Архимандрит Тихон за афтокефалията в Украйна: Това е римски проект!

Наместникът на Сретенския ставропигиален мъжки манастир архимандрит Тихон (Шевкунов) разказа пред списание „Профил“ историята на автокефалния проблем на Украйна и виждането си за бъдещата УПЦ след получаването на автокефалия.

- Въпросът за независимостта на Украинската православана църква не е от днес, в историята има немалко примери за това, че различни църковни деятели са се обявявали за отделяне на Украинската църква от руската. Какви цели преследват привържениците на отделянето?

- Това е отдавнашна история. И много отдавнашен проект на католическия Рим. Това е многовековна стратегия на западния свят по отношение на Украйна. Този проект е добре известен и в него няма нищо ново. Неговата същност е такава: автокефалията, тоест отделянето на Украинската църква от едната поместна Руска православна църква, е само второстепенен, междинен етап. Основната и следваща крачка е уния, тоест подчинение на Украинската църква на Римския престол, замяна на православието в Украйна с католицизъм. В това се изразява старата съкровена мечта на Ватикана за схизматиците, както те наричат православните народи, и неговият последователен план за действие, упорито осъществяван от векове. Реализацията на този план ще повлече след себе си кардинално и необратимо изменение в менталността на целия народ, напълно ще разкъса духовните, историческите, родовите връзки, свързващи Украйна с Русия. Този експеримент вече успешно е проведен и нагледното му изражение е униатска Галиция. За вярващия човек основният проблем тук е, разбира се, не политиката, а измяната на православието, която поставя под въпрос основната цел на християнския живот – спасението.

- Но официален Ватикан нееднократно е заявявал, че няма намерение да осъществява експанзия.

- Мнозина са чували името на митрополит Антоний Сурожски. Той живя десетилетия на Запад, в Англия и Франция, активно и искрено участва в икуменически междуконфесионални диалози, беше човек с най-широки – във висшия смисъл на думата – либерални възгледи. Също така, повече от всеки друг е общувал с представители на Католическата църква на научни и църковни форуми, бил е с много от тях в дружески отношения. И въпреки всичко това, ето какво пише той в края на живота си, адресирайки своите мисли не към кого да е, а към архиерейския събор на Руската църква: „Време е да осъзнаем, че Рим мисли само за поглъщането на православието. Богословските срещи и „сближаването“ на текстовете не водят наникъде, защото зад тях стои твърдата решимост на Ватикана да погълне Православната църква.“

Но нека се обърнем и към историята: през XIV и първата половина на XV век много пъти са се опитвали да разделят Руската църква, да създадат на територията на завладените тогава руски земи – Полша и Литва – отделна митрополия. Накрая разделението е постигнато по указ на римския папа Калист III през 1458 година. Тогава полският крал Казимир, възползвайки се от създалата се политическа ситуация, по заповед на папата, отнема западните православни епархии от намиращия се в Москва митрополит на цяла Русия Йона. Така единната Руска църква бива разделена на две митрополии – Московска и Киево-Литовска. Веднага започва активна работа за подчинение на Православната църква на Рим. Това е само началото. А през XVI век, от 1590 година, започват да се свикват ежегодни православни събори в Брест. Официално на тях гръмогласно се провъзгласяват идеите за тържество и чистота на православието, а тайно се подготвя приемането на уния. Пет години по-късно, през 1595 г., епископите-поддръжници на унията се обръщат към папата. Само година по-късно, през 1596 г., на събор в Брест унията бива провъзгласена официално. Пет от тогавашните седем православни епископи на Западна Русия приемат властта на папата и само двама, въпреки гоненията, остават верни на православието. Кралят на Полша Сигизмунд III не само утвърждава всички решения на униятския събор, но и придава на църковното събитие държавен характер: изказванията против унията веднага започват да се разглеждат като антидържавнически изказвания, започват ужасни кървави гонения на православни християни, които периодично, колкото и това да е печално, избухват и до ден-днешен.

