Атанас Киряков: Комунизмът ни превърна в един лицемерен народ

<p>- Да, филмът, който направих разказва една история, за която и аз самият не знаех много. Навремето, когато снимах филма за лагерите (&bdquo;Оцелелите. Лагерни разкази&rdquo;, 1990 г. &ndash; б. ред.), се чудех защо има толкова много осъдени хора по лагерите. Тогава не познавах целостта и размерите на това движение. Сега, когато излязоха архивите &ndash; преди края на режима тази съпротива е пазена в дълбока тайна &ndash; ми стана ясно, че всъщност горянското движение е една доста мащабна въоръжена борба, която е смазана жестоко, като една част от горяните са убити, други са хвърлени в затворите, а трети са изпратени в лагери. Когато прочетох документите и свидетелствата за горянското движение, аз бях шокиран, бях страшно превъзбуден и реших, че историята на тази съпротива трябва да бъде разказана, особено на младото поколение, което за жалост е толкова незаинтересовано и така малко познава миналото. Затова направих филма малко по-дълъг &ndash; в две части &ndash; защото исках да покажа всички основни причини, поради които е започнало това движение, всички негови елементи. А те не са много, но са особено важни &ndash; собствеността, вярата и свободатата. Това, като се отнеме, какво остава? Затова реакцията на хората е била спонтанна, те не са действали организирано, нито са били водени от някакви идеологически съображения. Постепенно тази съпротива се превръща в една въоръжена борба, при това във всички области на България. Разбира се, имало е много конспирации, имало е и много предателства. Както ви казах, част от хората са били вкарани в затвора, други са изпратени в лагери, а трети са бягали в гората &ndash; тъй като са знаели, че ще ги арестуват &ndash; и са създавали тези съпротивителни групи. А предателства е имало и те са свършили много работа. Когато на един човек му отнемеш всичко, когато му отнемеш изцяло икономическата независимост, той е готов на всичко, готов е да стане и предател. Властта се е мъчила да вербува хора от средите на недоволните, от средите на по-заможните селяни, които са реагирали. Трудно са принуждавали тези хора да обслужват режима, но в крайна сметка властта постига своето и много горяни са били избити. Горяните са очаквали някаква помощ отвън, имали са надежди, че ще им пуснат оръжие с парашути. Много важна роля изиграват и емисиите на радио &bdquo;Горяни&rdquo;, което е излъчвало от околностите на Атина. Разбира се, инцидентно са получавали помощ отвън, но всичко това секва, когато Хрушчов сключва споразумението за съвместно съществуване със Запада. Оттам нататък нещата приключват и съпротивата в България придобива вече само един езоповски характер и нищо повече. Дотогава обаче съпротивата у нас е така масова, че подобна на нея няма да откриете в цяла Източна Европа.</p> <p><strong>- Въпреки тази масова съпротива, обаче, България е една от малкото бивши социалистически страни, която посрещна падането на Берлинската стена без влиятелни дисидентски движения, без политическа опозиция и без опита на устойчивото противостоене срещу режима.</strong></p> <p>- Така е. У нас не е имало дисидентство, именно защото горянското съпротивително движение е било така жестоко смазано. Да не говорим за това, че в първите един-два месеца след 9 септември са избити около 40 000 души, от които 17 хиляди души интелигенция и 9 хиляди души със средно образование. Обезглавена, интелигенцията е обезглавена. Аз правих филм за последното правителство на Багрянов, което иска да измъкне България от войната и да промени статута на страната като съюзник на Третия райх (&bdquo;Обречените&rdquo;, 1994 г. &ndash; б. ред.) и по тази причина търси контакти с комунистите. Разбира се, Москва няма интерес от това и Георги Димитров казва: &bdquo;В никакъв случай, никакви разговори&rdquo;. А Багрянов и правителството са искали да предотвратят настъплението на Съветския съюз, за да се избегне сблъсъкът на руснаци и германци на българска територия. За благодарност Народният съд ги осъжда на смърт. Голяма част от представителите на тогавашната интелигенция са ликвидирани физически, а децата им, като заплаха за новото общество, са изпратени по