“Днес Европа има равна енцефалограма. Има нещо, което бавно ни убива, нещо непроницаемо и задушаващо, но не знаем какво. Светът може би все още има какво да ни каже, но не и Европа. Направиха Европа на парите, нищо друго и това е краят на ангажиментите, на утопиите. Честно казано, предпочитам фашист и комунист, които се сблъскват и те карат да избереш към кой лагер, към коя партия искаш да принадлежиш, за какво да се биеш, срещу кой враг. Този век не ме интересува… Така че аз ще се придържам към четирите стълба, които Симон Вейл очерта в Омировия епос: никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си и не презирай нещастниците”.

 

Фани Ардан се завръща с дигитализираната версия на филма “Семейството” (1987 г.) на Еторе Скола. През септември тя ще постави Маргьорит Дюрас на сцената на “Театр дьо л’Овр”. 

 

- При излизането на филма “Семейството” през 1987 г. вие ни казахте: “Семейството, това е времето. Човек не може да бъде срещу семейството, така както не може да бъде срещу старостта или смъртта. Това са дадености на човешкото съществуване”. Бихте ли го казали отново, 30 г. по-късно, след като семейството толкова много се промени?

 

- Всъщност Етора Скола разглежда значението на семейната връзка, независимо каква е тя. Тя би могла да бъде връзката “татко, мама, бавачката и аз”, или каквато и да е друга форма, но винаги съществува. Героите са почти архетипни. Това малко общество, което е семейството, е връзка на задушени страсти, следователно на истории. Но днес не виждам какво би могло да се разкаже.

 

- Как така?

 

- Мисля, че Скола взе това семейство, за да говори за Европа, като панорама, която преминава на заден план. Спомням си две неща във филма: неговата структура, с този дълг неподвижен коридор, който отмерва епохите, и малките детайли, акцент, паниката на дете, изплашено от една игра. Зад тези нищожни неща преминават сто години. “Семейството” прекосява ХХ век, който беше изключително жив, ако го сравним с ХХI век, в който живеем. 

 

- Не мислите ли, че ХХ век, с двете му световни войни и тоталитарните идеологии, беше доста смъртоносен?

 

- Но днес Европа има равна енцефалограма. Има нещо, което бавно ни убива, нещо непроницаемо и задушаващо, но не знаем какво. Светът може би все още има какво да ни каже, но не и Европа. Направиха Европа на парите, нищо друго и това е краят на ангажиментите, на утопиите. Честно казано, предпочитам фашист и комунист, които се сблъскват и те карат да избереш към кой лагер, към коя партия искаш да принадлежиш, за какво да се биеш, срещу кой враг. Този век не ме интересува…

 

- Връщате ли се често назад?

 

- Имам меланхоличен темперамент и обичам да призовавам миналото, когато пожелая. Но не за да правя равносметка. По-скоро като стаите в една къща, в които не влизаме постоянно, но те са там. Искам да мога да отворя вратата към смъртните неща, към хората, които съм обичала. Искам да ги накарам да се появят отново, да разказвам за тях, да ги обрисувам в злато. 

 

- Но киното продължава. Участвате в новия филм на Ерван льо Дюк, Perdrix, и на Никола Бедос, “Бел епок”…

 

- В Perdrix играя фермерка във Вож с малко странно семейство, която е направила радиостанция и предаване, в което говори за любовта. Това е малко пътешествие във филм, който има нов тон. Никола Бедос е блестящо, интелигентно, бързо момче. Той ми предложи роля, в която съм съпруга на Даниел Отьой, което ме изкуши. “Бел епок” прави пътуване назад във времето. За мен истински интересното нещо при хората са техните любовни маршрути. 

 

- Какво ви кара да направите един филм?

 

- Като актриса, нямам желание да направя това или онова, не се чувствам подтикната към роли, филми, които искам да направя на всяка цена. В замяна на това, се чувствам подтикната да отказвам онова, което не искам да бъда или да направя. Не искам да се харесвам, не искам да ме продават, не искам да бъда в мейнстрийма. Харесва ми да следвам преки пътища, които не са непременно мои, но не са срещу мен.

 

- Какво може да бъде срещу вас?

