Когато президентът на държавата си измисля биография и се вписва в събития, за които стотици хиляди помним, че не са съществували, това е резил. При това по-сериозен от ползването на снимка от Скалистите планини като гледка от Пирин за новогодишно приветствие. 
Ако във втория случай става дума за конфузна грешка на неговия екип, то „споделянето на една тайна“, която няма допирна точка нито със събитията, нито с истината, това поставя под въпрос всичко, което казва лидерът на нацията. 

Как Плевнелиев сам направи митинг на 10 ноември

„Питате къде бях на 10 ноември? Да ви кажа една тайна – бях на площада и бях на митинга.” Това е заявил държавният глава Росен Плевнелиев в отговор на журналистически въпрос къде и как го е заварил 10 ноември 1989 година.
„С моя приятел Илиян Попов ремонтирахме неговата стая в студентското общежитие. Когато чухме по новините, аз бях студент 5-и курс, че има събиране в Народното събрание и ще се извършва промяна в държавата. Като студенти, двамата с него нарисувахме на два тапета два плаката. Единият беше „Съд за виновниците”, а на другия написахме: „Дворците на БКП да станат болници и училища”. С тези два плаката отидохме на прословутия митинг”, разказа Плевнелиев, цитиран от БГНЕС.

Господин президент, на 10 ноември не се проведе никакъв митинг. Той се случи на 18 ноември. Нима прекарахте седем дни на площада в очакване на събитието с тапетите в ръка? Нощем завивахте ли се с призивите за оставка? Разкрийте ни всички тайни, господин президент! Какво още прикачихте като красива панделка към биографията си на безукорен водач на държавата ни? 

Някога другарят Тодор Живков разказваше, че преди 9-и е бил нелегален и се криел в гората. А хората знаеха, че никой не го е търсил. В онези години обаче да не си бил в отряда „Чавдар“ си беше сериозно прегрешение.

И ето, 25 години след промените, у демократичния български президент бликна нуждата да се окаже играч сред новите активни борци – хей го на, носил е плакати от ден първи на датата десети. Явно от Тошово време живее потребността от героични и умилни спомени. 

Плевнелиев се „разкри“ в уводните си думи на конференция: „Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето“.
А как да се справим с настоящето, г-н президент, след като 25 години след промените си измислихте парченце симпатична биография? Като главнокомандващ на българската армия, наистина ли се нуждаехте от измислица за повдигане на авторитета си? 

Защо Ви беше нужно, г-н Плевнелиев, да изричате лъжа, която ще бъде засечена почти успоредно с изричането й? 

Иван Бакалов, е-vestnik, написа:
„Споменът на президента, че е бил на митинг на 10 ноември, е голям скандал. Не знам дали ще се поправи утре, но той излъга или без да иска, се издаде, че е бил по партийно поръчение на първия казионен митинг пред парламента. Новината за пленума и Живков я казаха вечерта в новините, вече беше тъмно. Нямаше никакви митинги. От думите на Плевнелиев и снимката на цитираните от него плакати се разбира, че е бил точно там, от организираните от ОФ и ГК на БКП, ден преди митинга на опозицията на 18 ноември пред „Св. Ал. Невски”.
Казионният митинг беше организиран от Пенчо Кубадински, по негова инициатива – лично ми го е казал, като правих интервю с него 1994 г. Поискал в Политбюро да направи митинг, след като обсъждали, че се готви опозиционен. Казал – дайте и на мен да направя един митинг. Луканов и Младенов с неохота се съгласили.“

Господин Плевнелиев, да продължим интервюто за спомените Ви: 

• В кои дневни новини чухте, че Тодор Живков е свален?
• Как паметта Ви скъси една седмица време между датата на промяната и първия митинг?
• Снимки от този митинг показват сериозно разстояние между цитираните от Вас плакати и очевидно хора си ги държат без никакъв страх. Къде да Ви търсим на този кадър? 

10 ноември 2014 г. дойде с бурята на всеобщото недоволство от четвъртвековните неуспешни промени. Дойде с гнева на хората от поредните неясни игри, чрез които бе сформирано правителство. Дойде с още едно ритуално самоубийство пред държавна институция. 

За разлика от друг път няма начин Росен Плевнелиев да каже, че думите му са извадени от контекста. 

