Дани Чакалова: Недей да ме викаш скоро

Дани Чакалова: Недей да ме викаш скоро
Спомен за една невероятна жена от изчезващата порода българи

 

Когато се срещнахме с Дани Чакалова за първи път, ситуацията беше пак предизборна и много подобна на днешната – десните се цепеха, събираха се и отново се разделяха. Седяхме в нейната всекидневна, пиехме, пушехме и одумвахме политическите нрави. Познавахме се задочно от разни писания по вестниците, така че бяхме наясно кой кой е и за какво се бори.

 

Сватбата на Дани и Гочо Чакалови

 

Видя ме, че гледам към една снимка на красив мъж. Знаех, че е съпругът й Гочо Чакалов, който беше починал преди няколко години.Тогава тя ми каза, че когато се е сбогувала с него на погребението, му е прошепнала: „Ще дойда, но недей да ме викаш скоро.“

 

Тази година той я повика и Дани Чакалова си тръгна. На 13 януари бе навършила 91 години. Мнозина изведнъж се сетиха за нея, включително и моя милост, и както обикновено става, изпитах мъка и срам, че не отидох да я видя сума време, въпреки че обещавах.

 

Сега каквото и да се каже, ще прилича на хубавите думи, с които се споменават покойниците, освен ако не са политици.

 

Дани обаче е специален случай, за нея добрите думи са истински. Хората, които я познаваха или които просто са чели някоя от книгите й, знаят това. Тя бе наистина велика жена от една изчезваща порода българи, та няма нужда от куртоазия, лицемерни възклицания по неин адрес. Както казва тя сама за себе си и своето поколението – „аз съм от оредяващата редица на динозаври, родени и укрепнали морално в довоенна България.“

 

Но тя не бе типичен представител на поколението си, дори на повечето вечно мрънкащи представители на нацията. Бе позитивна, добронамерена, дейна, по детски любопитна към света. Знаеше няколко езика, бе на шесто място по синхронен превод по немски.

 

А след това изучава „шопски“.

 

Семейството й се премества от Габрово в софийския квартал Драгалевци и живее там до края на живота си. Споделяла е, че в началото е плакала, защото не разбирала какво й говорят драгалевските шопи. А след време пише за своите съкварталци изумителната книга „Шопски летопис – разкази и одумки“. Тя претърпя няколко издания, разпространяваше се едва ли не от ръка на ръка, но никога не се превърна в литературно събитие, както заслужаваше.

 

Когато ми подари книгата си, за която не бях чувала, дълго не я отварях. Имах известно предубеждение, че много сладкодумните разказвачи, каквато бе тя, не могат да пишат добре. Някакви селски шопски лакърдии, мислех си. И когато веднъж от неудобство, че все пак тя ми я е подарила, зачетох летописа, истински се изумих. Шопският говор бе предаден старателно, с ударение върху всяка дума, без това ни най-малко да спъва разбирането на текста.

 

„Разказите и одумките“ обаче не са просто битови истории, макар сюжетите да са точно такива. Зад тях се простира някаква особена дълбочина и вълшебство, които се срещат само в много класната литература. Има го и хумора на шоплука, но не с намигането и снизхождението на вица, а с една покъртителна любов към тези хора. Учената жена от Балкана не „слиза“ при шопите, а се „изкачва“ до тях, разказвайки най-покъртителния летопис за живота им в Драгалевци от времето непосредствено след 9. 09. 1944г., което шопите наричат „затривалото“.

 

Ето какво пише тя в предговора на книгата:

 

„През близо шестте десетилетия, откакто общувам с шопите, след като те ме приеха за своя и допуснаха да надникна в духовния им свят, си блъскам главата над един парадокс: в планинските райони на отечеството ни изобилстват легенди, предания и спомени за чутовни хайдути, бунтари и борци за свобода. Едновременно с това българският език, който се говори там, е изпъстрен с турски заемки, които все още упорито отстояват правото си на живот. В Шопско е точно обратно: на пръстите на едната ръка могат да се изброят бъш, тъмън, коджа, зор, сеир – без производни от тях – и едновременно с това няма хайдути, и за все Бога един Георги Софийски отпреди няколко века е станал мъченик на своята вяра. Защото фетишизираните герои-партизани от Софийско потънаха безславно при демитологизирането им чрез безстрастния анализ от последните години.

 

И стигам до извода, че ключът към тази загадка се крие именно в трезвия реализъм и непоклатимия разсъдъчен подход на шопите към окръжаващата ги действителност. Те им дават възможност да оцеляват, без да жертват духовната си идентичност. Те ги пазят от заслепяване и загубване на вярната посока при оценката им за реалността.“

 

А поводът да напише тази книга е, както казва самата тя, желанието да отдаде „дължимото на тази самобитна част от народа ни“. Защото хората се натъкват само на „коравата черупка, скриваща духовния им живец, плъзгат се по нея и говорят за „дървения шоп“, който „ни приема, ни предава“, хитрец и глупак.“

 

Да оставим това, че подходът в описанието на шопите е съвсем различен. Той е съвършено нов поглед към литературното клише за неумития, неугледен хитрец, не особено образован, но и крайно неподатлив към пропаганда и агитация от всякакъв характер българин.

