Даниел Отьой: Любовта е чудо, отминаващото време - бедствие

Даниел Отьой: Любовта е чудо, отминаващото време - бедствие
Любовта, носталгията, разочарованието вдъхновяват новия филм на френския режисьор Никола Бедос, “Славни времена” (La Belle Époque). 8 минути и 22 секунди: толкова продължиха овациите за филма при прожекцията му на фестивала в Кан тази година. Така че репутацията му предхожда премиерата на 6 ноември, а Фани Ардан и Даниел Отьой са номинирани за играта си във филма за “Сезар”. “Мисля, че не съм зле”, скромно признава популярният френски актьор пред “Мадам Фигаро”.

 

 

- Как ви убеди Никола Бедос да изиграете този носталгичен герой?

 

- Това, което съм, и това, което играя, нямат нищо общо! Но има нюанси: очевидно когато приемаш една роля, то е защото тя носи нещо от теб самия. Освен това авторът е писал, мислейки за Фани и за мен. За нашия маниер на говорене, на движение: всичко това е включено в текста. Сценарият беше с такова качество, че нямаше нужда Никола да ме убеждава. 

 

- Фани Ардан е неустоима. Казват: “Никола Бедос ни върна Фани Ардан”…

 

- Не мисля, че някой някога ни е взимал Фани Ардан! В младостта си играхме заедно в Le Paltoquet на Мишел Дьовил. Трябваше да я галя и това ме впечатли. Тя ми подшушна: “Гали ме, сякаш съм килим!”. Срещаме се отново с удоволствие. Много ѝ се възхищавам. Като актьор и като зрител я намирам за вълнуваща. Очарован съм от това, което е и което прави. 

 

- Героят ви е доста отчаян…

 

- Дори разочарован! Епохата му убягва, той бяга от епохата. В нищо не му върви, всичко му се изплъзва: жена му, синът му, работата му, приятелите…

 

- Ако ви помоля да преживеете още веднъж един ден от живота си, кой бихте избрали?

 

- О! Мисля, че бих станал отново малко дете с моите родители. Не знам в кой момент. Без значение кой ден: всички дни бяха добри. Един ден от детството ми с моите родители.

 

- Когато театърът беше ваш дом…

 

- Театърът беше моят дом. Но имахме истински дом, който беше по-малък от театъра и в който също бяхме щастливи. 

 

- Казвате: “Родителите ми ме отгледаха с безусловна любов”…

 

- Родителите ми много ме обичаха. Тази любов ме изгради. 

 

- Какъв баща сте? 

 

- Отгледах и отглеждам децата си (Орор, Нели, Закари), както аз бях отгледан. Обичам ги. Мисля, че получената любов дава самоувереност. 

 

- Филмът е почит към актьорската професия…

 

- И красива почит към режисьорската професия също. Като автор, Никола Бедос говори за това, което му е било дадено. Този филм е свидетелство за любов към родителите му. “Славни времена” е едновременно изпълнен с носталгия и желание да живееш в своето време. В това е красотата му. Онези времена - 70-те години -, които Никола Бедос познава доста добре чрез своя баща, са и мои. Моят герой е носталгичен към тази епоха. 

 

- Разбрахме, че вие не сте…

 

- Нямам време за това: прекалено съм вътре. Това е моят шанс! Правя филми, които още се харесват. Живея в моята епоха според възрастта си. Харесвам я, харесвам напредъка ѝ… дори и преди да имаше по-малко шум. Хубавото време е сега, както пееше Джони Холидей на онези, които танцуваха танго и ча-ча-ча…

 

- Разкажете ни за актьорската си работа…

 

- Това е историята на един човек, който е имал шанс в работата и в живота. Трябва да уловиш шанса, не е достатъчно да го имаш.

 

- Трябват и работа, и талант…

 

- Разбира се, работа. Но е нужен шанс. Това е уравнение: шанс, работа и малко талант.

 

- Има ли фрази от по-възрастни от вас, които са ви отваряли врати?

 

- Пиер Монди ми беше казал: “Бягай в твоя коридор, без да гледаш другите”. С други думи: следвай своята линия, не се опитвай да настигнеш някого, когото никога няма да можеш да догониш. Това е съвет, който може да помогне на един млад актьор да не полудее. Не е лесно да не гледаш другите.

 

- Понякога ви сравнявят с Монтан. Съгласен ли сте?

 

-  Монтан - не, не, за първи път го чувам…

 

- Приятелят ви, певецът Дейв, каза, че лека-полека заемате мястото на Ив Монтан. 

 

- Знаете как са приятелите… Не заемам ничие място. Това е възприятието на другите за мен.

 

- Заемате важно място в сърцето на французите…

 

- Знам го, осъзнавам го, гордея се с това и правя така, че когато играя в пиеса или се снимам във филм, да не ги разочаровам. Това е отговорност.

 

- Филмът говори за любовта, за времето, което отминава…

 

- Любовта е чудо, а отминаващото време - бедствие. Нищо не можем да направим, не можем да го спрем, отминаваме с това време, не знаем колко време ни остава… Нямаме и 10 минути за губене!

 

- Мислите ли за смъртта?

 

- Мисля, мисля и после забравям… “Мисля за това, особено когато съм сам в нощта…”. Това е песен на Клод Франсоа.

 

- Преминахте към режисурата. Имате ли желание да ускорите действието, да разкажете нещата от ваша гледна точка?

 

- Така открих, например, един автор, Пол-Жан Туле, едно момче от началото на ХХ век, чиято поезия е пряко свързана с тази на Верлен, Маларме, Аполинер. Измислих спектакъл, “Закуска във въздуха” (Déjeuner en l’air), който смесва песни с текстове. Акомпанира ми един китарист, Паскал Гари, пея малко… Това е вълшебен спектакъл.

 

- Имате ли настолни книги?

 

- По този въпрос все едно още съм в училище. Изглеждам като глупак, всичко се смесва и се изчервявам. Аз съм много емоционален. По телевизията, когато ми задават въпроси, забравям всичко. Но да кажем Шатобриан. “Спомени от отвъдното” ме пренасят във времето. Освен това този човек има стил. А стилът е нещо фундаментално в живота. Стилът е върховната елегантност.

 

- Видях, че сте роден в Алжир и имате дядо оттам… 

 

- Родителите ми бяха от Авиньон и се занимаваха с театър. Родили са ме по време на театрален сезон. Исках да ги заведа в Алжир. Това бяха най-хубавите им години: те са били на 20 г., излизали от войната… Имаше слънце, море, любов, евтини плодове, щастливи хора… Не беше смутно време. Останах там до 1954 година. 

 

- Били сте на четири години. Това са първите ви образи. Вие сте средиземноморец.

 

- Много харесах “Първият човек” на Камю, начина, по който говори за майка си, за баща си, за Алжир. Казвам, че дълбоко в себе си съм средиземноморец. Всъщност не знам точно откъде съм. Аз съм провансалец, въпреки това се родих в Париж, когато бях на 20 г. и се занимавах с театър. Животът, за който мечтаех, беше в Париж. Обичам Париж. Но Рим също, Лондон… Честно казано, мисля, че навсякъде, където се прави кино.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от Интервюта

Коментари

Напиши коментар

Откажи