“Страхът не те напуска никога: страх, че можеш да бъдеш нападнат на улицата, страх, че полицията ще нахлуе всеки момент, за да те арестува. Отидох при майка ми, все още не смея да се върна у дома. Аз съм свободна, но не съм оправдана. Знам, че на всяко съдебно заседание съдията може да обяви тежки присъди. В действителност, част от мен все още е в затвора”.

 

Току-що излязла от затвора, където беше 136 дни по обвинение в “принадлежност към терористична организация”, турската писателка и защитничка на човешките права Аслъ Ердоган разказа пред кореспондента на “Фигаро” за преживяното и тревогите си за бъдещето на страната. Въпреки че е на свобода, тя е под съдебен контрол и няма право да напуска страната. Фамилията й е чисто съвпадение с името на турския държавен глава.

 

- Затворът, който не познавахте преди, е централна тема в един от последните ви романи, “Каменната сграда”. Очаквахте ли един ден самата вие да попаднате зад решетките?

 

- Никой никога не е готов за затвора. Но от четири-пет години имах такова предчувствие. Моите писания за нарушаването на човешките права и малцинствата никога не са се харесвали в Турция. Но това, което ми се случва, надхвърля художествената измислица: ако бях измислила ареста си, никой нямаше да ми повярва. 

Представете си дузина членове на специалните сили, които нахлуват у дома в ранния следобед! Те бяха с качулки, носеха бронирани жилетки. Един от тях насочи автоматичното си оръжие към гърдите ми и изкрещя: предаваш се или стрелям! Забраниха ми да се обадя на когото и да било. Освен това веднага взеха мобилния ми телефон - който така и не ми върнаха. Преровиха апартамента ми, конфискуваха дисковете ми, ровиха в документите ми, събориха 3500-те книги от библиотеката ми. Обискът продължи осем часа! Имам исторически книги, за евреите, за Палестина… Но те взеха само онези, които засягат кюрдския въпрос. Сякаш отчаяно търсеха веществени доказателства, за да ме обвинят във връзки с ПКК (Кюрдската работническа партия, смятана за терористична организация от Анкара - б.а.). След това ме отведоха в полицейския участък, забраниха ми да контактувам с майка ми или с адвоката ми. След три дни ме изправиха пред съдията. Когато той обяви, че ме изпращат в затвора, аз припаднах. 

 

- Какви са обвиненията срещу вас?

 

- Обвиняват ме, че съм член на въоръжена терористична организация, че подкопавам единството на държавата и териториалната цялост на страната и че правя пропаганда в полза на терористична организация… Което се наказва с доживотен затвор. Това е абсурд: никога през живота си не съм докосвала оръжие. Никога не съм ходила в планината Кандил (в Северен Ирак, където се намира военният щаб на ПКК - б.а.), за разлика от много журналисти. Единственото ми “престъпление” е, че съм била в редколегията на прокюрдския вестник “Озгюр Гюндем”, където списвах колонка. Това, което ми се случва, е напълно по Кафка. Аз съм писател и не съм активист в нито една политическа партия. Турската власт иска да ме превърне в символ, за да накара другите да замълчат. Тя иска да затвори устата на всички, които се интересуват от кюрдската кауза. Откакто през лятото на 2015 г. рухна мирното споразумение, тя вече не прави никаква разлика между ПКК и кюрдите.

 

- Бяхте затворена в женския затвор в Бакъркьой. Как премина задържането ви?

 

- Първите пет дни бяха най-тежките в живота ми: бях поставена в изолация, лишена от вода в продължение на 48 часа. Килията ми миришеше на урина. След това ме прехвърлиха в общо отделение заедно с други 21 жени, обвинени във връзки с ПКК. Майка ми можеше да ми идва на посещение само веднъж седмично. Когато дойде зимата, стана много студено. Веднъж се разболях, имах висока температура. Беше вторник. Но едва в петък успях да стигна до лазарета. Затворите са претъпкани, а надзирателите недостатъчно. От началото на чистката, която започна след опита за държавен преврат и която далеч надхвърля привържениците на Гюлен, бяха арестувани 50 хил. души. Освен това имаше слух, че ще ни нападнат през нощта. Живеехме в страх. Беше невъзможно да затворим очи. Но аз знам, че международният натиск позволи да се относят по-добре с мен, отколкото с другите. Мисля си за онази жена, с която бяхме една килия в полицейския участък, а след това се засякохме за кратко в Бакъркьой: ръцете и краката й бяха в синини. 