 

Оттам и загнездилата се представа за героя на Елин Пелин Андрешко, превърнала се в нарицателно за „лош гражданин“, който едва ли не саботира законите и правилата на  „добрата държава“ срещу „лошия данъкоплатец“. Андрешко не може да се натика в категориите на соцреализма за положителния и отрицателния герой, за „голямата правда“ – партията и държавата, срещу „малката правда“ – живота на някакъв селянин, при това шоп.

 

Дани не само е избягнала това, тя го е осмислила философски, дълбоко, но без грам захаросване и спестяване на срамни битови подробности, от които на един приличен бюргер би му настръхнала косата. И го е предала с истинския шопски говор, който е изучила съвършено. Възмущава се от авторите, които пишат на някакво подобие на шопски диалект, който самите шопи смятат за измишльотина. Както намира и за елементарна, изкривена, повърхностна общата представа за „тъпия шоп“. Ето какво казва по този повод:

 

„Освен такива писания, при други ме стресна мисълта, че с годините ще се изтрият от народната памет тези чудесни и неповторими ренесансови образи…“

 

Ренесансови… Изключително точно – с всичките си кусури, но живи, срещу средновековната схоластика на партийната пропаганда. Която и днес започва да избуява в по-перфидни форми. Дани отдавна бе забелязала разпадането на смислените общества в България, центробежните сили, които докара това, което днес е т.нар. дясно пространство.

 

„Българинът е болен. Болестта е сериозна и мъчителна и се долавя с просто око и ухо. Породена е от условията, в които живее от близо 60 години, разрушавали систематично моралната му имунна система. Резултатът е налице – болестно състояние, в което най-очебийни са симптомите на гражданска недостатъчност и несъпричастност.

 

Има ли незасегнати? Има, но те са предимно сред оределите представители на третата възраст, израснали и укрепнали нравствено в друга социална среда. Те са възпитавани да се гордеят с дедите си, успели от няколко санджака да съградят в три десетилетия европейска държава на Балканите. Да се гордеят и с успешните усилия на родителите си, които след погрома на Ньойския договор са успели да възродят само за 18 години родината ни като суверенна европейска страна, шеста по благосъстояние на континента. На това наше поколение – третото след Освобождението, е внушавано, но не декларативно, а убедено, чувството за дълг към България. Девети септември 1944г. сварва това поколение пред прага или едва прекрачило прага на живота.

 

И започва трагедията.“

 

Това е част от изказването на Дани Чакалова пред един семинар, посветен на гражданското общество и мостовете между поколенията, от вече далечната 2002 година. Тогава тя е на 76 години. Според нея има три двигателя във възрожденския процес за изграждане на нови мостове на ценности между поколенията – любов, труд и постоянство. Това не са нови открития, отбелязва Дани. „Те са ценностни постижения на цивилизацията, които са заложени и във всеки човек.“

 

Възможни ли са днес тези мостове? Дани сигурно би отговорила с често повтарян от нея един английски израз – „Да не плачем за разплисканото мляко“.

 

Тъй като със сигурност шопите са нямали достъп до античната литература. „Зер първият висшист от живеещите в селото кореняци се дипломира през 1959 година – невъзможно е да са се ръководили от трите постулата на Лукиан за душевното равновесие, формулирани във втория век след Христа: „Приемай нещата каквито са, направи от тях възможно най-доброто и никога не считай неизбежното за непоносимо.“

 

А как шопите прилагат „Лукиановите постулати“ в живота, разказва Дани:

 

„Никой няма да се скандализира от факта, че при покъртителни сцени на истинска мъка при раздялата със скъп член на семейството, те се прибират от гробищата, прималели от глад, „летенье“ и „виенье“, сядат на трапеза „за Бог да прости“ и после обобщават „па си апнааме и си пинааме, па си добро така“.

 

Нерде Лукиан, нерде шопско погребение. Всъщност по същество то е същото.

 

Но когато се говори за Дани, не може да не се кажат няколко думи за нейното семейство и това на съпруга й Гочо Чакалов.

 

През 2009 г. в съавторство с инж. Цвятко Кадийски тя публикува книгата „Просрочен дълг“, посветена на нейния баща Димитър Ножаров. Един от не толкова известните строители от второто поколение на следосвобожденска България. Завършва машинно инженерство в Берлинската политехника, минава през много перипетии, издържа се сам, като работи нощем. Получава предложение за академична кариера в Германия. Но се отказва и се връща, за да помага в изграждането на модерна България. Така е разбирал своя дълг.