Росене, кажи си! Ще ти олекне и ще те разберат! 

Може би така трябва да перифразираме емблематичната за прехода ни реплика. Обикновено президентът избягва да говори по неудобни за него теми. Но сега отново можем да напомним партийното минало на държавния ни глава, защото той наистина е бил член на БКП преди десети ноември. Документ удостоверява, че Плевнелиев е бил делегат на партийната районна конференция и е бил предложен за член на вузовския комитет на БКП при ВМЕИ „В. И. Ленин”, днешния Технически университет. Истината лъсна в телевизионен ефир неотдавна. Така се оказва, че Плевнелиев, който демонстративно подкрепяше протестърите и непрекъснато се обявява срещу кадри на ДС и на бивши висши представители на БКП на ръководни постове, всъщност е бил активен комунист.
Може би нямаше да се сетим за всичко това, г-н президент, ако не бяхте направили нелепия опит да си пришиете ненужната кръпка на нов активен борец. 

Ще запомним този 10 ноември с безумния опит на президента на Р. България Росен Плевнелиев да се представи за участник в събитие, което никога не се е случвало. Колко по-тъжно може да бъде?

 

 

 

 

 

 

 

54 коментар/a

??? на 12.11.2014 в 21:14
ОСТАВКА! ОСТАВКА! ОСТАВКА! ОСТАВКА!
Машева на 12.11.2014 в 21:18
Не искам нищо повече от това, стотици, хиляди умни, честни, отговорни хора, вярвам, че има достатъчно такива в държавата ни, да се организират мощно, твърдо ,безапелационно и да принудят едно смешно, недодялано човече, един смешник и палячо да напусне поста, на който беше позорно сложен ! Изтърпяхме всичките му приказки за паркинзите, за хороскопите на гарата, отървахме го от обясненията за милионите, за офшорките и палатите, но колко пъти вече го слушаме как безсрамно лъже, как руши останалия малко авторитет на държавата, като бръщолеви небивалици, обявява войни, дава оценка на световни лидери ! И цялата тази кампания, наречена \"25 години свобода\" беше, за да измисли и нова биография -на себе си и на държавата ни !
??? на 12.11.2014 в 21:33
ОСТАВКА! ОСТАВКА! ОСТАВКА! ОСТАВКА!
??? на 12.11.2014 в 21:53
Как хубаво си спомня президентът къде е бил на 10-ти ноември 1989г. и какво е правил тогава, а не може да си спомни какво е говорил с представителя на EVN във Виена на 20-ти март 2014 г.
ПлEVNнелиевчето на 12.11.2014 в 22:04
\"Президентът и неговата администрация без цензура\" ще е доста интересна рубрика
14. декември 1989г. на 12.11.2014 в 22:34
Ходих и на сбирките в кино \\\"Петър Берон\\\" още преди 10 ноември. Ходех и в Южния парк. Бях и на екопроста на 03 ноември. Всички мероприятия си бяха организирани от функционери на соцрежима. Ние ентусиастите сме били един файто хора цифром и словом. Обаче на 14 декември наистина си имаше граждански протест и комуниститете бая се бяха уплашили да не гризнат дървото. Това е и единствена дата, достойна за почитане. Е, не беше някой масов протест, но беше единственит спонтанен протест на граждани. Тръгна от унверситета, но Кошлуков и другите назначени \\\"дисиденти\\\", нямят заслуга затова. Всички други протести, митинги и мероприятия (преди и след 10 ноември) си бяха организирани от комунистите - функционери на БКП/ДС/ДКМС. 2014-11-12 15:28:06
Ей, тоя олигофрен се оля! на 12.11.2014 в 22:53
Вчера щял да чете новини на турски, днес бил борец на 10 ноември. Анатема изчадие адово!
Ivan на 12.11.2014 в 23:48
Мога да ви гарантирам че по това време въпросното лицето раздаваше общежитията във ВМЕИто.
всичкиса комунисти (по произход и принадлежност) на 13.11.2014 в 00:13
ГЛАСОВЕ, защо не съобщите на вашите читатели, че Плевнвлиев е потомствен комунист? И то от най-верните синове на ПАРТИЯТА! Можете и документи да покажете. Не се правете, че този факт не съществува!
един някогашен седесар на 13.11.2014 в 00:32
