Чалгата е продължение и дете на соц-попа

Чалгата е продължение и дете на соц-попа
<span style="font-weight: bold; font-style: italic;">Явор Дачков</span> разговаря с музиколога <span style="font-weight: bold;"><span style="font-style: italic;">Леа Коен</span><br><br><br>Явор Дачков:</span> Нас не ни интересува, кой е прав в спора между Исак Гозес и Мартин Карбовски, не и от какво е наранена Лили, а за какво иде реч във всички тези изкуствени скандали. Колегата Иван Михалев правилно забеляза, че вестниците са пълни повече с Лили Иванова, отколкото с конкретни съобщения за финансовата криза, която се усеща все по-силно в България. Така или иначе, след като такъв скандал е факт, ние ще го коментираме заедно с Леа Коен. Нейната книга „Преследвачът на звуци” представихме тук преди два месеца, книга, в която документално е проследен музикалният живот на България от миналия век. Какво мислите за скандала с Лили Иванова сега?<br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span> Аз ви предлагам да не внасяме наш принос в този скандал, защото той е по-скоро една рекламна акция, в която, според мен, няма печеливши срани, тъй като се казват неща, които не правят чест, включително и на Лили Иванова. По-интересно е защо и как възникна този скандал. Ще си позволя да разсъждавам&nbsp; от гледната точка, която съм представила в „Преследвачът на звуци”… Между впрочем моята книга беше наречена донос от една литературна професорка, тъй като разкрива действително реални факти от онова време, към които очевидно естаблишмента продължава да проявява голяма чувствителност.<br><br style="font-weight: bold;"><span style="font-weight: bold;">Явор Дачков: </span>Въпреки, че са минали доста години и би трябвало този естаблишмент да е друг?<br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span> Ами дали е друг? Там е целият въпрос. Оттук идва и това, което наблюдаваме в момента. Има един реванш на соц-попа или опит за реванш на соц-попа върху фолка и чалгата. Чалгата е едно продължение и едно дете на соц-попа, но то се проявява в нови форми, много по-агресивни, брутални, нахални. Въпреки, че ако се отдели чисто музикалната от чисто текстовата страна ще се види, че разликата не е много голяма. Чисто от музикантска гледна точка соц-попът и чалгата не са много различни. Чалгата внесе някои елементи, които дойдоха не от българската, а от сръбската и от турската музика, малко от гръцката и т.н. - един балкански буламач, който обаче беше оцветен с тази много цветиста лексика, която отразява вкуса на новия естаблишмент, който си поръчва тази чалга. Всъщност, това, което прави голямата разлика е текстовото послание. Текстовото послание в миналото беше: „ти другарю наш ела… виж това…виж онова….”, винаги имаше и за любовта, особено тази към родината, към майката, към такива неща, които не могат да бъдат подложени под съмнение, докато сега, както знаете се говори за съвършено други неща. Аз смятам, че преди двадесет години голяма част от нашите звезди на соц-попа направиха опит да минат в друго измерение, но този опит не беше много успешен. Защо? Аз не казвам, че няма и хубави песни, аз лично си спомням няколко на Георги Минчев – „Бяла тишина” – това е песен, която ще остане завинаги. Такива песни написа и Кирчо Маричков, Васко Найденов изпя такива песни, т.е. има неща, които се появиха в края на 80-те години, когато вече беше отминал малко диктата на „Златния Орфей”, на постановленията на ЦК за звуковата среда и т.н. Всички текстове на естрадните песни, които минаваха през „Златния Орфей”, се&nbsp; преглеждаха в един отдел на ЦК. Това е всеизвестно. Имаше постановления за звуковата среда, за естрадната музика и т.н. Те представляваха, тези всички певици, поп звезди, част от естаблишмента. Те получаваха звание „заслужили народни артистки”, ставаха министерски снахи и т.н. Това смеси нещата в една твърде, как да кажа, далеч от демократичната, конкуренция в този бранш, поради което ги направи и доста временни и именно по тази причина те бяха така лесно изтласкани от чалгата, от силикона, от мутренския вкус и т.