 

Почти половин век след 1923 г. той е сред първите, които поставят основите на нашата металургична, минна промишленост, проектиране и монтаж на всевъзможни химически, електрически, транспортни и технологични съоръжения. Имал е всички основания и е мечтаел да го запомнят като „стоманения човек на България“. Но по известни исторически причини това не се случва. Случва се комунистическата диктатура, ТКЗС-то, национализацията и цялата мизерия на периода. Предприемчивите, знаещите и можещите са натикани в ъгъла.

 

Ето какво разказва Георги Шопов, племенник на Гочо Чакалов, за един епизод от историята на фамилията:

 

Майката на Шопов и съпругът на Дани – Гочо Чакалов, са съответно най-голямото и най-малкото дете от трите деца на дядо му Георги Чакалов. Двамата завършват Американския колеж, а Никола Чакалов (р. 1915 г.), второто дете, е бил известен челист солист в Софийската филхармония.

 

Дядото Георги е лекар в същия колеж, това е около 1934г.

 

„Дядо ми беше „моите университети“, покрай него получих енциклопедично образование“, разказва Шопов. И когато майка ми почина от рак, вуйна Дани ми каза – ние всички ще ти бъдем майки.“ И благодарение на Гочо и Дани Чакалови аз не почувствах от материална гледна точка, че съм кръгъл сирак. Вуйна винаги ме е смятала за най-голямото й дете. С нея споделях всичко и така си остана до края. Тя беше най-близкия ми човек от по-възрастното поколение, спомня си Георги Шопов.

 

Той разказва и една необикновена 100-годишна фамилна история.

 

Неговият дядо – Георги Чакалов, учи медицина в САЩ. Там живял при един много заможен човек, покрай когото се запознава с Теодор Рузвелт. Връща се в края на 19-ти век, когато България преживява много тежки времена, за да помага на отечеството, въпреки че е можел да направи кариера в Щатите.

 

В Америка през 1904 г. дядо му Георги и Стефан Шумков – също възпитаник на Пенсилванския университет, издават книгата „Македонският въпрос и неговото правилно разрешаване“ във Филаделфия. Когато Рузвелт става президент на САЩ, решават след погрома на въстанието да търсят помощ от него по македонския въпрос. И други хора са натоварени с тази мисия, като проф. Константин Стефанов, специалист по английска филология. Успяват да стигнат до президента, обаче по това време САЩ имат сериозни проблеми със строежа на Панамския канал.

 

„Тази книга я имаше в доста екземпляри вкъщи на български език, но като се местехме насам-натам след смъртта на дядо, по едно време от книгата не бе останал нито един екземпляр. И мой близък – Здравко Гаджев, певец, чийто брат беше емигрирал много отдавна в Щатите, успя да намери книгата на английски език и вуйна Дани я преведе от английски.“

 

Малката книжка е уникална като съдба и като съдържание.

 

Георги Шопов разказва: „След Въстанието и турските тогавашни зверства се натоварват двамата автори от Инициативен комитет на български бежанци от Македония да заминат за САЩ и там да осведомяват обществеността за причините на Македонския въпрос, за страданията на тамошните българи и да се опитат въобще да работят с повече от скромни средства в полза на македонската кауза.“

 

Тя си беше такъв човек – разказва племенникът Георги Шопов. – За пари не постави въпроса, напротив, в мое присъствие плати около 1000 лв. за издаването на тази книга в 2005 г.

 

И още нещо нещо за нейната скромност:

 

„Започва да следва немска филология. При успех над 5, се разрешавало на студента да съкрати срока на следването си. Записва се през 1959г. и за две години и половина завършва. Никога не парадира с тези неща. Малко по-късно заедно със съпруга си Гочо се явяват на анонимен конкурс за преводачи в БАН. Той като професионалист се класира на второ място, а тя на осмо. През 1948 г. излиза англо-български речник на Гочо Чакалов. Дани преписва целия текст на речника и го дава за набиране. Тогава научава и английски. В книгите си пише, че е искала да докаже на майка си и баща си, че няма да е само една ученичка отличничка от пансиона.“

 

Две думи за съпруга Гочо Чакалов. Семейството му е изгонено от Добруджа и се преселва в старите предели на България. Завършва Американския колеж, инженерния отдел на ВНВУ и е привлечен на работа в Генералния щаб на войската като офицер за свръзка с чужди мисии поради владеенето на чужди езици. След подписването на мирния договор в края на ВСВ напуска войската и завършва право, английска филология и журналистика. Той е автор на речници, последният от които е „Нов английско-български речник – общ и политехнически“, който излиза през 2001 г.

 

И нека завършим пак с шопите на Дани. Днес те са различни, както отбелязва тя в „Шопския летопис“ Уравниловката при сегашните си е казала думата -няма ги вече тези самобитни, живописни характери, които ще продължават да живеят само по страниците на този летопис.

 

„И макар да не съм тяхна потомка, обичам ги, възхищавам им се и им се покланям.“

 

И подпис „Дани Чакалова“

 

И ние ти се покланяме, Дани!

 

Източник:

http://www.transmedia.bg

 

Още от Интервюта

Коментари

Напиши коментар

Откажи