затвори и лагери и им е отнета всякаква възможност за развитие. Във втората част на филма за Багрянов показах разговори с децата на избитите представители на някогашната интелигенция &ndash; ами те бяха полуграмотни и смачкани хора. Синът на Багрянов е бил на 7 години, когато убиват баща му. Единственото, което са му позволявали, е да опложда крави и през цялото време са го подозирали, че може да направи саботаж. И как искате да има интелигенция? Всъщност създаден бе един нов тип интелигенция, по новата система, в щастието на която едни бяха повярвали, а други бяха накарани да повярват. И макар голяма част от тези хора да бяха разочаровани, те вече бяха влезли в капана. Така започна създаването на една продажна класа &ndash; новата интелигенция. До такава степен всичко това е променило манталитета ни, че един мой близък колега, пострадал човек, като видя филма за горяните още преди премиерата, се впечатли от епизода, в който разказвам как Антон Дончев и Иванка Гръбчева правят пропагаднен филм фалшификация за един прочут горянин, създавайки образа на врага. Аз показвам как цялата интелигенция е била впрегната в това, а моят колега ми казва: &bdquo;Махни го този епизод&rdquo;. Викам: &bdquo;Как да го махна?&rdquo;. &bdquo;Ами всички ние участвахме в това&rdquo;, казва той. &bdquo;Ами &ndash; викам &ndash; точно за това, точно за това трябва да се говори, трябва да паднат всички бариери да се говори за това&rdquo;. Можеш морално да обвиниш някого, но не можеш да го осъдиш за това, че е участвал по някакъв начин. Художникът Иван Кирков, когото аз много обичам, казва във филма, който направих за него (&bdquo;Иван Кирков или да се спасиш в спомена&rdquo;, 2009 г. &ndash; б. ред.): &bdquo;Да, участвах в цялата тази шумотевица и идеологическа глупотевина на Бузлуджа, ама можеш ли да откажеш. Човек се страхуваше. Една муха, като искаш да я удариш, тя бяга, това е инстинкт. Тия, които не се страхуваха, малкото, които дръзнаха срещу системата, им прочетохме некролозите&rdquo;.</p> <p><strong>- В резултат на всичко това какви са структурата и ликът на новата българска интелигенция, която трябваше да поеме водещата роля в първите месеци и години след падането на тоталитарния режим?</strong></p> <p>- Все пак се появиха хора, които дръзнаха да говорят срещу системата. Ако щете, такъв човек бе Желю Желев. Колкото и да не го признават, през 60-те години той говори срещу безумията на Ленин в дисертацията си. И сега във филма за горяните разказа, че до последния момент на своя живот Ленин е изпращал грами в ЧК: &bdquo;Убивайте, не се колебайте, само терорът ще спаси революцията&rdquo;. Аз бях в прогимназията, когато умря Сталин. Тогава всички мислеха, че светът е свършил. Това беше тотална деформация. Онзи ден, на примиерата на филма за горяните, присъстваха хора, които участваха в средните етажи на властта по онова време. Те гледаха като обезумели, една жена дори ми каза: &bdquo;И понятие съм си нямала за всичко това&rdquo;. Никой нищо не знаеше за съпротивата на горяните и за разправата с тях. Страхът съществуваше навсякъде. Имаше страх за съществуването. Системата ти даваше някаква заплата, тя даваше някакви привилегии на някакви хора, но в момента, в който тръгнеш срещу нея, тя те смазваше. Всъщност част от интелигенцията беше против системата, но не смееше да отиде докрай. Тя се мъчеше да създава човешки образ на системата, а такъв образ беше невъзможно да се създаде &ndash; без частна собственост, без вяра и без свобода, с граници и с телени мрежи. Защо побесняха за &bdquo;Задочните репортажи&rdquo; на Георги Марков? По това време аз бях в САЩ и ги четох там, и две нощи не спах. Всичко, за което пише Георги Марков, ние сме го виждали, ние бяхме свидетели, но той ни го разказа по един безумен начин, той ни бръкна в мозъка и ни каза: &bdquo;Вижте, вие го виждате, но не сте го осъзнали, аз ви призовавам да осъзнаете в какъв свят живеете&rdquo;. И затова нямаше нито един... като изключим само горкия Илия Минев, който последните години направи Независимото дружества за правата на човека. И какво се получи? Аз снимах в първите дни след 10 ноември в Южния парк. Тогава разрешиха там да се говори свободно. Това беше голяма радост. Беше някъде около 18 ноември. Веднага взех една камера и отидох там. За един ден заснех цял филм от 20&ndash;25 минути. Казва се &bdquo;Хайд парк&rdquo;. Не мога да ви опиша енергията, която се изливаше там. Обаче заедно с това и фалшификацията, и машинациите, които се преплитаха с тази енергия.