През изминалия XX век отнова има отслабване и криза в Русия, отново опити за отделяне на Украйна. И отново е в действие автокефалният проект. Украинска автокефална православна църква (УАПЦ) се създава през 1921 г., по заповед на болшевиките за разкол с Московската патриаршия, а през 1930 година по тяхна заповед за неуместност се „самоликвидира“, но отново се появява, сега вече с подкрепата на германските нацисти, по време на фашистката окупация, и накрая, значителна част от сътрудничещите с окупаторите самостойни „йерарси“, намиращи се вече в емиграция, завършват пътя си в пълно съответствие с историческите прецеденти, приемайки католицизма и ставайки униати.

Днес, при всичките известни ни тенденции в развитието на Украйна и при крайната заинтересованост по този въпрос, както на украинското ръководство, така и на неговите западни партньори, можем да прогнозираме, че след автокефалията следва етап на обединяване на православните и католиците в Украйна в една поместна украинска църква, подчинена на Ватикана. За необходимостта от създаването на такава църква нееднократно са говорили държавните дейци на Украйна. Това е заявявал и отлъченият от Православната църква и предаден на анатема т. нар. Киевски патриарх Филарет (Михаил Денисенко). Той впрочем възглавява сегашната, още една, макар и от никого непризната, но самостойна „автокефална църква на Украйна“ и поради това неговите думи са особено показателни. Той казва направо: „Възможно е обединение между гръко-католиците и православните, ако в Украйна има една поместна Православна църква.“

- Има ли реални свидетелства за съдействие от католическа страна за проекта „автокефалия – уния“?

- Едно от най-красноречивите свидетелства е изказването на признатия и до днес идеолог и лидер на украинските унияати, католическия митрополит Андрей Шептицки през 1914 г.: „Украинците са само оръдие на Божествения промисъл, призвани да изтръгнат християнския Изток от клещите на ереста (т.е. православието), да го въдворят в лоното на апостолския престол (т.е. Ватикана) и европейското общество“.

- Неотдавна бяхте в Украйна. Какви са преобладаващите настроения в църковните среди там – сред свещенослужителите, миряните, монасите? Можете ли да дадете прогноза за развитието на събитията?

- За щастие, повечето образовани, мислещи православни хора прекрасно разбират към какво води неизбежно автокефалията. Особено при сегашните тенденции на развитие на украинската държава. Свещеник в Киев направо ми каза: ако ние приемем автокефалията, нашите деца ще бъдат униати. Най-добре от всички осъзнават безграничната опасност от автокефалията епископите на Украйна. Даже след като чух многобройните, някои твърде емоционални и даже панически изказвания по повод подготвяната автокефалия, аз все пак не вярвам, че православните епископи и свещениците на Украйна, православният народ, ще направят стъпката, която ще открие неизбежно пътя на унията към победа в Киево-Печерската Лавра, в Почаев, Харков, Полтава, Киев... В заключение ми се иска да отбележа – опитите за църковно разделение, за които говорим днес, представляват изменение на вектора на духовното и историческото развитие на Украйна, въпрос, който Западът се опитва да реши от столетия. Докато Църквата е една – тя е силна. Великият подвижник и светец от XX век Лаврентий Черниговски, особено почитан от православните, както в Украйна, така и в Русия, още в средата на миналия век, предвиждайки днешните събития, е казал: „Както не трябва да се разделя пресветата Троица, Отца, Сина и Светия Дух – единия Бог, така не трябва да се разделя Русия, Украйна и Белорусия. Заедно те са светата Рус“.

И още едно изказване, на блажения Игнатий IV, патриарх Антиохийски и на целия Изток, глава на най-древната Православна църква: „Руското православие е гарант за всеправославното единство, което сега е особено важно. Украинският въпрос е въпрос за целостта на Православието в целия свят.“

Превод: Екатерина Грънчарова

Източник: orthodoxy.org.ua