„Старогръцката литература“

„Старогръцката литература“
От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

 

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала - се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. (160 в третото издание). Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за учени, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по темата на своя език.

 

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).

 

Издавани са и други преводни учебници - тези на Кохан (1947, а и преди това) и Радциг (1969) - но и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията.  При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

 

Заслужава да се спомене и книгата на Константин Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. (след смъртта на автора в 1907) в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Иван Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но все пак е въз основа на други учебници, както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.  

 

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.

 

В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература“ (от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до XV в.) – е поне на 200 години.

 

И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.  

 

„Старогръцката литература“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019.  648 стр.

 

Диалогът и неговите части

 

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души - пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други - латински, трети - тракийски и дори персийски.

 

Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

 

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – епизодите. Те са осем, което значи, че епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.

 

Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от основния курс. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.

 

Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като групата комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата: примерно, колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това те представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където си говорят не само за литература, а и за други неща. Разговорът по „История и култура на островите в източното Средиземноморие“, се случва в една от извънаудиторните парабази.

 

Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци като Орфей, и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни - като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата (тези от средата на XIX в. нататък).

 

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя е заета от трагедията, където обикновено представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството и съществуват ли изобщо истински елини.

 

Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура - според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.

 

Бележките

 

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.

 

Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски,  Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).

 

Втората част е по-голяма и съдържа конспектите на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон; първите девет книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор.

 

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.

 

За ползата от него

 

Може да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него.

 

Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид. Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така...“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“

 

Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре - първо пред изпитващия, а после и пред други.

 

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, тя би била полезна; най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си и имат интерес към темата на разговора.

 

За диалога е това. Бележките са написани иначе и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата. Те трябва да се изтълкуват, сравнят и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги, но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи