Уинтън Марсалис за баща си Елис Марсалис, починал от Covid-19

Уинтън Марсалис за баща си Елис Марсалис, починал от Covid-19
Не съм плакал, защото болката е толкова дълбока..., че дори не боли. Той беше абсолютно мой човек. Знаеше, колко много го обичам и аз знаех, че той ме обича (макар че не беше отдаден на демонстративното изразяване на тези чувства). Като момче съм ходил с него на страшно много гигове в полупразни и непривлекателни места и там, през всичките години, научих какво означава да вярваш в смисъла на фундаментална идея, чието единствено потвърждение е собствената ти вяра. По ирония, когато говорихме преди 5-6 дни за този опасен период, през който минава светът и за множеството предупреждения за него – да бъде внимателен, защото не бива точно той да умира от COVID, той ми каза „Човече, не аз определям времето. Много хора губят близките си. Твоята загуба няма да е по-голяма и по-болезнена от останалите.“

 

Елис Марсалис (вляво), джаз пианист, преподавател по музика, наричан още патриарх на джаза от Ню Орлиънс, почина след пневмония, предизвикана от коронавирус. Марсалис бе на 85 години. Четирима от общо 6 синове на Елис Марсалис са музиканти. Тромпетистът Уинтън Марсалис (вдясно) е сред най-големите имена на световния джаз в последните 30 години. Той е артистичен директор на „Линкълн център“ в Ню Йорк и лидер на едноименния оркестър със световна слава. Уинтън е и достоен наследник на Ленард Бърнстейн в образователната мисия на големите музиканти. Неговите уроци по джаз, тв програми и обиколки в американските училища и колежи са изключително популярни. Публиката им е от деца на пет до възрастни на осемдесет годинии. Публикуваме думите на Уинтън Марсалис, които той написа във Фейсбук в памет на своя баща.

 

Уинтън Марсалис - тромпет, Елис Марсалис - пиано 

 

Моят татко почина снощи. Сега се присъединихме към световното семейство, което оплаква дядовци и баби, бащи и майки, сестри и братя – роднини, приятели, съседи, колеги, познати и други.

 

Какво може да каже човек за загубата във време, когато много хора губят близки, които са означавали толкова  много за тях? Една моя приятелка загуби и майка си, и баща си миналата седмица. Всички ние скърбим и преживяваме нещата по различен начин и аз съм сигурен, че всеки от петимата ми братя се чувства и се справя по негов собствен начин.

 

Моят татко беше скромен човек с лирична душа, която улавяше духа на мястото – Ню Орлийнс, Кресън сити, The Big Easy, The Curve. Той беше непоклатимо вярващ, без екстравагантни уклони. Като много други родители, и той правеше жертви за нас и ни даде толкова много възможности. Не само материални неща, но смислени и красиви неща, като способността да слушаме сложна музика и да четем книги, да виждаме и да се любуваме на изкуството, да бъдем философски настроени и добри, но също и да разбираме, че времето и мястото могат да изискват и биткаджийска нагласа или презрение.

 

Неговият пример за всички нас, които бяхме негови ученици (голямо разширено семейство от къде ли не), ни научи да бъдем търпеливи и да искаме да учим, да уважаваме уроците и мисленето, да прегърнем радостта от това да бъдеш сериозен. Той ни научи, че можеш да бъде отговорен и да отстояваш твърдо мнението си, здраво вкоренен в „нещо“, дори и то да е крайно старомодно. И ако то има значение за някого, значи си струва.

 

Не съм плакал, защото болката е толкова дълбока..., че дори не боли. Той беше абсолютно мой човек. Знаеше, колко много го обичам и аз знаех, че той ме обича (макар че не беше отдаден на демонстративното изразяване на тези чувства). Като момче съм ходил с него на страшно много гигове в полупразни и непривлекателни места и там, през всичките години, научих какво означава да вярваш в смисъла на фундаментална идея, чието единствено потвърждение е собствената ти вяра.

 

Винаги съм искал да правя нещата добре, само за да впечатля НЕГО. Той беше моята Полярна звезда и единственото мнение, което дълбоко ме е интересувало, беше неговото, защото израстнах, виждайки колко голяма е борбата му и саможертвата му да въплъщава и да учи на основни човешки ценности, които се простират далеч отвъд задушаващата сегрегация и предразсъдъците, които са предопределили младежките му години, но почти невероятно, също така са заредили изкуството му с още повече зашеметяваща и жилеща точност.

 

Във всичко това беше като всеки от нас, струва ми се – правеше най-доброто, на което беше способен, правеше велики неща, имаше недостатъци, правеше грешки, караше се със съпругата си, трудно му беше да си плаща сметките, тревожеше се за децата си и за другите, разделяше се с екипите си, обичаше гъмбо и червен боб, също и ореховия пай на мама. Но за разлика от една значителна част от нас, той никога не се оплакваше за нищо. Без значение колко лошо можеше да е.

 

Най-честният, великодушен, щедър, филантропски настроен (според възможностите, които имаше), открит човек, си отиде. По ирония, когато говорихме преди 5-6 дни за този опасен период, през който минава светът и за множеството предупреждения за него – да бъде внимателен, защото не бива точно той да умира от COVID, той ми каза „Човече, не аз определям времето. Много хора губят близките си. Твоята загуба няма да е по-голяма и по-болезнена от останалите.“

 

Това беше той, „от начало до край себе си“, както би се изразил, преди да продължи да говори още 15 минути, без да си поеме дъх.

 

Не знаехме, че този разговор е пророчески. Но той си отиде скоро след това, така както живя – без оплаквания и усложнения. Сестрата го попита „Дишате ли добре?“, докато кислородът беше увеличаван постепенно от 3 до 8, до край, а той отговори „Да, добре съм.“

 

Източник: Wynton Marsalis

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Фамилия Марсалис: Елис Марсалис - пиано, Уинтън Марсалис - тромпет, Бранфорд Марсалис - саксофон, Делфайо Марсалис - тромбон, Джейсън Марсалис - барабани, Раланд Герин - бас 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи