Левицата не е политически лагер, а обединение на няколко семейства (либерална левица, якобинска левица и социалистическа левица), произлезли от Просвещението и от Френската революция, общото между които е, че се противопоставят на стария режим. Разцеплението ляво-дясно се ражда по време на Френската революция, но минава повече от век преди да се наложи окончателно. В действителност, трябва да дойде 1899 г. и аферата “Драйфус”, за да се обедини окончателно левицата, обяснява френският журналист Кевин Букар-Виктоар, автор на книгата “Войната на левиците” (La guerre des gauches). В интервю за "Фигаро" той анализира отношенията между якобинската, либералната и алтернативната левица на фона на президентската кампания във Франция.

 

Макрон и Меланшон

 

- В книгата си “Войната на левиците” се опитвате да разплетете мрежата на едно политическо семейство, което днес обхваща от Натали Арто до Еманюел Макрон. Има ли идеологическо определение на левицата или тя е просто историческо наследство?

 

- Има велики идеи, традиционно свързани с левицата, като справедливост, прогрес, индивидуализъм, народен суверенитет, свобода или равенство. Трудно е обаче да се открие истинско идеологическо определение на левицата: някои от тези ценности не се споделят от цялата левица, докато за други претендира и десницата. 

В действителност, левицата не е политически лагер, а обединение на няколко семейства (либерална левица, якобинска левица и социалистическа левица), произлезли от Просвещението, самото то разнообразно философско и културно движение, и от Френската революция, общото между които е, че се противопоставят на стария режим. Така че, както обобщава Жак Жюлиар в Les gauches françaises 1762-2012 (“Френските левици 1762-2012 г.”), “абсурдно е да се казва, че Просвещението е ляво (…) справедливо е да се твърди, че левицата е партията на Просвещението”. 

Въпреки това общо наследство тези семейства биха могли никога да не сформират единен лагер. Действително разцеплението ляво-дясно се ражда по време на Френската революция, но минава повече от век преди да се наложи окончателно. В действителност, трябва да дойде 1899 г. и аферата “Драйфус”, за да се обедини окончателно левицата и да защити достойнството на войника, да предпази Френската република от вземането на властта от антидрайфуската, монархическа и клерикална десница. Така че левият блок е първият опит за предизборен съюз на левиците, последван през 1924 г. от Картела на левицата, после от Народния фронт през 1936 година. 

 

- Днес вие разделяте левицата на три големи семейства: либерална, якобинска и социалистическа левица. Как ги дефинирате?

 

- Либералната левица се дефинира в началото чрез присъединяването си към политическия либерализъм, който почива на “аксиологичната неутралност на държавата”, т.е. тя не дава никаква концепция за доброто и морала - и към защитата на личните свободи. Постепенно това семейство възприема напълно в своята програма културния либерализъм, а именно, според философа Жан-Клод Мишеа, идеята, че всеки е “свободен да приеме стил на живот, който смята за най-подходящ за своята концепция за дълг (ако има такава) или за щастие; с една-единствена уговорка, естествено, че този избор е съвместим със съответната свобода на другите”. Въпреки че бе маргинализирана след Народния фронт, тази левица доминира от времето на Митеран и присъединяването на Социалистическата партия към пазарната икономика. 

Наследница на Жан-Жак Русо и Робеспиер, якобинската левица е тази, която вярва най-силно в единната и неделима република, в светския характер, който понякога напомня за гражданска религия (лаицизъм). Франсоа Фюре и Мона Озуф обобщават тази иделогия така: “Неделимост на националния суверенитет, призвание на държавата да преобрази обществото, правителствена и административна централизация, равенство на гражданите, гарантирано от уеднаквено законодателство, духовно обновление на хората чрез републиканското училище или просто висок вкус към националната независимост”. Тя може да има социално лице, като Жорж Клемансо, или да защитава по-либерални позиции, като Едуар Ерио, но никога не е антикапиталистическа. Днес тя е представена главно от шевенманизма.

Социалистическата левица се ражда малко по-късно, през 20-те г. на ХIХ век, дори и да е имала предвестници, като революционера Гракх Бабьоф, гилотиниран през 1797 година. Тя е плод колкото на идеалите на Просвещението за справедливост, равенство и свобода, толкова и на социалните условия, породени от капитализма, на който се противопоставя фронтално. Според нейния първия теоретик, Пиер Льору, социализмът е “доктрината, която няма да пожертва нито един термин от формулата свобода, братство, равенство, единство, а ще ги помири”. Това движение е разделено между реформисти (Луи Блан, Жан Жорес), които не вярват в революцията, колективисти (Агюст Бланки, Пол Лафарг), които отхвърлят частната собственост, и анархисти (Пиер-Жозеф Прудон, Луиз Мишел), които отдават първостепенно значение на свободата и индивидуалното самоуправление. Според мен тази левица е породила днес алтернативната или критична левица, която отхвърля системата, но без задължително да се позовава на социализма.

 

- Наистина ли те са непримирими?