</p> <p><strong>- Тогава уловихте ли ги?</strong></p> <p>- Ооо, тогава не ги улових, защото не знаехме още толкова много неща! Например снимаме един човек, който говори за правата на човека и казва, че Илия Минев &ndash; за когото вече бях чувал &ndash; е почетен председател на Независимото дружество за правата на човека и пр. И говори, и всички го гледат, като месия го гледат. Румен Воденичаров. Никой не знаеше тогава. А Илия Минев &ndash; нещастен, смачкан и дребен човечец, ходеше в края на деня с едни листчета, написани на машина, на които пишеше: &bdquo;Не вярвайте, Румен Воденичаров е агент на Държавна сигурност&rdquo;. И изведнъж човек се шашва от всичко това. Тогава не знаех как стоят нещата. Моята цел беше да покажа какво щастие е да може човек да си излее душата. Така че фалшификациите започнаха оттогава. Всички знаем, че това беше един преврат, всички знаем, че той беше подготвен от Горбачов, който още през 1984&ndash;1985 г. каза, че трябва да се спасят партията и парите на партията. Може би той не е имал предвид размерите, в които стана това, а може би точно това е имал предвид. Тогава започнаха да се създават съвместните дружества с изнасяне на капитал на Запад и препиране на пари през разни организации. И като притуриш към това повредения манталитет на хората, като притуриш гузната съвест на мнозина от нас, които по някакъв начин са участвали в системата и в нейния пропаганден характер, ето ти първите стъпки на фалшифициране и манипулация на този преход.</p> <p><strong>- Знаете ли, спомням си, че в годините непосредствено преди 10 ноември 1989 г. бях ученичка и по време на един ученически лагер на морето се запознах с ученици от Чехословакия, с които разговаряхме много за случващото се в България и в тяхната страна. Спомням си тяхното удивление от факта, че тоталитарната система в България е така устойчива, че хората тук масово продължават да вярват в нея и да я приемат като нещо нормално. Те ми разказаха, че в Чехословакия това отдавна не е така и че максимум 10% от хората там имат положително отношение към социалистическата система.</strong></p> <p>- Да, но това е резултат от страха, от насадения чудовищен страх. Става дума за голямата повреда, която нанесе тази система на народа ни, за това, че тя ни превърна в един лицемерен народ. Ние вътре в себе си ругаехме, бяхме недоволни в компания, споделяхме си някои неща и заедно с това отивахме под строй и гласувахме единодушно. Никой не смееше да направи нещо друго.</p> <p><strong>- Нима страхът не беше част от живота и на останалите страни в бившия социалистически блок?</strong></p> <p>- В никоя соцстрана не беше тотално ликвидирана частната собственост. Частната собственост е нещо велико, тя дава независимост. В Полша 70% от земята беше частна. А тук всичко беше тотално иззето. Беше иззета силата и независимостта на всеки един човек.</p> <p><strong>- Говорите за фалшифицирания преход. Наскоро си дадох сметка, че всъщност т. нар. преход продължава вече повече от 22 години, тоест почти половината от времето на тоталитарния период.</strong></p> <p>- Но това не е достатъчно. Трудно се променя манталитет. Вижте, аз имам претенцията, че съм човек с широки възгледи, с толерантност, с каквото щете, но аз забелязвам и у себе си някои неща и действия, в които се разкривам не като този, който би трябвало да бъда според рецептата ми за демократ. На всяка крачка виждам това. Повредите на манталитета. Как се променя манталитетът? Манталитетът се променя във връзка със собствеността и с независимостта. Лошото беше, че липсата на навици и специалните структури на тайните служби, които искаха да вземат големите пари и да станат новите господари, превърнаха държавата в капиталистическа държава от Дикенсов тип със страшно голяма лакомия и алчност за големи пари, с безскрупулна, клондайкска борба с лакти и нокти, с убийства за взимане на по-големи територии. И може би тъй като нито едно от правителствата не направи необходимото, за да изкара въздуха от бутилката, може би затова сегашното правителството на този човек има такава популярност &ndash; заради борбата му с организираната престъпност, която се експонира. Всичко това се посреща много добре от хората. Огромното качество на Бойко Борисов е, че той говори на хората това, което те искат да чуят.</p> <p><strong>- Това достатъчно ли е?</strong></p> <p>- Не, не. Дали той ще направи това, което те искат да чуят, това е друг въпрос, но хората имат нужда от балсам за душите си, имат нужда от надежда. Как да живее един човек без надежда? Кой му даде надежда досега? Никой. Събирахме се, викахме: &bdquo;СДС&rdquo;, и какво?</p> <p><strong>- Всъщност изредиха се немалко продавачи на надежди, които крушираха?</strong></p> <p>- Ама разбира се.</p> <p><strong>- Само че Борисов е на власт вече повече от две години и неговата борба с корупцията и организираната престъпност също е на път да крушира. Не виждаме осъдени лица.</strong></p> <p>- Не виждаме, защото то не зависи само от него. Аз не го защитавам, но големият скандал е съдебната ни система, която е абсолютно корумпирана. Достатъчно е да видите как живеят българските елитни съдии, в какъв комфорт, къде ходят, какво купуват, с какво пътуват...</p> <p><strong>- Тоест вие смятате, че правителството има воля за справяне с корупцията и престъпността, но проблемът е в съдиите?</strong></p> <p>- Естествено. Факт е, че бяха разкрити много бандитски групи. Откриха сума ти неща, докато преди това беше абсолютен мрак.</p> <p><strong>- По време на премиерата на &bdquo;Горяни&rdquo; изразихте яростно недоволството си от новия Музей на социалистическото изкуство. В какво се състои протестът ви?</strong></p> <p>- Първо искам да кажа, че през ноември миналата година евродепутатът от ГЕРБ Андрей Ковачев организира конференция в Европейския парламент, по време на която беше представена българската съпротива срещу комунистическия режим. В тази конференция участваха и останалите живи представители на горянското движение. По този начин на много високо ниво в ЕС стана известно, че в България е имало такава съпротива.</p> <p><strong>- Всъщност как открихте останалите живи представители на горянското движение?</strong></p> <p>- Помогна ми синът на един прочут горянин &ndash; Владо Герасимов Тодоров, син на прочутия горянин Герасим Тодоров от Пиринския край. Във филма показваме едно писмо на бащата на Владо, което е покъртително. Този полуграмотен човек е написал писмо до комунистите от родното му село Влахи, изпълнено с такава мъка и болка, задето е трябвало да бяга по горите, че на човек просто му се обръща сърцето.</p> <p>Знаете ли, евродепутатът Андрей Ковачев закупи с пари от своя бюджет 1000 бройки от филма за горяните, които да бъдат изпратени в университети и училища, за да се запознаят младите с тази черна история на България. И в същото време другата ръка на същата тази власт в лицето на министъра на културата открива музей, който нарича Музей на социалистическото изкуство, и води цялото правителство там. Какво означава това? Какво искат да ни внушат тези хора? По това, което се вижда там &ndash; идеологически скулптури на Ленин, Сталин, Георги Димитров и Че Гевара наред с картините на големи наши майстори &ndash; става ясно, че според инициаторите всичко това е един кюп на социалистическото изкуство. И навсякъде надписи: &bdquo;Социалистическо изкуство&rdquo;. Какво искат да ни кажат? Нали все още има живи хора от онова време, ние знаем, че това не беше никакъв социализъм. Каква е тази подмяна? Това беше диктатура. Безумие и скудоумие! Само някакъв гипсиран мозък или идеологическата ръка на службите може да измисли това. Може би тези, които са го изимислили, са гузни, че са участвали в тоталитарния начин на правене на изкуство и на командване на изкуството и сега не искат да признаят, че са били част от това. Представяте ли си, вътре са имена като Вера Недкова, Васка Емануилова, Фунев и много художници, които най-малко могат да бъдат припознати като автори на тоталитарно и идеологическо изкуство. Ако искат да направят музей на тоталитарното изкуство или на пропагандното и идеологическо изкуство, да наредят на едно поле всички тези паметници, да ги заградят с телена мрежа и който иска да ги гледа, да отиде и да си ги гледа. Но не може в музей, в който има творби на Вера Недкова, където има такива големи и светли имена в българското изкуство като Кирил Цонев, те да продават фланелки с Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров и Сталин. Просто не може и аз докато съм жив, няма да спра да говоря за този срам. Това е позор. Това е поредната подмяна. Трябва да ви кажа, че наскоро спечелих проект за правене на филм за фалшификацията на прехода.</p> <p><strong>- За подмяната, за която обичате да говорите.</strong></p> <p>- Да. Аз искам да видя и манипулацията с досиетата, които се изваждаха в определени моменти. Не всички са съгласни с мен, но аз смятам, че голяма част от хората, които бяха вербувани като агенти, бяха представители на т.нар. вражеска класа. Тези хора бяха жертви. Сега, когато най-накрая отвориха великодушно досиетата на час по лъжичка, дискредетираха някои хора, които всъщност бяха жертви на системата. А истинските виновници за това, бившите служители на службите и техните деца, се гордеят, те все още са в структурите на властта и не ги е срам от нищо.</p> <p><strong>- Нима твърдите, че по-голямата част от огласените сътрудници и агенти са всъщност жертви?</strong></p> <p>- Нищо не твърдя, нека децата им да ги съдят дали са постъпили правилно или не. Част от тези хора не са тръгнали сами да искат сътрудничество, това системата го е създала. Аз не казвам, че е морално, но не всички хора са виновни.</p> <p><strong>- Системите също ги създават хората.</strong></p> <p>- Да, ама системата създава цялата тази обстановка на страх.</p> <p><strong>- Как смятате, че трябваше да бъде решен въпросът с досиетата?</strong></p> <p>- Не знам, може би като в Германия &ndash; отвориха ги веднага всичките и се ликвидираха нещата.</p> <p><strong>- Там, между другото, беше създаден филмът &bdquo;Животът на другите&rdquo;, който събра доста упреци за неавтентичност заради добрия, романтичен и очовечен образ на агента от Щази.</strong></p> <p>- Сигурно, но вижте, много интересни са и следните филмови образи &ndash; един човек, който е стъпил здраво на земята и е реалист, вижда каква е системата и си казва: &bdquo;Аз нямам шанс да прогресирам, но ако отида и им предложа да донасям, ще тръгна да лазя нагоре&rdquo;. Един вариант. Втори вариант &ndash; казват на някого: &bdquo;Виж какво, нямаш шансове да растеш в кариерата, ако не започнеш да ни служиш&rdquo;. Трети вариант &ndash; някой, на когото предлагат, но той отказва. Тогава го предупреждават, че вариантите са лагер, затвор, изселване и пр. Това са различни образи, които могат да бъдат създадени, ако се прави филм специално за морално-етичната страна на хората, които са приели да станат доносници. В същото време всички, които са били във властта, членовете на партията, те не са вербувани, а са докладвали всичко повече от всеки друг. До периода 1964&ndash;1965 г., когато ген. Анев и Горуня правят опит за преврат срещу Тодор Живков, има заповед, че е забранено да бъдат вербувани членове на партията. След това, като се разбира, че вътре в партията има хора срещу него, има нареждане да се вербуват и членове на партията, които да дават информация на службите. Така че системата е толкова жестоко измислена, тя е толкова чудавищна, че се е разпореждала със съдбата на всеки човек. А всеки човек е различен, хората имат различен имунитет към заболявания, към насилие, към всичко. Казвам ви, имам приятели, за които обявиха, че са били съпричастни към ДС. Аз не мога да престана да се виждам с тях. С годините човек помъдрява и става по-склонен да прости. Но мен ме е яд, че не са наказани двигателите на тази система, наказани са само нейните жертви. Двигателите продължават да функционират, тайните служби продължават да дърпат конците. Техните синове и дъщери са на върха на властта. Както казва един от героите ми във филма: &bdquo;Те не са директни убийци, те са мазни&rdquo;. Та кой е главният прокурор, кой е Митьо Гестапото и т.н., и т.н.?</p> <p><strong>- Твърдите, че у нас &bdquo;многоглавата ламя на тоталитарната система е навсякъде&rdquo;. Все още ле е така?