На 17.11.1989 имаше митинг на комунетата. На него се показаха хора, на които по-късно им лъснаха досиетата. На този митинг е била, но не знам дали е пяла, Гена Димитрова - Бог да я прости. Не знам точно кой го е организирал, но веднага стана ясно кои ще бъдат там. На другия ден, 18.11.1989 имаше огромен митинг пред \"А.Невски\", на който се изредиха да говорят Блага (Бог да я прости), Вагинащайн, Берон, Желю, един Гогов, който искаше да увиси кожите на комунетата на дърветата, доктора (Тренчев), зеленото Каракачанче, Едвин и прочие хора, които все още могат да се видят тук и там. Ние бяхме с жена ми и се прибрахме като преродени. Драхме си гърлата и четяхме едни лозунги, които ни сгряваха душите. Малко по-късно се основа СДС и нещата тръгнаха. Бил съм на всички митинги и не съжалявам, защото там намирах огромен брой сродни души. Например на 15.12.1989 бяхме пред БАН, когато Пешо мастиката е казал думите за танковете. За съжаление Желю от балкона на Студентския дим ни каза да се разотидем и ние като овце си тръгнахме, макар и премръзнали. Божичко, какви времена бяха. От една страна много наивници като мен и моите приятели, и от друга - тарикати, комунета и 1 милион ченгета. Не знам Росенчо от кои е, но никога не съм го срещнал тогава и по-късно по улиците. А бяха времена, когато се събирахме да си дерем гърлата много често. Е, докъде ни докараха? Доникъде. Да, ама има Господ. Той си знае работата. Онези с нечистите душици мрат като мушици. А ние? Продължаваме да сме материално бедни, но духом - богати. Не знам кои са по-щастливи? Аз имам отговор. А Вие?
Гюлчен с дилдата... на 13.11.2014 в 01:26
Волен Сидеров е виновен за поредната изцепка на помакинята...
Р.Плевнелиев на 13.11.2014 в 01:46
Спомням си съвсем ясно 10-ти ноември. С другарите от комсомола подготвяхме въоръжената борба срещу омразната власт - печатахме позиви, приготвяхме бомби, събирахме куршуми. Изведнъж разбрахме, че тя паднала от само себе си, скочихме по танковете и отидохме пред народното събрание. Междувременно аз бях взел два тапета и пишех лозунги вътре в танка. Някъде около Аспен, Колорадо, почна да друса. Така беше, съвсем ясно си го спомням, сякаш беше вчера. Като дойдохме на площада, хората се разбягаха и нямаше кой да държи плакатите, че се наложи да жонглирам с двата. Ето това е моята лична история от прехода.
Състудент на Р.Плевнелиев на 13.11.2014 в 01:59
Мога да потвърдя казаното в предния коментар. Аз бях в един танк с Р.Плевнелиев, докато той пишеше лозунгите.
KOSTA на 13.11.2014 в 03:38
MOLIA VI SE ! NE GO KOMENTIRAITE POVECE TOVA MEKERE NARECENO PREZIDENT!
Тодор Абазов на 13.11.2014 в 04:08
Трябва да се съжалява,че една благородна като замисъл инициатива, да бъде отдадена дължимата почит към личността и делото на Георги Марков с паметник,какъвто той несъмнено заслужава,беше опорочена с използването й като повод за политическа пропаганда. Така към дълго проточилият се спор кой и защо го уби, в който със свойствената му едностранчивост сега храбро се включи и г-н президентът ни, се прибави нов щрих, който засенчва не по-малко важния въпрос кого всъщност погубиха с неговата смърт. Обидното за паметта на Георги Марков в случая е, че той е интерпретиран едноизмерно като политически памфлетист в опозицията комунизъм-антикомунизъм, което опростява и обеднява образа му, а той е далече по-сложно и по-дълбоко явление, в много отношения актуално и днес. \"Задочни репортажи за България\" и есетата му наистина имат открит политически патос ; поради публицистичната им насоченост те преследват определено идейно въздействие; по силата на предназначението си търсят конкретна обществена реакция. В тъкънта на всичко това логично е заложена една колкото интелектуална, толкова и прагматична целесъобразност. Но внимателният техен прочит показва, че тази целесъобразност далеч не изчерпва замисъла и съдържанието им, че те са натоварени с мисловна и нравствена енергия, която отива отвъд събитийните им поводи, че в този смисъл те са отглас на по-дълбоки виждания и тревоги. Този именно техен пласт е не по-малко важен от истината за смъртта на Георги Марков и е необходимо той да бъде осмислен, ако искаме да видим него в реалия му ръст и оттук да преценим в пълна мяра вината на онези, които причиниха гибелта му. Един късен негов текст с подчертано изповеден характер има ключово значение от тази гледна точка. Става дума за писмото до приятеля му писателят Димитър Бочев, журналист по онова време в \"Свободна Европа\", датирано 18-22.02. 1977, което е публикувано в сборника с документи \"Аз съм той\" (1999). Това писмо, макар че стана обществено достояние преди 15 години, по необясними за мен причини не намери нужния отзвук и стои извън полезрението на блзки, приятели, почитатели, разследващи и изследователи. А то дори само с факта, че е мислено и писано, както се вижда, в продължение на пет дни, говори красноречиво за значенито, което Герги Марков е отдавал на застъпените в него тези. Няколко от тях имат принципно значение. \"От много отдавна вече не вярвам в \"свобода на словото\", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в \"независимия \" вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си. Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в \"Работническо дело\", трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки (\"Аз съм той\", с.222). (...) ... нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грежа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т.е. повишенията, пенсиите, разните други удобства плюс суетата да се наричаш радиожурналист , което при всички случаи звучи по-добре, отколкото \"таралежовъд\". Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата.(с.222). (...) Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата (с.224). (...) Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия,че почти всички хора, които срещнах – и тукашни, и емигранти – всъщност се бореха и мечтаеха да получат нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички – и англичани, и германци - смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като првилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии. За мой и твой ужас, това е действителността. Това е същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите, източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието,основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен\" ( с. 225). Това писмо на Георги Марков опровергава натрапваната години наред от двете хипотези за смъртта му представа за него като за обикновен антикомунист-пропагандист, според едната искрен, а според другата престорен. Категоричното му отрицание на комунистическата тоталитарна система не подлежи на съмнение, но от писмото става ясно, че той не е имал много добро мнение и за капиталистическата фарисейска система, по понятни причини носил го мълчаливо в себе си. На пръв поглед това откритие може да звучи изненадващо, но в действителност то е логично следствие от типичните за него бунтовност и неподкупност. За да разтълкуваме и оценим в дълбочина този факт, трябва да вземем под внимание, че той го декларира след седем години и осем месеци пребиваване на Запад, време достатъчно, за да вникне в същността му, и година и половина преди гибелта си, което придава завършеност на убежденията му. Така откровението му придобива смисъла на равносметка и на завет едновременно. Без направените в него констатации е невъзможно по-нататък да се разсъждава обективно върху личността и идейния облик на Георги Марков, нито да се видят в реалната им перспектива неговите текстове. Оттук пред нас възниква въпросът, какъв всъщност е Георги Марков, как можем да го определим? Дали така плоско и еднозначно, както го е направил г-н Плевнелиев? Отговора ни дава сам той: \"Според най-различни идеологични квалификации нашият век бил полесражение на революцията срещу реакцията, на комунизма срещу капитализма, на правата вяра срещу кривата вяра, на бедните и гладните срещу богатите и ситите, на онеправданите срещу властниците и т.н., класа срещу класа, раса срещу раса, маса срещу маса... В действителност конфликтът е един: Истината, че си човек и имаш право да се отнасят с тебе като с човек.\" (Аз съм той\", с.140). Чужд на актуалната по онова време дилема \"или-или\", възнегодувал срещу комунистическата система, разочарован от капиталистическата, по този начин озовал се между \"двата свята\", най-точно е да се каже, че Георги Марков е убеден хуманист, чийто идеал е свободата и добруването на човека, където и да се намира. Прегърнал този принцип, той се изявява в съжденията и поведението си като независим, непримирим и веротърпим, позиция, рядко наблюдавана в годините на студената война. Независим в мнението си за противоборстващите идеологически и политически системи. Непримирим към посегателствата срещу личността под какъвто и флаг да се проявяват. Веротърпим към различията , стига техните носители да са искрени, безкористни, хуманни и от своя страна също така веротърпими към различията.

Напиши коментар