Лилия Гелева: Не превръщайте актьорите в революционери. Това е лош театър

- Във Фейсбук профила си написахте „Вече трети месец... Младежки Театър Николай Бинев – no connection with this number...”, а ваши колеги споделят, че от месец май театърът не ви е плащал хонорари. Какво ви отговарят, когато си искате заслужено изработените пари? Наистина ли никой не вдига телефона, когато се опитвате да говорите за възнагражденията си?  

- Да, истина е. Но нека започнем малко по-отдалече. Искам да направя две уточнения. Първото е, че това не е лична изповед. Вчера във фейсбук се появи отворена група, наречена „Тайна група”. За около 24 часа в нея има близо 700 човека. Млади актьори, студенти, които почувстваха, че нещо трябва да се промени. Ако човек хвърли бегъл поглед какво всички там споделят, бързо ще му стане ясно, че ситуацията е „жал да ти стане” или „чукай на дърво”. Затова благодарим за интереса на „Гласове” – очевидно имаме необходимост да говорим и някой да ни слуша. Не непременно да ни разбира, но поне да се почувстваме малко „споделени”. Второто уточнение е, че това не е поредното оплакване от сивата действителност. Не, напротив – ние усещаме, че имаме сили и възможност да правим нещата да се случват по начина, за който мечтаем.

- Програмата за месец септември вече е качена на сайта на Младежкия театър и са пуснати в продажба „билети за вашите любими спектакли”. Което означава, че ръководството на театъра е сигурно, че актьорите, за разлика от мечките, могат да играят и без пари. Вие участвате ли в някоя от постановките, планирани за есента? Какво смятате да правите? 

- Аз бях част от трупата на Младежкия театър допреди една година. През тези три години там ми се случиха прекрасни срещи с истински Събития и Хора от театралния свят. Причината да напусна беше импулсът да изляза от комфортната зона на привидната сигурност и да се развивам. От една година доигравам някои от представленията си там. До този момент нямам идея дали това ще се случва и през следващия сезон. Ситуацията е сложна, доста колеги напуснаха. Всичко това казвам, за да е ясно, че съм имала и продължавам да имам топли чувства към това място. Единственото, което искам (както и останалите ми колеги на хонорар), е коректно отношение за вече свършена работа. А минимумът за това е някой да ти обясни защо трети месец това не се случва, преди да се наложи ние да звъним ежедневно, сякаш искаме нещо, което не ни се полага.

- В края на юни тази година директорът на Младежкия театър Владимир Люцканов в разговор по БНТ за финансовото състояние на театрите заяви, че „българският театър е в състояние на свободно падане” и ако правителството не отпусне пари на Министерството на културата за субсидиране на държавните театри, „свободното падане ще се превърне в едно разпльоскване на тротоара”. Излиза, че няма чуваемост от страна на правителството. Защо според вас?

- Сигурно е прав. Аз от политика не разбирам. Мисля, че и никога няма да имам любопитство към нея. Носи ми удовлетворение наивно да вярвам, че с повече единност свободното падане може да се превърне в леко екстремен, но приятен полет. С възможностите на езика на театъра могат да се поставят много важни и актуални въпроси. Доказателство за това за мен са спектакли от изминалия театрален сезон като „НРБ” на Александър Морфов в Народен театър, както и двете представления на ТР „Сфумато” от програмата Терминал 2: „Самолетът закъснява” на Маргарита Младенова и „Книга за изгаряне” на Иван Добчев. През септември предстои и премиерата на „Процесът против богомилите” на Маргарита Младенова в Народен театър. В него също се занимаваме с въпроса как може да се излезе от тази безкрайна повторяемост на усещането за катастрофа. Предстои ми и още една премиера през септември в ТР „Сфумато” – „Любовта на Анатол”, с режисьор Антон Угринов. Поредното доказателство, че въпреки всичко Театърът се занимава и с по-големите въпроси за Любовта и Смисъла. А през октомври се открива театър „Крикор Азарян” в така прекрасно възраждащия се Национален дворец на културата с премиерата на „Чайка” с режисьор Явор Гърдев. Светлина има. Хубави неща не спират да се случват. Въпреки всичко. 

В епизод от тв сериала "Четвъртата власт" на режисьора Стоян Радев. Снимка: Яна Блажева

- Общинските театри в София не се оплакват от липса на пари, общината плаща дори режийните им разноски, плюс заплатите и разходите за различни дейности. Според г-н Люцканов държавните театри са много, 50 на брой, затова държавата не успява да се справи. Вашето мнение?

- Не мисля, че имам необходимата компетентност, която би ми позволила да давам предложения за решение. Това, което знам, че със сигурност зависи от нас, младите, е да си вършим работата по най-добрия начин, на който сме способни. А в замяна на нашето коректно отношение трябва да изискваме да имаме условия за това.

- Драмата с получаването на заплатите и хонорарите не е само проблем на актьорите. Учителите ни например масово са назначавани на договори от септември до юни – за да не им плащат през летните месеци. Ваш колега написа във ФБ: „В БГ права имат само работодателите. Служителите, особено в културата, имаме само задължения, а ако може и да си плащаме, за да работим, ще им е най-добре”. Може би затова все повече висшисти се преквалифицират във фризьори чрез курсовете, организирани от социалните служби. Защо стигнахме дотук? 

- Очевидно ще се превърнем в страна на хора с добре поддържани коси. Това също е нещо. Шегата настрана. Унизително е.

- Оказа се, че кризата в България е удобно алиби на всеки тарикат да каже: „Сори, ама не мога да ти платя, защото и на мен не плащат”. Във ФБ профила си написахте: „Колко полезни са повечето договори в България…в случай, че отсрещната страна не ги спазва, се открива гора от възможности – можеш да си направиш самолетче, фунийка за семки, шапка, да си ги свиеш и да си ги изпушиш, да завиеш сирене, да си накладеш огън, да си вееш в жегата, да ги накъсаш в клетката на хамстер, да оставиш бележка, да си направиш конфети... неизброими са възможностите”. Спасение ли е чувството за хумор? 

- Разбира се, че е спасение. Не трябва да се вземаме прекалено на сериозно. Дори когато сме огорчени от нещо. Необходимо е уважение между „страните”, които образуват цялото. И колкото по-хомогенно стане това „цяло”, толкова по-добре ще е за всеки един. Нашето поколение отстоява правата си, без винаги да е докрай запознато със своите задължения, но имаме желанието да се учим и развиваме в тази посока. Затова са ни нужни опитът и грижата на „по-големите”.

В спектакъла "Старицата от Калкута" на Явор Гърдев, снимка: Калин Николов

- Социолози обявиха, че българинът днес мечтае да има хотел на морето, а не да стане изобретател като Бил Гейтс или Стийв Джобс. Какво означава това: че сме здраво стъпили на земята или че хоризонтът ни е принизен? Вие за какво мечтаете?   

- Ние сме от поколението, което често попада в ситуации, които автоматично го класират в графата „мрънкащи и недоволни млади”. Ние сме от поколението, което често чува „ако ти не си съгласен, знаеш ли колко чакат след теб”. Ние работим на договори, които в повечето случаи касаят само нашите задължения. Вършим си работата, чакаме пари с месеци. В такива случаи като обяснение ни се припомня, че Изкуството е отвъд бита. 

Ние просто си искаме Изкуството. Дори не използваме схемата „разруши и почни от нула”. Не, стараем се да вървим по стълбите, построени преди нас, с необходимото уважение дори когато усещаме, че някои от стъпалата са прогнили и се клатят. За да можем да продължим. 

Да, по-опитните ще кажат: „Ввие нищо не знаете, по наше време...”. Да, и сигурно ще са прави. Но докога да се повтаря тази схема? Необходимо ли е да живееш без самочувствие, да оцеляваш всъщност, да опознаваш банковата система с тегленето на всевъзможни кредити, а професията актьор да се превръща в синоним на сервитьор и още куп подобни допълващи занимания, които да ти плащат тока и квартирата? Ние сме готови и на това. Знаем, че и в така жадуваната от повечето млади българи „чужбина” нашите колеги също работят на няколко места, за да се справят. И ние го правим. 

Но защо постоянно трябва да ни се дава повод да се бием в гърдите, че се справяме трудно. Това не е нито за гордост, нито за оплакване. Това е естественият път към постигане на мечтите. Нашите преподаватели са ни научили, че за тази работа се иска характер, че е трудно, че не трябва да се драпа поотделно. Затова ние искаме да сме Промяната. Не мрънкачи. Не искаме постоянно да трябва да се обясняваме колко ни коства това. Но имаме нужда от подкрепа. Някой да го е грижа. Да спре да ни се повтаря, че „нищо не зависи...”. Не! Зависи. От всеки един.

- Какво друго искате? 

- Искаме държава, която да я е грижа за Театъра и Киното. Да знаем, че когато сме част от трупата на някой театър – това е, защото имат нужда именно от нас, а не само защото излизаме „по-евтино”. Да се уважава човека насреща, защото може би точно той – с цялата си неопитност и несигурност, има какво да даде. Искаме да си получаваме парите навреме. Искаме да не ни се затварят телефони, когато за пореден път си чакаме закъснелите (изработени) пари. Искаме да не киснем пред министерства по протести, които вече нямат никакво значение. Имаме си достатъчно работа за вършене. 

Кучетата ли лаят… Окей. Но този керван дори не се движи... Да, даваме си сметка, че лесно се палим, а не знаем какво да се прави с тази енергия. Всичко се опитва да ни каже, че корабът потъва. Всички наслоени инерции и примирености във въздуха се опитват да ни кажат „аз бях там, няма смисъл”. Не, има смисъл. Не ни превръщайте в революционери. Или в хора, които искат да открият топлата вода. Уважаваме и сме респектирани от пътя, извървян преди нас. Мечтаем да не ни се отнема правото да мечтаем.