</strong></p> <p>- Абсолютно. То не е минало чак толкова време. Исторически това не е никакъв период. Това е ужасно много за един човешки живот, но от гледна точка на развитието на обществото е нищо.</p> <p><strong>- Изразихте негодуванието си, че непрекъснато се честват бивши величия, че наскоро беше направен опит за тържествено отбелязване на годишнината от рождението на Тодор Живков.</strong></p> <p>- Няма държава в света, която ще тръгне да чества деспота, който я е тероризирал в продължение на 35 години. Просто няма такава държава! Впечатляващ е цинизмът на някои хора като любимия ни президент, който преди известно време отиде в Правец да поставя паметник на Тодор Живков. Въпреки че те се разграничиха от неговата политика, въпреки че всички излязоха възторжени, след като го свалиха на пленума на ЦК, а той изглеждаше като дебил, сякаш му бяха били някаква инжекция. Още на другия ден видяхме същите тези хора в &bdquo;Александър Невски&rdquo; &ndash; Добри Джуров, Петър Младенов &ndash; запалили свещи. Такъв цинизъм, такова драпане за власттта!</p> <p><strong>- А въпросът за прошката, нали казахте, че системата е създала всичко това?</strong></p> <p>- Аз никога няма да простя на никого от тях, още повече че както казва един от героите във филма ми, никой не ми е поискал прошка. Вътре в себе си никога няма да простя за това осакатяване на българския народ. Никога няма да простя! Но аз разбирам слабостта на отделния човек и не мога да го упрекна, защото самият аз не знам как бих постъпил в такава ситуация. Всъщност по-скоро знам, защото много пъти са правили опити и съм се измъквал по най-невероятни начини и само Господ ми е помагал. Но когато става дума за тези бандити, които свалиха Тодор Живков, а бяха от същия бандитски клан, и на другия ден отново поискаха да се качат на престола и да командват държавата, тук не можем да говорим за прошка. Имаше два много емблематични случая. Първият случай беше, когато покойният вече мой колега Юри Жиров снима един епизод с Гриша Филипов, който беше излязъл в Русе пред демонстриращите срещу замърсяването на въздуха жени. Те му викаха: &bdquo;У-у-у-у-у-у&rdquo;, а той не можеше да понесе това, през ум не му минаваше, че е възможно някой да реагира по този начин и да му вика: &bdquo;У-у-у-у-у&rdquo;. Беше потресаващо. Същата беше историята с Петър Младенов и танковете. По едно стечение на обстоятелствата тогава снимах вътре и вън пред парламента един филм, който се казваше &bdquo;Горещата есен на 1989 г.&rdquo; и който никога не излезе. Докато правих интервюта вътре, всички се премятаха и се обръщаха като фурнаджийски лопати, защото навън беше станало страшно. Депутатите гледаха доста уплашено. Аз правих интервю с Нешка Робева във фоайето и я попитах: &bdquo;Г-жо Робева, не се ли срамувате, че цяло Народно събрание стои вътре и се прави на три и половина, когато навън има хиляди хора, които искат да им кажете кога ще махнете този член първи&rdquo;. Тя вика: &bdquo;Вие сте прав&rdquo;. В това време би звънеца, тя влезе в залата и предложи навън да излязат представители. Петър Младенов прие и така, без да искам, станах причината за тази история с танковете. Те излязоха навън, където ги освиркаха и Петър Младенов каза прочутата фраза за танковете, заради която си отиде. А за танкове не знам, но на &bdquo;Московска&rdquo; беше пълно с войска. Тогава излязоха Станко Тодоров, Сендов, Нешка и Петър Младенов. Сендов го освиркаха. Нешка започна да говори, малко я послушаха и също я освиркаха. Станко Тодоров само стоеше с неговата тикова усмивка и не каза нищо. Тогава излезе Петър Младенов, който не можеше да допусне, че някой може да го освирква. Беше озверял. И понеже бях чувал, че е опериран от сърце, си викам: &bdquo;Леле, сега този ще вземе да припадне тук и да умре, и ще стане голямо мазало&rdquo;. Двама души го хванаха, за да го вкарат вътре, а Евгений Михайлов беше на половин метър от мен. Така че не е възможно да не е записал това, което Младенов каза за танковете. Какво да им прощаваш на тези хора? Това е някаква нечовешка жажда да си на върха, стремеж да продължаваш да владееш нацията без никакво смирение. Те усетиха, че нещата се променят, че вече могат да станат финансови владетели, и набутаха държавата в много сложна ситуация. Те скършиха съдбите на много хора и поставиха спирачката, с която пречеха на хората да се развиват, защото всяка инициатива бе потискана.