Cтаро писмо, нов разказ и 30 години между тях

Cтаро писмо, нов разказ и 30 години между тях
Подариха ми хубава книга за края на учебната година - "20 съвременни български разказвачи". И на един от разказите плаках. Не че е трудно да ме разплачат, но този път плаках в метрото, на излизане от метрото и на път за клуба си, където отивах да плувам. Вървях и четях. Спирах чинно на светофарите защото четях. Не съм спирала от години, защото в това надбягване със себе си и околните съм свикнала да минавам преди всичко на червено. И плачех. Някъде в крайчеца на съзнанието ми се успокоявах, че ето на, сега ще вляза в басейна и така ще измия следите от сълзите.

 

 

Сутринта на деня в който плачех търсех навсякъде около леглото ни изгубени очила. Не ги намерих, но попаднах на торбичка, която донесох в Ню Йорк от Пловдив, преди година-две, и все не намирах време да я отворя. Пълна беше със стари писма, тетрадки от 1 и 2 клас на сина ни, който е завършил само тези два класа в България, самиздат вестника му "Аквариум" с коледни новини от декември 1993 г., написан и сглобен от 6-годишните му детски ръчички, и какво ли не още. Времето всяка сутрин е преброено и въпреки разума си извадих и заразглеждах тетрадките и писмата. И попаднах на такива, които никога досега не бях чела. И забравих да гледам часовника като ги зачетох на глас.

 

В едно от тях моя първи братовчед по майчина линия, бати ми Кунчо, беше написал с красивия си почерк на брат ми: "Саше, изпращат ме в Кърджали. Отиди у нас и вземи един нов анцуг и едно ново поло и ми ги запази. Непременно!" Ако трябва да сме точни, душата ми заплака за първи път в този ден на тази фраза. Датата на плика е 18 февруари 1981г., а Кърджали всъщност е т.нар Психоневрологична болница, II мъжко отделение. Там братовчед ми е настанен принудително, по донос на жена си, че пие. И до днес нямам обяснение защо 36 годишен мъж от Пловдив е трябвало да бъде настанен в Кърджали. Да не говорим, че „бати ми Кунчо” определено пиеше по-малко от средно статистическия българин и аз лично никога не съм го виждала пиян.

 

Мама е родена през 1930 г., в Брезово, малък град (някога село), който се намира на 35 км. от родния ми Пловдив. Хората на моята възраст знаят картината на Златю Бояджиев "Брезовски овчари" поне от едноименната  бонбониера на някогашния пловдивски захарен комбинат "Васил Коларов".

 

Мама е най-малкото дете в семейството и единствената оживяла от 4-те деца на баба и дядо. Останалите са си отишли от този свят още в бебешка възраст (сестричка), от малария (18-годишния й брат), а сестрата на мама, майката на бати ми Кунчо, е починала по време на неговото раждане през 1945 г. Мама също е била тресена от малария 3 години подред и лекарят казвал, че трябвало да сменят "въздуха" за да я спасят. Абсурден съвет за семейство, което е нямало пари дори за тетрадките й в гимназията. Пишела по белите полета на вестника на дядо.

 

Дядо ми Петър, беден притежател на няколко десетки декара земя, беше мълчалив, необиконовен и много светъл, поне за мен (почина като бях на 7 години), човек. Светлина струеше включително от слънцето когато вдигах глава нагоре, за да му кажа нещо и от кротката му усмивка на човек, който не дочува. Попаднал във военната месомелачка на 18 години, от 1913 до 1918 г., имаше 4 ранявания, едно от което го оглушава донякъде, и множество помъдрявания. Беше пълен с презрение само към недостойните, като "предателите сърби и гърци", които е отблъсквал с "марш на скок", когато са ни ударили в гръб в Междусъюзническата война.

 

Вазов е написал по повод същите събития "мъртвият не ни е враг", но дядо ми, като обикновен български войник по онова велико за нацията ни време, бил уверен, че е част от изгрева на силна и велика България, го допълваше с "най-добрия сърбин е мъртвия сърбин". Не го съдете и го приемете го като част от горчивия опит на войниците сложили костите си за това да я има днес България на картата. Та за този ми дядо е било невъзможно да се премести да живее надалеч от блатата (с комарите) на Брезово и за това е погребал три деца, а четвъртото едва спасил. Всъщност, епохата след 1944 г. го е спасила.

 

Семейството ми по тази линия е живия пример какво е била България преди 1944 г. и какво е станала след 1944 г. Мама сменя "въздуха" на 17 г. и заживява в Пловдив от 1947 г., завършва счетоводство, ходи по бригади в които строят безплатно, весело и много ентусиазирано нова България. Убедена съм, че мама е оживяла точно защото е последвала малко късно, но все пак тъкмо навреме, съвета на брезовския доктор. 

 

Ако не го беше направила, днес нямаше да пиша това. Бригадите явно са укрепили, а не са влошили здравето й. Цял живот е била счетоводител и моите първи детски спомени от нейната работа са 7-8 жени в една огромна стая, които работливо пресмятат нещо на Елките си. На мен ми се предоставяше една пишеща машина за занимаване и аз преписвах дни наред през лятото любимите си книжки. "Пипи дългото чорапче", да кажем.

 

На обед ме водеха в столовата на фабриката и всички се надпреварваха да ме хранят и обичат. След обеда мама, не знам защо, на път за офиса си, винаги минаваше през тъкачния цех на фабриката и говореше с много от работниците. Шумът беше адски, прахът безподобен, a хората току-що пристигнали от село или от някоя от многото ни ромски махали. Мама успокояваше или убеждаваше когото трябва. Едва ли това влизаше в професионалните й задължения, но определено хората я обичаха и й се доверяваха. Наричаха я с уважение "како Калино".

 

Такава беше лелята на бати ми Кунчо, който за съжаление падна в историческата пукнатина на прехода между капитализъм и социализъм. При раждането си през 1945 г. остава без майка, а скоро и без баща. Отглеждат го моите баба и дядо, доколкото могат, защото на 17 години той остава и без баба ми Неделя. Съвсем скоро и без дядо Петър. Майка ми, 15 години по-голяма от него, е единствения му закрилник и близък човек, и го приютява у нас, в Пловдив. Така се сдобих за известно време с двама батковци - моя собствен батко Сашо и бати ми Кунчо. Гордеех се и с двамата. А те пък, със само 10 години разлика,  имаха и общо детство от летата си в Брезово.

 

Бати ми Кунчо не успява да завърши гимназия. Явно не му е било приоритет в тинейджърските му години без възрастен настойник, който да следи строго развитието му  както мама следеше моето и на брат ми. Кунчо беше умен, мек и добър, пристрастен към книгите и рисуването. Взимат го в казармата не за 2, а за 3 години, във Варна, моряк. Това са и първите ми спомени от него. Когато идваше в къщи с бялата си красива морска униформа, шапка с лентични отзад,  кортик (нож) на лявото бедро - хубав, висок, слаб, болезнено красив и ми рисуваше часове наред.

 

Настанявах се в скута му, а той ме питаше какво да ми нарисува и приказките оживяваха, по-хубави дори от тези на Климент Денчев по телевизията, за "Лека нощ, деца!". Ръката му, която рисуваше, беше на сантиметри от детските ми очи. И досега си спомням котвата изрисувана между палеца и показалеца му. Попитах го защо има това нещо на ръката си и той ми каза, че всичките истински моряци се познават по тази котва, на това място. Не я харесвах, предпочитах да рисува на листовете, а не по ръцете си.

 

След казармата мама му намираше къде ли не работа. Кунчо беше нейната болка и голяма слабост. Закриляше го като ангел. В семейните митове циркулира история за моя братовчед и художника Златю Бояджиев, който е бил много близък приятел на общия ни дядо Петър. Дядо ни присъства в много от картините му. Любим негов модел. Та Златю Бояджиев молел дядо да помогне на внука си да завърши гимназия, за да отиде в Художествената академия в София.

 

Твърдял, че липсата на диплома е единственото нещо, което пречело на Кунчо да се изучи и да получи висше образование. Вместо това мама му помогна да стане поне "бояджия" във фабриката й за килими. А бояджията прекарваше цялото си време при художника на предприятието. Подозирам, че всички плакати за празници и украси бяха негови, защото когато се добирах до последния етаж на фабриката на мама, където се помещаваше ателието им, виждах само бати си Кунчо да рисува. Художникът при който чиракуваше беше вечно пиян, полуизлегнат на кушетка.

 

Бати Кунчо ходеше винаги с книга в ръка. Потъваше в книгите като малко дете. Предполагам, че и в деня в който са го изпратили в Кърджали пак е четял. В писмото си до моя брат Александър, където моли да му запази новите дрехи, поло и анцунг, чета: "Тук е почти затвор...Само от гледката ми става лошо. И да не си болен ще се разболееш. Необръснати, мръсни, окъсани с отвратителни лица хора...".  Жена му, която беше се сдобила с решението да го изпратят на това място, всъщност не беше зъл човек. Просто обикновена жена, която никога, дори за секунда, не разбра кого имаше до себе си. И вечно хленчеща когато идваше в къщи по пеньоар и с ролки на главата. Гледката на ролките и розовия й пеньоар винаги ме шокираха. Живееха на 500 метра от къщи. Така и не разбрах с какво бати Кунчо не й угоди. Беше със златни ръце и всичко майстореше сам в къщи, помагаше с децата. Весел, с винаги готови шеги. Е, беше завейко наистина, като всеки човек обладан от творчески огън по-голям от самия него. 

 

Отиде си в края на 90-те години на 20 век. Беше малко над 50 години, един неосъществен творец попаднал в разлома на следващия ни национален преход, след 1989 г.. От Кърджали го пуснаха след няколко месеца от задържането му, не без настоятелната намеса на мама. След 1989 г. се заредиха диабет, сърце, бедност и най-вече нещастен семеен живот. След лекарска грешка него го няма, 20 години вече. За да попадна на това негово писмо, което обля в сълзи сърцето ми. И след няколко часа да прочета разказа на Калин Терзийски "Луцифер или горещ ден", където главният герой май за първи път пише на 14-годишната си дъщеря, която живее при жена му с която той е разведен, на компютъра - "обичам те". Събрал сили да го напише, но не и да го каже наяве.

 

 

 

 

 

 

 

Още от Интервюта

Коментари

  • Спиноза

    24 Юни 2018 19:55ч.

    Мисля че "мъртвият не ни е враг" е от "Един убит" на Димчо Дебелянов, а не от вазовото "В окопа"?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кривата краставица

    26 Юни 2018 8:17ч.

    Крокодилски сълзи.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Азъ

    27 Юни 2018 19:18ч.

    Нели, " мъртвият не ни е враг" е от Димчо Дебелянов, а не от Вазов. И не виждам връзката между жду твоя и разказа на Калин Терзийски?! А липсата на запетайки ме изнервя много, все пак не отиват на един директор на БГ училище е Ню Йорк!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • hesh.

    28 Юни 2018 8:50ч.

    Харесва ми. Благодаря.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи