Ален Финкелкрот: Морализаторският мазохизъм на европейците не помага

- В книгата си La Seule Exactitude (“Единствената точност”) се опитвате да отворите очите на съвременниците си, оборвайки някои лъжи. Особено що се отнася до повтарящата се тема за “ислямофобията”. Кое е точното?

- Има една фраза на Пол Валери, над която размишлявам непрекъснато. “Когато един човек или група, сграбчени от неотложни или затруднителни обстоятелства, се оказват принудени да действат, тяхното разсъждение преценява по-малко състоянието на нещата, доколкото то не се е проявявало досега, колкото се вслушват във въображаемите спомени”. Тази спонтанна склонност на духа в наши дни се усложнява от травматизма на Втората световна война. Хитлер ни обсебва и ни подтиква първо да си спомним, вместо да реагираме с оглед на оригиналността на сегашната ситуация.

Докато дори антисемитизмът се е превърнал в културен код в това, което, уви, справедливо наричат “изгубените територии на Републиката”, журналисти като Едви Пленел, социолози като Люк Болтански, историци като Енцо Траверсо или Пиер Розанвалон наблюдават присъствието на традиционни и ксенофобски теми, произлезли от реториката на “Аксион франсез” или национализма на Барес. Те са разтревожени от преориентирането към мюсюлманите на една враждебност, която през първата половина на ХХ век бе насочена главно срещу евреите и юдаизма.  Позовават се на болезнената история на евреите, чисто и просто за да прикрият новата юдеофобия. Европейският антисемитизъм отслабва в степента, в която се засилва ислямисткият антисемитизъм. Неточността, в която сме потънали, става нетърпима; трябва спешно да върнем сегашното настояще на самото него.  

- Констатацията за антисемитизма ли бе началната точка на вашия размисъл?

- Не, но онова, което е особено скандално, е прибягването до паметта за антисемитизма, за да бъде отречена по-добре неговата съвременна форма. Нашата епоха се смята за нещо различно от това, което е, и този анахронизъм приема доста други форми, които са не по-малко тревожни. Под смешното име “непристойни постъпки”, непрекъснато расте насилието, несигурността се разпространява; културата не спира да губи почва; републиканското училище, което беше нашата гордост, рухва под ударите на все по-катастрофални реформи.

Накратко, Франция се разпада. Някога тя събуждаше завист, а сега съжаление. Тя беше модел, стана отблъскваща: именно за да не познаят съдбата на Франция, страните от Централна Европа упорито отказват  постоянните квоти за бежанци на своя земя. Впрочем те го казват ясно. Тази констатация е потискаща, но по-потискаща е забраната да я направим. Ако погледнете нещата право в лицето - именно това е точността - веднага бивате обвинен, че играете играта на Националния фронт и антифашисткият автоматизъм измества анализа на фактите. Ето опасността, която разкривам. Ние абсолютно трябва да сверим часовниците си. Трябва да мислим в други термини. Защото живееем в невиждан момент от нашата история.

- Откъдето идва тази френска отмалялост?

- Реймон Арон много точно написа: “Френската суета се състои в това, че се упреква за всички недостатъци, с изключение на главния, мързела на мисълта”. Днешното име на този този мързел е “памет”. Нека да е ясно: аз не се боря срещу правото на памет и правото на забрава. Цивилизацията на Европа бе поразена смъртоносно от оръжията на един от най-цивилизованите народи в Европа. “Ние не сме излезли от това нещастие”, както каза Франсоа Фюре. Историята не предвижда обаче поправителни сесии.

Вярно е, че имаме демони. Но ние имаме и врагове, докато в края на Втората световна война решихме да нямаме такива. Ако се оставим да бъдем обсебени от демоните си за сметка на вниманието, което трябва да обърнем на врага, ние се втурваме към катастрофата. Нашето време не прилича на никое друго, трябва да приемем това.

- Кой е този враг? С кого сме във война?

- Трябва винаги да помним думите на Жюлиен Фройнд: “Не ние посочваме врага, той ни посочва. И ако той иска да сме врагове, напразно ще му засвидетелстваме приятелство, ще бъдем врагове. И той ще ни попречи дори да обработваме градината си”. Радикалният ислямизъм обяви война на “евреите и кръстоносците”. Трябва да помним това. Това означава може би, че мултикултурализмът, в който вярвахме, е илюзия. Очаквахме с различността да настъпи идилия; впрочем ние навлязохме във все по-суров климат, в конфронтация.

- Защо?

- Интеграцията е в криза. Франция изостави понятието асимилация, смятано за прекалено едностранно, предпочете по-отворената парадигма на интеграцията, но тя не функционира вече, до такава степен, че някои дори я заместват с идеята за включващо общество. Сякаш можем да успеем да установим modus vivendi с нашите гости, без да искаме нищо от тях, и сякаш “съвместният живот” ще преоткрие изгубената си хармония. Тези последователни оттегляния свидетелстват за изключителната трудност да съжителстват, вътре в една и съща общност, народи, които не споделят едни и същи принципи, нито едни и същи традици, нито един и същ идеал.

- В книгата си вие пишете, че джихадът е издигнал стена между арабо-мюсюлманския и нашия свят. Тази стена прекосява ли френското общество?

- Все пак не можем да забравим 11 януари. Бяха убити карикатуристи, журналисти, защото са обидили пророка на исляма; бяха убити и евреи, понеже са евреи. Народът излезе на улицата, за да каже, че свободата на изразяване, хуморът, сатирата са същностни за националната идентичност и трябва да го приемем или отхвърлим. Тогава се появи лозунгът “Аз съм Шарли”.

Но много бързо настъпи втори удар. Констатирахме, че не всички са Шарли. Жителите на “народните” квартали останаха по домовете си. Защото според тях тези карикатуристи бяха отишли твърде далеч. Във френското общество се появи разцепление и аз не мисля, че нещата просто ще се подредят. Опасявам се, че във Франция се развива културен и териториален сепаратизъм. Днес, когато се казва “народни квартали”, се разбират квартали, лишени от хора old school (от старата школа - бел.пр.), за да използвам израза на Мишел Онфре. Означава ли това, че вече има два народа във Франция и те не могат да бъдат помирени?

- Няма ли голяма политическа отговорност за това състояние на конфликтност?

- Изправени пред демографската революция, която наблюдаваме, трябваше ясно да заявим законите на гостоприемството. Трябваше да кажем високо и силно, че някои традиции, ценности или обичаи не подлежат на договаряне, вместо да търсим непрекъснато все по-неразумно спогаждане. Най-вече трябваше да провеждаме училищна политика, достойна за това име. Именно в училище Франция се представя на всички деца, които са, както казваше Хана Аренд, не само незавършени създания, но също така новодошли на земята.

Впрочем десницата и левицата изоставиха всяка истинска образователна амбиция. Вместо да образова учениците, т.е. да ги въвежда в свят, по-стар от тях, се опитват да ги развличат, подтикват ги да си изграждат сами свое собствено знание, лека-полека абдикират от какъвто и да било авторитет. Училището вече не играе своята роля. Като дете имигрант, аз имах шанса да асимилирам част от френската култура; този шанс отказват на децата от новите поколения.

Последната реформа на средното училище забива пирон в ковчега, като съкращава броя на дисциплините в полза на интердисциплинарно преподаване, което вместо култура ще вкара в главите само новата гражданска религия, изградена чрез селективен подбор и борба срещу дискриминацията. Сякаш Франция, превърнала се в постнационално, постлитературно и посткултурно общество, лека-полека си взима отпуск от самата себе си.

- И левицата, и десницата ли са виновни?

- Да. Левицата, защото потъна в егалитаризъм. Десницата, защото стигна дотам да схваща преподаването като адаптиране към изискванията на икономиката. 

- Какво мислите за драмата на стотиците хиляди мигранти, лишени от всички права в родината си, които акостират на бреговете на Европа с риск за живота си?

- Всички ние сме вцепенени пред това движение на население. За съжаление от момента, в който се опитаме да го осмислим, сме обречени на безчестие. Снимката с тялото на малкия Айлан не беше само образ; това беше вик към нашата хуманност. Това не е снимка, която гледаме, а снимка, която ни гледа. Някои искаха да чуят този вик като обвинение към Европа. Онези, които пишат уводни статии, извисили се като директори на съзнанието, бичуваха летаргията, безразличието, егоизма на обществата и държавите на Стария континент. Това е несправедливо.

Ако сме свидетели на такъв мигрантски прилив към Европа, то е защото тя е гостоприемна, за разлика от Америка - която се пази от съображения за сигурност - и страните от Персийския залив - които са като крепости. Пропита до опиянение от своята абстрактна щедрост, новата духовна власт вече на оставя място в морала за морала на отговорността, т.е. за грижата за последствията. Противно на това, което иска Марин Льо Пен, трябва да запазим живо правото на убежище, каквото и да струва това. Но трябва да знаем също, че с новата имиграция пропорцията на “Аз съм Шарли” ще намалява във Франция, както и в останалата част на Европа. Германските разузнавателни служби предупреждават вече, че ислямисткият прозелитизъм е много активен сред бежанците, които бързат към страната на мама Меркел.

- Причината за този прилив се крие в крайното насилие, от което страдат мюсюлманските народи…

- Показно насилие освен това. С “Ислямска държава” изглежда така, сякаш нацистите са изградили газовите камери като аргумент на пропагандата си. “Ислямска държава” привлича не защото възкресява средновековния идеал за халифата, а защото реже главите на християни, йезиди, хомосексуалисти… Рекламните й филми показват само кланета.

Така “Ислямска държава” вербува в Тунис, в целия мюсюлмански свят, в Европа, чак до приелите исляма нормандци. Аз съм неспособен да обясня този феномен. В Сирия ситуацията е още по-ужасна, защото там две варварства се изправят едно срещу друго. Чувам тук и там, че за да се победи “Ислямска държава”, трябвало да се изпратят военни части по суша. Аз не съм упълномощен да давам мнение по този въпрос, но би било доста непонятно сирийците да бягат от родината си заради войната и Европа да ги приема и воюва вместо тях.

Нужна е международна, а не само европейска конференция, за да се определят условията за прием, но също така, трябва да се запитаме как да се сложи край на това, което Жан-Люк Меланшон нарече “истински кръвоизлив”. Не можем да се съгласим с това, че Еритрея се опразва от своите жители, че трафиканти на хора - които снимката на малкия Айлан трябваше да зарадва - забогатяват на гърба на бедни хора, не можем да оставим ситуацията да се влошава, както става днес. Това не може да се разреши, като се задейства морализаторският мазохизъм на европейците. 

- Защо Франция се инати толкова срещу идването на мигранти на нейна земя?

- Населението на Централна Европа, или на Дания, е още по-инатливо. По време на комунизма страните от Централна Европа изпитаха закона на една чужда държава, в случая Съветския съюз. След падането на Берлинската стена те възстановиха суверенитета си; те не могат да се съгласят сега той да бъде изоставен в полза на нова бюрократична инстанция, Европейския съюз. Ако не можеш да решаваш дали да приемаш мигранти, спираш да си суверенен.

Франция е нация, готова да изпадне в гняв. Марсилия се превърна в столица на хипернасилието, градове като Мюлуз, Рубе, Туркоан, Алби, Карпентрас стават неузнаваеми. Французите не гледат с добро око на тази промяна, те не разбират защо определят като расистка тяхната реакция. Те си казват, че ако интеграцията не работи, сегашният мигрантски прилив само ще задълбочи напрежението. Това е всичко. Това, което говори, не е ксенофобията, както би им се искало на някои, а здравият разум.

- Една политическа сила експлоатира този здрав разум за съвсем други цели…

- Свидетели сме на раждането на коалиция между моралната левица и големите работодатели. За работодателите, френски или германски, хората са взаимозаменяеми, така че те казват “добре дошли” на тези новодошли, които ще упражнят сполучлив натиск за намаляване на заплатите. Моралната левица препоръчва безусловното гостоприемство. Едви Пленел е съгласен с Пиер Гатас: това е комично. На фона на този съюз между калкулатора и цигулката Марин льо Пен има право да каже, че днешната имиграция е проблем, а не шанс за Франция. Но онова, което тя противопоставя на витрината на добрите чувства, не е политически морал, а чисто и просто безчовечност. Тя няма никакъв проблем да върне всички преследвани в родината им. Тази “философия на портиера”, както казваше Йозеф Рот, в никакъв случай не бива да бъде нашата.

- Загуби ли левицата своята културна хегемония?

- Това, което мислят хората от левицата, били те червени, розови или зелени, е, че неравенството е източникът на всички злини, които разяждат човешкия род. За тях няма конфликт, който да не се свежда до антагонизма между имащи и нямащи. Ако левицата е загубила играта, то е защото сблъсъкът на културите не може да се сведе до социалния въпрос. Левите мислители предпочитат да си избодат очите, вместо да помислят отново.

- Какво мислите за централното място, което в крайна сметка зае Националният фронт във френския политически пейзаж?

- Защитавам Франция като съществен елемент на европейската цивилизация, така че съвсем не се разпознавам в заклинанията на суверенизма. Националният фронт трябва да бъде съден според сегашната му програма. Той не заплашва демокрацията, но е опасно путинопоклоннически. Той вече не е антисемитски, не е зает с кръстоносен поход срещу мюсюлманите. Същевременно той представя имиграцията като едно цяло и отказва да направи разграниченията, които са в основата на хуманизма, и в това отношение трябва да бъде победен. 

- Вашите критици все повече ви определят като десен. Какво ще им отговорите?

- Не само ме определят като десен, превръщат ме в расист и периодично ме включват в черните списъци на “неофашистите”, докато аз дори подкрепям, противно на всички амалгами, критичната работа, която вършат смело интелектуалци мюсюлмани като Абденур Бидар, Буалем Сансал, Камел Дауд. Изправен пред това словесно насилие, за щастие, аз разполагам с максимата, популяризирана от Жак Ширак, който не беше велик президент, но беше дзен учител: “Удря ме по единия, без да помръдне другия”...

Превод от френски: Галя Дачкова