 

- Мисля си за “Чайката” (на Маргьорит Дюрас - бел. пр.): да търся нови форми, за да привлека вниманието, вместо да изрека това, което ме трогва най-много. Светът съществува само в погледа, който отправяме към него. Няма обективност. Красивото, грозното е трудно да се определят. Често красотата е случайна, това, което не можем да задържим: прелитащ влак в нощта.. Спомням си за “Конкорд”: тази смесица от форма и подем. Виждам твърде много пресилени, изкуствени неща. Твърде много цени, твърде много пари, котира се, не се котира… Всичко това дълбоко ме отвращава.

 

- След “Хирошима, моя любов”, ще се върнете на сцената на 25 септември с нов текст на Маргьорит Дюрас, “Отложена страст”. Какво ви привлече в него?

 

- Маргьорит Дюрас съответства на обсесивната ми природа. В началото имах проблем със стила, който технически е трудно да се приспособи, но е толкова прекрасен. “Отложена страст” е интервю, дадено на италианска журналистка. А в днешния толкова политически коректен свят тези думи имат неочаквана сила и дързост: човек би могъл да си помисли, че тя ще почете свещени крави, като Фройд, Барт или Лакан, но не. Тя няма филтър, казва това, което мисли, за женската ситуация, например, никога не изпада в клишета, твърде проницателна е за това. Има оригинална и много структурирана мисъл. Използва собствения си материал, своя жизнен опит. Това е нейната мания. Ще има точно десет представления и може би ще продължи другаде.

 

- На турне?

 

- Не обичам турнетата! Много бързо ми доскучава и както съм нетърпелива… Обичам бързия и мимолетен театър. Но рядко отказвам покана да танцувам и ако ме поканят в Токио, в Берлин, за да кажа нещо, което толкова харесвам, или да поставя спектакъл, съм готова.

 

- Както наскоро в Атина?

 

- Фондация “Ниаркос” ми предложи да поставя опера и аз избрах “Лейди Макбет от Мценска губерния”, музиката на Шостакович ме вдъхнови. Нищо не видях от Гърция, но отношенията с хората бяха много интензивни. Когато говорите с хора с висока култура, можете само да се възхищавате на безразличието им към всяка алчност. Скандализирана съм от начина, по който Европейският съюз се отнесе към гърците, докато Европа произлиза именно оттам, от Гърция, от нейната мисъл, митология, трагедии.

 

- Какви са отношенията ви с гръцката култура?

 

- По природа съм романтична, така че харесвам страните първо в зависимост от тяхната литература, изобразително изкуство, това, което изкуството изразява от техния дух. Така се нахвърлих на Русия… Гърция е нещо огромно и за нея може да се говори с часове. Затова ще се придържам към четирите стълба, които Симон Вейл очерта в Омировия епос, в есето си “Илиада или поема за силата” (L’Iliade ou le poème de la force): никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си и не презирай нещастниците. 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

20 коментар/a

вмм на 20.08.2019 в 15:14
Изкукала е женицата, или фашисти или комунисти, ебаси избора.
Нещото което убива не само Европа на 20.08.2019 в 17:27
Да брате, така е -- безбожието, т.е кланянето на всичко друго само не на живия Бог. Но кой ще те чуе. Така ще си върви до края на света.
за сведение на 02.09.2019 в 07:56
Едно от това което ни убива, умряло, е умряло. Умряло!.. дейвид кох му беше името
ФАКТИ на 02.09.2019 в 08:02
Бившият комунист Желю Желев, предпочитал фашизмът пред комунизмът, казва на Мира Добрева.
Ханибал Барка на 09.09.2019 в 12:40
Това, което ви убива във вашата Европа е осъщественото щастие на доволните бюргери. Без онзи копнеж, желанието да се бориш, да постигнеш нещо, да рискуваш в най-дивите джунгли, да гориш от живец! Това го постигат други. Дано не станем някога като тези сенки на бивши хора, които населяват Западна Европа! Започнах да гледам един френски фантастичен сериал за едни смешници от Франция, тръгнали да покоряват Марс. То не бяха депресии и наранени чувства! Все едно Фройд го е назначавал този екипаж! Сякаш са правили кастинг в някой метох с монахини. Изпонаебаха се един друг и само в този, който бе платил експедицията видях осъзнаване какво приключение е стъпването на Марс. Филмът е енциклопедия за онова, което амариканците нарича euro trash.

Напиши коментар