 

- Какво ви помогна да издържите в затвора?

 

- В началото, когато все още не беше много студено, правех стъпките си от класическия балет в малък бетонен двор. Освен това можех да имам 15 лири, но не повече. В затвора всичко се брои: броят на пуловерите, на панталоните, на бележниците. В действителност, не е възможно да се концентрираш. Охраната винаги нахлуваше внезапно. Освен това винаги си обзет от тревога: за своята съдба, за тази на страната. По телевизията, която беше разрешена в централното фоайе, наблюдавахме със свито сърце случващото се в Турция: арестът на журналистите от “Джумхуриет”, убийството на руския посланик, атентатите, понякога приписвани на “Ислямска държава”, понякога на ПКК. Когато беше посочена с пръст кюрдската партизанска война, затворничките пребледняваха. Тези, които очакваха процес, се страхуваха, че съдията ще бъде още по-суров. Това пораждаше истински порив на солидарност между задържаните. Преди всяко явяване пред съда, те организираха “вечери на солидарността”: пиеха чай, пееха. Когато дойде моят ред, те пяха Bella Ciao. И аз започнах да танцувам със сълзи на очи.

 

- Всички ваши спътнички в затвора ли бяха свързани с ПКК?

 

- Освен лингвиста Неджмие Алпай (която също бе освободена неотдавна - б.а.), всички други затворнички бяха кюрдки. Но с изключение на четири или пет от тях, които очевидно бяха свързани с партизанската война, повечето бяха главно млади жени, на по двайсетина години, задържани само заради някаква семейна връзка или нещо още по-дребно. Това, което ме порази обаче, беше начинът, по който по-старите организираха живота в килиите: час за ставане, за чай, за идеологически дискусии. Една почти военна дисциплина. Затворът води до политическа радикализация.

 

- Как преживявате преоткритата свобода?

 

- Трудно. В затвора вие сте в състояние на регрес: всичко се решава и контролира от други. Веднъж излязъл навън, ти отново ставаш възрастен: имаш банкова сметка, срещи, имейли, на които трябва да отговориш. Що се отнася до страха, той не те напуска никога: страх, че можеш да бъдеш нападнат на улицата, страх, че полицията ще нахлуе всеки момент, за да те арестува. Отидох при майка ми, все още не смея да се върна у дома. Аз съм свободна, но не съм оправдана. Знам, че на всяко съдебно заседание съдията може да обяви тежки присъди. В действителност, част от мен все още е в затвора.

 

- Преследване на опонентите, война срещу ПКК, борба срещу “Ислямска държава” в Сирия… Към какво се стреми според вас президентът Ердоган, отваряйки си толкова фронтове едновременно?

 

- Той е готов на всякакви тактики, за да засили властта си, за да си кажат хората: “Той ни спаси”. Но се случва точно обратното. Потисничеството води до насилие. Ако бях президент, щях да се опитам да намаля напрежението, вместо да наливам масло в огъня. Всеки ден носи лоша новина: атентат срещу нощен клуб, репортер, арестуван заради един туит. Моден дизайнер беше линчуван на излизане от самолета. В интернет се увеличават словесните атаки. Насилието влияе върху обществото. Това е много тревожно.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Време и всичко

Време и всичко

"Появява се фигурата, която образува сърцевината на днешния свят. От п...

2 коментар/a

JJJ на 07.01.2017 в 09:33
Веднъж съм бил за 5 дни в Истанбул и общо взето не ми хареса: много история, живописно положение около Босфора, но атмосферата в града, улиците, манталитета на хората, присветвания и притеснения по шосетата....,все едно, че си в София, не си излизал от България. И те и ние сме европейци, ама не до там!
Хм... на 07.01.2017 в 12:00
Истанбул за мен е може би по-различен, хората са сърдечни и учтиви, доколкото могат да са такива в многомилионен град, любезността на търговците е нещо друго, по улиците преобладават мустакати черни мъже, цигани се опитват да те измамят, красиви повехнали паметници от миналото, отблъскващо грозни кооперации, каквито дори у нас трудно ще откриеш, тук таме наистина модерни сгради, уличен хаос без агресията у нас, разбити тротоари и боклуци в бедните райони, въоръжени като за война жандармеристи, страх от тероризъм, вкусна храна, истинска пропаст между европейското и азиатското, култура на световно ниво и изостаналост.

Напиши коментар