. Наказанията не са много строги, може да се наложи предупреждение или парична глоба. Най-ефективно обаче все още въздейства фактът, че израелските медии се страхуват от идеята, че биха могли да заобиколят цензурата.</p>
<p><strong>Сред израелските журналисти дори съществува нещо като превантивна предпазливост: понякога те изобщо не представят определени информации на цензурата, защото самите те смятат, че публикуването им би навредило на сигурността на държавата. За случая с убития в Дубай търговец на оръжия от “Хамас” Махмуд ал Мабхух например израелските журналисти знаят много повече от това, което публикуваха.</strong></p>
<p>Без да навлизам в подробности по конкретния случай, вие описвате това, което аз наричам израелски консенсус. Смятам израелските журналисти за много отговорни. Някои от тях дори повече зачитат съображенията за сигурност, отколкото ние в службата за цензура.</p>
<p><strong>Какво биха могли да направят службите за сигурност, за да предотвратят публикуването на даден текст? Обажда ли ви се понякога шефът на Мосад Меир Даган?</strong></p>
<p>Когато шефът на Мосад смята, че съм на път да направя сериозна грешка и да позволя публикуването на даден текст, той може да изпрати свой представител при мен или директно да разговаря с мен. Случвало се е в миналото. Но когато му кажа: „Съжалявам, но не съм убедена, че тази история застрашава сигурността на държавата”, той няма никакви други юридически възможности да ми наложи волята си. Впрочем, когато арбитражната комисия не приеме моята позиция, аз не мога да направя нищо срещу това. Вестникът обаче има ход, когато не е съгласен с решението на арбитража – може да обжалва пред Върховния съд. Тоест, тези, които представляват свободата на печата, имат на разположение допълнителна юридическа инстанция.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Напоследък обаче много израелски журналисти се оплакват от ограничаване на свободата на печата. Момиче, до неотдавна служило в армията, беше поставено под домашен арест заради подозрение, че откраднало секретни военни документи и ги предало на Ури Блау – репортер от всекидневника „Хаарец”. Повече от четири месеца на израелските медии им беше забранено да съобщят за този случай. Такъв начин на действие приляга ли на една демокрация?</strong></p>
<p>Важно е да се подчертае, че заповедта за домашния арест е издадена от съдия, а не от шефа на цензурата. Има голяма разлика. Шефът на цензурата се съобразява само с възможни вреди за държавната сигурност. При съдебна забрана за осведомяване на обществеността се взимат под внимание и други аспекти, например разследвания, които службите искат да запазят в тайна, за да не се превърнат в заплаха за тях.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Не трябваше ли по-рано да падне тази забрана за осведомяване на обществеността? </strong></p>
<p>Да, трябваше да падне по-рано и аз застъпих това мнение пред съответните органи. Особено когато чуждестранната преса съобщи за случая и ареста, трябваше да се съобразим и с международния имидж на Израел. Съобщенията в чуждестранната преса представиха Израел като страна от третия свят.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Журналистът от „Хаарец” Ури Блау публикува няколко документа и твърди, че армията противно на решение на Върховния съд е убила палестински заподозрени вместо да ги арестува. Блау предоставил ли е статията си на цензурата?</strong></p>
<p>Статията на Ури Блау беше проверена от цензурата. Върнахме му я с няколко промени – впрочем въпреки несъгласието на министерството на отбраната. Но според службата за цензура публикуваната статия не е застрашила сигурността на държавата Израел.</p>
<p><em>Интервю на Кристоф Шулт, Тел Авив<br /></em></p>
<p><em>Полковник Сима Вакнин-Гил (44 г.) ръководи от повече от 4 години израелската служба за цензура. Тя и нейните 30 сътрудници решават коя информация застрашава държавната сигурност и не трябва да бъде публикувана. Всеки журналист, който работи в Израел, трябва преди публикуване да предоставя на цензурата своите текстове, които засягат военни теми или теми, свързани с тайните служби. Вакнин-Гил е служила като офицер от тайните служби в израелските военновъздушни сили. Завършила е близкоизточни науки в Университета на Тел Авив и след това магистратура в Държавната академия за сигурност на Израел.</em></p>
<p>Превод от немски Мария Дерменджиева</p>