 

- С развитието на десницата, която горе-долу промени мнението си за републиката, и на обществото (особено глобализацията и изблика на социетални искания) можем да се запитаме дали все още има смисъл този съюз на левиците, тъй като първоначалната обща борба изчезна. Те не са напълно непомирими, но са трудно примирими. Алтернативната левица вече няма нищо общо с либералната левица. Въпреки това част от якобинската левица може да се сближи с либералната левица, докато друга нейна част може да се разбере с алтернативната левица. Но това семейство не може да се разбере изцяло с едното или другото семейство.

 

- Жан-Люк Меланшон се изкачва в социологическите проучвания. Как обяснявате неговия възход? Като че ли в него има малко от якобинската левица, с неговото постоянно позоваване на революцията от 1789-а и възхвалата му на държавата, и много от социалистическата левица. Наследник на кое ляво семейство е този меланшонизъм?

 

- Меланшон е между две левици, якобинската и алтернативната. Дори и тази позиция да не е нова, той  отскоро намери правилния баланс, поне от изборна гледна точка, между критиката на капитализма - особено чрез екологията и въпроса за разпределението на богатствата - и републиканизма. През 2012 г. той се задоволяваше да говори на алтернативната левица и неговото якобинство, макар и да присъства, премина на заден план. Отскоро той реши да акцентира на защитата на републиката, на светския характер и патриотизма с риск да не се хареса на своята левица. Освен че прие една голистка поза - нещо парадоксално за явен враг на Петата република - повлиян от популистката теоретичка Шантал Муф, сега той се обръща по-скоро към народа, т.е. към народните и средните класи, отвъд първоначалните им политически симпатии, отколкото към левицата. 

 

- Може ли да съществува “консервативна” левица?

 

- Либералната и якобинската левица не могат да съществуват без прогреса, който е техният двигател. Обратното, не такъв е случаят със социализма. В книгата си отдавам голямо значение на лудитите, онези занаятчии, които се противопоставяли на техническия прогрес и чупели машините отвъд Ламанша в годините около 1810-а, като предвестници на социализма. Много интелектуалци социалисти са критикували прогреса. Да споменем Жорж Сорел (Les Illusions du progrès), Симон Вейл (Réflexions sur les causes de la liberté et de l'oppression sociale), Дуайт Макдоналд (Le socialisme sans le progrès) или Албер Камю (“Разбунтуваният човек”). Те отхвърлят една линейния визия за историята, в която човечеството естествено върви към рая на Земята. Тук не става дума за реакционери, които искат да се върнат назад, нито за консерватори, които искат да запазят статуквото. Въпреки това, ако наистина искат да се промени обществото, то е като се съхранят някои неща и опирайки се на традицията. Дори и да не вярват в прогреса, те не отхвърлят всички постижения. Така Джордж Оруел пише: “Когато ми представят нещо за прогрес, аз се питам преди всичко дали то ни прави по-човечни или по-малко човечни”.

За да отговоря на вашия въпрос, днес съществуват леви движения, като неолудизма, анархо-примитивизма, които отхвърлят радикално индустриализацията, защитават екологията, отхвърлят трансхуманизма и критикуват новите технологии и прогреса. (…) Въпреки това аз смятам, че нито една левица не би могла да бъде напълно консервативна заради идеала за социална промяна, който защитава. Но тя може да възхвалява известна форма на консерватизъм. Такъв е случаят с Прудон, който пише в Toast à la révolution (1848 г.): “Който казва революция, неизбежно казва прогрес, чрез което казва дори съхраняване”.

 

- “Нито една опозиция не е по-разочароваща от опозицията ляво/дясно”, пишеше Еманюел Муние. Не е ли време да се откажем от думата “ляво” (Жан-Люк Меланшон замени впрочем този термин с думата “народ”) и да предпочетем по-продуктивни разделения?

 

- Трудно бих противоречал на тази фраза на Муние. Въпреки това провалът на неконформизма през 30-те г., към който принадлежи интелектуалецът персоналист, доказа, че не е много лесно да се преодолее това разцепление. Систематично се препъваме с формулирането на ново разделение. Може би по-подходящо е да не се противопоставят два лагера, а три. Тогава би имало либерален блок, разделен между прогресисти, консерватори, постмодерни и републиканци, които защитават обществото, такова каквото е. След това ще открием неореакционерите, които мечтаят за връщане преди Май 68-а, и привържениците на идентичността, обсебени от френската или европейската идентичност. И накрая, онези, които Дани Робер Дюфур нарича “неосъпротивляващи се” (néorésistants) или Дуайт Макдоналд “радикали”, които се противопоставят на промените в обществото, без да искат връщане назад, и отдават голямо значение на понятията “взаимопомощ” и “ограничение”.

Но това преформулиране не е лесно. Първо, защото представителната демокрация благоприятства двоичните разцепления. После защото разцеплението ляво-дясно е призрак, който е обсебил политическия ни живот и продължава да го направлява, докато на практика то е мъртво. Причината е, че десницата и левицата са нещо повече от политически лагери: те са различни политически култури със свои ценности и психология. В крайна сметка, десните активисти и левите активисти днес не са на път да се освободят от тази област.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Още от категорията

Революция по руски

Революция по руски

Всяка революция поражда диаметрални оценки. И причината не е в липсата...
Къде е държавата?

Къде е държавата?

Един вечен въпрос, постоянно задаван и днес. Отговор търси и литератор...

Напиши коментар