</p> <p><strong>- Ще ви върна към филма &bdquo;Горяни&rdquo;, имате ли вече договор с някоя от националните телевизии за неговото излъчване?</strong></p> <p>- Въпреки 20-те изпратени покани на премиерата не дойде никой от БНТ. Не дойде никой и от другите големи частни телевизии. Разбира се, ние ще направим усилия да осъществим излъчването на филма, но в БНТ винаги е страшно трудно да се постигне каквото и да е. Много трудно, страшно трудно!</p> <p><strong>- Това е парадокс, като се има предвид обществената функция на телевизията.</strong></p> <p>- Преди известно време отидох при една началничка там и й казах: &bdquo;Ето, давам ви последните си пет филма без пари, само срещу авторски права&rdquo;. Накарах продуцентите и те подписаха &ndash; филма за Стефан Груев (&bdquo;И в рая има ад&rdquo;, 2007 г.), филма за Паскин (&bdquo;Голямата любов на френския "терорист" Абел Рамбер&rdquo;, 2008 г.), филма за Иван Кирков и др. ги дадох без пари. Ама не може всичко да им даваш без пари. Парадоксът е, че ние сме получили субсидия от Филмовия център и там пише, че ако продадеш филма, трябва да върнеш 20% от продажбата. Ние обаче сме го дали без пари. Те викат продуцента и му казват: &bdquo;Сега трябва да дадеш 20% от продажбата&rdquo;. Той вика: &bdquo;От какво, като е без пари&rdquo;. Те казват: &bdquo;Нямаш право да го продаваш без пари&rdquo; и се получава един омагьосан кръг.</p> <p><strong>- Толкова ли са скъпи тези филми за националната телевизия?</strong></p> <p>- Боже Господи, Боже Господи! Вие знаете ли колко плаща БНТ за един филм от един час &ndash; 600&ndash;700 евро за четири излъчвания.</p> <p><strong>- Това е нищо на фона на стойността на някои предавания на външни продуценти.</strong></p> <p>- Не нищо, то е подигравка! За всяко елементарно предаване се дават по няколко хиляди лева. А като си помисля колко са филмите, които се произвеждат у нас. Филмовият център произвежда максимум 7&ndash;8 документални филма на година. &bdquo;Екран&rdquo; също произвежда по няколко филма на година. Това са филмите.</p> <p><strong>- Тогава как си обяснявате липсата на интерес от страна на обществената телевизия?</strong></p> <p>- Не мога да си го обясня. Просто не мога да си го обясня. Никой, и &bdquo;Новините&rdquo; не дойдоха, нито казаха, че има такъв филм, а това е обществена телевизия. В същото време БНТ дава луди пари да прави криминални филми. Не е работа на обществената телевизия да прави криминални филми, мисля аз. Това е едно тотално неразбиране. Бях написал писмо на предишната директорка за това, че не искат да излъчат филма за Стефан Груев, който вече беше излъчен по Нова телевизия, тъй като директорът на тази телевизия дойде на премиерата и каза: &bdquo;Искам да излъча филма&rdquo;. От БНТ тогава никой не дойде. След това правихме опити, понеже много хора в чужбина искаха да го видят, да го излъчим през сателитния канал, но директорката ми отговори: &bdquo;Ние нямаме практика да излъчваме филми, излъчвани от наши конкуренти&rdquo;. За какво говорим? След като тя е директор на обществената телевизия и не знае, че обществената телевизия не може да бъде конкурент на една частна телевизия, за какво изобщо е там?</p> <p><em><strong>Атанас Киряков е сценарист и режисьор на едни от най-силните български документални филми. Автор е на филмите "Да спасим въздуха" (1977), "Концерт за флейта и момиче" (1980), "Видове дупки" (1988), на филмите за лагерите и комунизма "Оцелелите" (1990) и "Обречените" (1994), на "Цяр" (2001), "Летящите хора на Жоел" (2007), "Голямата любов на френския "терорист" Абел Рамбер" (2008). Удостоен е с наградата за режисура на фестивала "Златен Ритон" за филма "И в рая има ад" (2007) за писателя и журналист Стефан Груев. В края на септември тази година бе премиерата на най-новия му филм &bdquo;Горяни&rdquo;, посветен на малко познатата на българското общество съпротива на горянското движение срещу комунистическия режим.</strong></em></p>