н. <br><br><span style="font-weight: bold;">Явор Дачков: </span>Когато дойде реалният пазар, доколкото може да бъде наречен реален в България…<br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span>… и този пазар също не е реален, защото реалният пазар е нещо демократично, пък тук не може да става въпрос за демокрация. Тук става въпрос за грубо налагане на определени норми, защото, за съжаление, България, включително в културата, не е демократична страна. Смешното в тези скандали е, че се имитира една демокрация, имитира се свободна конкуренция, имитира се нещо като референдум. Една голяма поп звезда, обявена за такава от българския естаблишмент, иска да си направи референдум, просто, за да види каква е нейната тежест в културата и в обществения живот, но не е в състояние да понесе демократичните последици от този референдум. От там изхожда едно голяма недоразумение, от там изхожда и този груб език и тези обиди, и всичко, което се прави и се изпада в едно смехотворно състояние, защото автобиографията първо е един жанр, който е най-далеч, той е най-субективния жанр, и е най-далеч от истината. Човек показва себе си по такъв начин, който му е най-симпатичен. Човек, ако не обича себе си, той кого другиго да обича? В този смисъл биографията е по-състоятелен жанр, защото дава възможност за една дистанция, за едно чуждо мнение, което е по-интересно. По-интересно е да видиш през друг поглед един човек, а не през неговите собствени очи. В този смисъл никоя публична личност, освен това, няма авторски права върху своето публично поведение. Това е също част от демократичното мислене, което за съжаление не съществува. Аз си спомням един филм, който беше направен преди две години – в него играе една много голяма британска актриса - Хелън Мирън, която изигра настоящата английска кралица, в един епизод, много сложен и скандален от нейния живот – смъртта на принцеса Даяна и нейният отказ да и направи официално погребение. В този филм двете действащи лица бяха английската кралица и Тони Блеър. Никои не чу, нито английската кралица, нито Тони Блеър да се опитат въобще да санкционират този филм. Хелън Мирън получи „Оскар” за ролята си, английската кралица я покани на обяд, а тя даже не отиде. Това показва една съвършено друга демократична култура. Ами Саркози - написаха наскоро книга за него във Франция без никои да го е питал. Ами снимките на Карла Бруни, които публикуваха от нейната манекенска практика и т.н. Публичната личност има най-нисък праг на имунитет. Това е нещо, което не се разбира от нашия естаблишмент, независимо къде се намира той - дали е във властта, дали е в президентството…<br><br><span style="font-weight: bold;">Явор Дачков:</span> Това е защото манталитетът му е тоталитарен. Той не се е сменил от онези времена.<br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span> Абсолютно. Изобщо не се е сменил и когато влиза в такива сфери като културата, където би трябвало нещата да бъдат най-демократични, всъщност той изпада в комични ситуации, както е и тази комична ситуация с Евровизия ,където също се симулира някакъв референдум, а всъщност се оказват съвсем други неща. Това е отново битката между соц-елита на попа и новия фолк елит, но в случая битката е не само за влияние, не е само за звание, тя е и за пари. Оказва се, че има един пазар и винаги зад такива истории стоят пари. <br><br><span style="font-weight: bold;">Явор Дачков:</span> Няколко думи за миналото, за популярността на соц-попа. Включително Лили Иванова каза: „най-големи успехи съм имала навън, когато съм пяла български песни”. Какво означава успехи навън? Аз не съм виждал български автори издадени в чужбина да речем, на плочи, или да са влезли в някакви класации. <br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span> Естрадни певци издаваха в соц-страните. В Русия издаваха. Това влизаше в общите договори, който се сключваха. Те бяха също едни тоталитарни договори, защото там имаше листи, които бяха на квоти, на протежирани лица и артисти, така че не може да се каже, че цифрите са някаква гаранция за реално съществуване. В най-голям тираж бяха издадени, преди 10 ноември, произведенията на Тодор Живков и на Людмила Живкова. Те седяха с купища, складирани в посолството. Те бяха преведени на всички видове езици и седяха складирани като стара хартия. За това се плащаше на разни издателства, така че това не е никакъв критерии, защото много често се спекулира с това. Авторски права се плащаха на тези хора, за да се оправдаят някакви заплащания, но всъщност това не е никакъв критерии. По същият начин, за съжаление, се издаваха и музикални произведения.<br><br><span style="font-weight: bold;">Явор Дачков:</span> Тоест на Запад тази музика беше непозната? Докато хората в България слушаха чужди радиостанции, за да чуят нещо свежо…<br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span>… да, слава Богу, че ефирът не можеше да бъде в такава степен контриран и хората слушаха и „Гласът на Америка”, и „Свободна Европа”, имаше предавания за джаз, имаше британска музика. Всичко това влизаше в България. Да не забравяме за магнетофона - колко ленти се внасяха, какво се записваше на тях. Това вече не можеше да бъде контролирано по същия начин, даже влязоха руски магнетофони. Така че информация за хубавата музика идваше от Запад на Изток, колкото и да се пречеше на това, но не можеше да излезе оттук натам, по чисто конкурентни причини. Единствената песен, която знам, че е добила популярност е: „моя страна, моя България” на Емил Димитров. Той отива в Париж, където я превеждат на френски, но я превеждат под името „Моника”. Той сменя целият текст и я пее там в един доста добър бар - и тази песен излиза като „Моника” и се казва „моя Моника, моя любов”, няма България, няма „моя страна”, има „Моника”. За тази работа той е понесъл едно доста голямо наказание, даже мисля, че му е отнето званието „заслужил артист” навремето и т.н., и то не за друго, а защото поначало тази песен: „моя страна, моя България”, която хората обичат и имат някакви сантименти към нея е била изтълкувана тогава от отделите в ЦК като химн на българската емиграция, защото той казва в песента: „моята тъга, моя България, когато съм далеч…”. Значи тия родоотстъпници, невъзвращенци и т.н. си позволяват да изпитват чувства към страната, която са предали. Точно така е било изтълкувано това в отделите на ЦК, поради което тази песен има една особена биография. Това е описано в моята книга, както и всички комични перипетии около създаването на естрадната музика, създаването на мегазвездите, което е един комичен процес. <br><br><span style="font-weight: bold;">Явор Дачков:</span> Там е работата, че тези, които сега се представят за мегазвезди, както вие казвате, са създадени по изкуствен, монополен начин, казано на съвременен език. Не е издържал критерия на свободния пазар и свободното слушане, защото доколкото знам имаше регионални дирекции музика, които контролираха включително ресторантските състави, където трябваше да има определен процент българска музика, по-малко западна и т.н. <br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span> Имаше постановление на ЦК, което определяше точни квоти – толкова процента българска музика, толкова съветска, толкова от Източна Европа и нищо на английски. Поради тази причина, дори и някои известни шлагери, които идваха тук, се превеждаха. Това попречи на България и на българските музиканти да влязат в тясна връзка с всички тези страшно силни тенденции. Хората слушаха „Бийтълс”, слушаха Джон Ленън и т.н., слушаха ги даже без да ги разбират, без да разбират тези текстове. Чак след 10ноември почнаха да си задават въпросите: ”какво пишеше” в „Let it be”, „Imagine” и т.н., за да открият, че това бяха текстове, които през 68г., когато са създадени, звучаха напълно в духа на времето, на левичарските вълнения, революции и т.н., а те тогава ги забраняваха. Точно тези трябваше да пуснат от ЦК, защото „Imagine” е една абсолютно такава песен, която прокламира идеалната…<br><br><span style="font-weight: bold;">Явор Дачков:</span> …мир, равенство, любов, без църкви и религии. Всъщност ужасен текст. Аз съм го пял без да го разбирам много, т.е. без да го осъзнавам. Сега ми се струва кошмарен текст. Никога не бих изпял такова нещо. <br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span> Параноята на хората, които ръководеха, и то с много твърда ръка този бранш, естрадната&nbsp; музика, позволих през 68г. „Бийтълс”да дойдат в България. Имаше запланувано турне, което не се осъществи,&nbsp; въпреки че това беше най-прогресивният, най-левичарският, така да се каже, състав от онази епоха.<br><br><span style="font-weight: bold;">Явор Дачков:</span> Сега се сещам, защо Луис Армстронг, така са ми разказвали приятели музиканти, не отишъл в Москва - защото като чул за поканата&nbsp; изсвирил джазирано руския химн пред някакви руски представители и предизвикал възмущение. Разказвам го, за да си дадат сметка и по-младите за какво ставаше дума. Това, за което ние говорим, по повод на Лили Иванова, всъщност води към зловещите подземия на една диктатура, която налагаше и естетически просташкия си вкус.<br><br><span style="font-weight: bold;">Леа Коен:</span> Наистина са зловещи. Това са неща, които бъркаха, не само в душите, те бъркаха в съдбите на много хора. Това е и всъщност темата на този роман „Преследвачът…”, защото във времето на днешната реставрация, която минава повсеместно, има тенденция на едно безкрайно омаловажаване на фактите от онази епоха и пресъздаването им като някаква оперета, в която са се случвали от време на време недоразумения. Смятам, че това е един изключително вреден подход и именно в противодействие на този подход съм написала и защитавам тази книга.<br><br><div style="text-align: right;"><span style="font-style: italic;">Разговорът е излъчен в сутрешния блок на </span><span style="font-weight: bold;">RE:TV</span><br></div>

Коментари

  • Jai

    06 Яну 2014 20:02ч.

    Wow! Great thgiknni! JK

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Neveah

    06 Яну 2014 21:50ч.

    Holy cosncie data batman. Lol!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи