Размишления върху блаженствата (IX част) - Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно

Размишления върху блаженствата (IX част) - Блажени изгонените заради правда,  защото тяхно е царството небесно
Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. А синовете ще наследят, ще бъдат сънаследници с Христа (Рим. 8:17). На Сина Си Господ даде всичко и нищо не ще се отнеме. Ако сме миротворци, ще бъдем сънаследници на това пълно наследство, което принадлежи на Христос. Всичко, което Отец има, дава на Сина Си, дори и собствения Си Божествен живот. И ние, в Него, сме провъзгласени наследници на божественото естество” (2 Петр. 1:4). В това нетварно наследие на Божественото всички наши способности ще намерят своето удовлетворение. Цялото творение е помирено и направено съвършено, чрез „обожение”. Това трябва да възвести Църквата и възвестявайки го, тя е благословена, защото то я вкоренява в Божията благодат. Венеца за своята вярност към тази задача тя ще получи в края на времето, когато новото творение е завършено в пълнота. Тогава тя ще види възвестявания от нея мир установен во веки в новото небе и новата земя, и тази пълнота на правдата ще бъде во веки нейна, в наследство, което не може да бъде изгубено.

 

Саймън Тагуел. Снимка: BBC2, 1972г.

 

 

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

 

Блажени изгонените заради правда,

защото тяхно е царството небесно.

 

Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

 

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.

 

Съществува ясна традиция в Новия завет евреите, Божият народ, да бъдат свързвани с гоненията на Божиите пророци (напр. Мат. 23:29 и нататък, Деян. 7:52). Тази последователна измяна завършва с отхвърлянето на Иисус, Който „дойде у Своите Си и Своите Го не приеха” (Иоан. 1:11). Нашето блаженство в това допълнение, изглежда, обобщава горното. Приемайки, че проповедта на планината е адресирана най-общо към всички вярващи, изглежда, че всички християни са приравнени към пророците от миналото и следователно могат да очакват да бъдат преследвани и ще бъдат преследвани от неназованите „тях”. И съвсем умишлено е отдадено значение на това, че подобно на пророците, те ще претърпят отхвърляне и враждебност.

 

Това представлява връзка с предишното блаженство за миротворците. Християните не са били преследвани заради това, че са праведни, или заради това, че са последователи на Христос, а заради това, че са възвестявали правдата, утвърждавали са словото на Христос за мира, който, както видяхме, надхвърля ограничения мир, предложен или поне посочен от фракции и движения.

 

По този начин ние правим пълен кръг в това последно блаженство, за да отекне отново блаженството за бедните: тяхно е царството небесно. Противно на агресивните, ефективни методи на човешките партии и програми, възвестяването на Божия мир изглежда куриозно банкрутирало и безпомощно. Предано, както подобава, на Божия промисъл и на Неговите непостижими методи, то, изглежда, не може да предложи нищо на този свят, стремящ се към резултати, за разлика от успешните схеми на „реалистите”. Сравнени с успеха и ресурса на този свят, Бог и Неговите проповедници изглеждат бедни и нелепи, а също и леко съмнителни и подмолни. Но с нищетата си и с отвращението, което будят, те истински служат на най-висшия Божи закон, именно отказвайки да постъпват според правилата на другите.

 

Антиномията е представена доста шокиращо от ап. Павел. Той разглежда своята служба на Бога като несъвместима с „угаждането на човеците”, да не говорим за тяхното благоволение (Гал. 1:10). Враждебността и преследването, които той предизвиква, са за него доказателство за верността му към Божието Слово. Ако той беше склонен да се нагажда към желанията на човеците, щеше да избегне всички неприятности, които си е навлякъл.

 

Важно е обаче не само как хората приемат възвестяването на Божия мир. Намеренията и мотивите на самия пророк са от значение. В Евангелието от св. Иоан се казва, че евреите не са в състояние да повярват, понеже „един от другиго приемат слава” (5:44). Очевидна е крайната несъвместимост между човешкото тачене и вярата в Христос. Идеята тук е както и при блаженството на бедните, че човешките притежания, дори и притежанието на достойнство, са твърде малки. Нашият Господ казва за хората, които тръбят, за да привлекат внимание към добрите си дела, че „те вече имат своята награда”. Не можем да очакваме да ядем на двете маси. Ако искаме да влезем в заглавията на вестниците, много добре, нека влезем. Но тогава „ние имаме наградата си”. Краткосрочна и практическа цел, която веднъж постигната, приключва.

 

Верността към Бога обаче, последователната преданост към словото Му, към Неговия мир, Неговата слава, е цел, която надхвърля ограничените постижения. Ако не ни интересува дали ще впечатлим приятелите си, тогава ни е приготвена много по-голяма награда, наградата на Божието царство.

 

Това не означава, че трябва на всяка цена да се стараем да не влезем в заглавията на вестниците. Решимостта да избегнем уважение и земна слава на всяка цена е нещо толкова ограничено, колкото и решимостта да постигнем тези неща. И по свой начин е също светско дело, което дори може да заслужи уважение в този свят.

 

Най-ужасното при християните е, че вярващият в Христос може да си позволи да бъде безразличен. „Знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие”, казва св. ап. Павел, „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява”. (Фил. 4:12 и нататък). Това е наистина ужасно отношение. Светът може би ще ни уважава, ако го ласкаем, може би ще ни уважава още повече, ако го презираме. Но той ще ни намрази, ако просто не се интересуваме какво мисли за нас.

 

При това положение, дори и да не е първа работа на вярващия да угажда на хората, не е негова работа и да си прави труда нарочно да ги разочарова. Да имаш собствено мнение само за да не се съгласяваш с чуждото, означава да смяташ някой друг за мерило за истината. Няма да станем пророци, ако обикаляме и се държим грубо с всички наоколо. Пророците често будят неприязън, но неприязънта сама по себе си не е достатъчна да направи някого пророк.

 

Онзи, който просто иска да бъде неприязнен, „има своята награда”, като получава неприязън, предизвиквайки хората към досада и враждебност. Наградата, която Господ обещава на гонените в Негово име, не произтича от самата ситуация на гонение. Той обещава мира на царството на Отца Си. Онези, които се наслаждават най-вече от битката заради самата битка, няма да се забавляват много на небето.

 

Християнството не е създадено, за да шокира нарочно. То поразява с това, че е вярно в своята собствена цялост. То е твърде голямо за света. Не може да бъде сведено до никаква светска програма за увеличаване на социалните блага или на моралните устои или на интелектуалния възход или на творческото вдъхновение или на духовното обновление или на каквото и да е. То включва всякакви подобни неща, но ги поставя в по-широк контекст, който едновременно ги релативизира и ги развива. Поради това християнството е неудобна религия. То изисква да имаш устрем за висшето и глад за безкрайността.

 

Това личи и в начина, по който християнският морал и респективно християнският гняв се различават от конвенционалния морал и секуларното възмущение. Християните като всеки друг се възмущават от насилието на терористите и от ексцеса на така нареченото свободно общество. Те споделят безпокойството на хората от насилническото управление и експлоатацията на по-бедните народи. Но те също така знаят, че най-мрачните и отблъскващи елементи в обществото (или извън него) – като проститутките или пък имперските налогосъбирачи по времето на нашия Господ могат да се окажат много по-близо до небесното царство, отколкото уважаваните, сериозните, благочестивите хора като фарисеите.

 

Поради нейния произход би трябвало да очакваме някой като Тереза от Лизийо да бъде напълно безкритичен към конвенционалните ценности на католическата средна класа. Но през целия си кратък живот тя е склонна дълбоко да се идентифицира с убийци, атеисти и други подобни парии. Макар и да осъзнава, че самата тя няма вина в почти никакви грехове, заявява, че стремежът й към Бог не би бил по-различен, ако беше извършила всеки грях в книгата, и това очевидно е в съгласие с прословутото й видение за двата различни начина, по които един лекар спасява своите деца от опасност: едното пада и се наранява, след което баща му го излекува, но преди другото да успее да падне, бащата отстранява препятствието. Според Тереза няма голяма разлика от гледна точка на спасението между повече или по-малко невинния, между нея и грешника. В това свое убеждение тя е далеч по-истинска католичка, отколкото ако споделяше предразсъдъците на средната класа.

 

Колкото и да осъждаме тероризма, трябва да знаем как да прощаваме на терористите, а това означава да се отъждествим с тях в Божието милосърдие, вместо да бъдем снизходително надменни към тях. Право казано, ние, които тихо роптаем, сме в една и съща лодка заедно с тези, които изразяват фрустрацията си в безсмислено и жестоко насилие (срв. Мат. 5:22).

 

Колкото и да осъждаме либертинизма, трябва да внимаваме да не го отхвърляме твърде наивно. Християнското целомъдрие също изисква бунт срещу викторианската превзетост. Целта на Църквата не е да сакрализира педантичната моралност, която в известен смисъл е по-далечна на Божествената любов, отколкото нездравите попълзновения на сексуалния маниак.

 

Любопитно е, че св. Ефрем може да говори за християнско целомъдрие, бидейки (от гледна точка на дявола) „издънка” (той използва сирийския корен št‘, който често е използван в смисъл на съпружеска невярност). По днешните критерии също има нещо доста непристойно в християнската сексуална етика. Отличителна черта на истинския християнски интелектуалец е, че той не се вписва в нито едно от съществуващите определения. Св. Тома например шокирал както „консервативните”, така и „прогресивните”. Дори такива модерни „консерватори” като, да кажем, кардинал Отавиани, ако съдим по това, което наистина са говорели и правили, отколкото по това, за което хората смятат, че са се борили, не пасват в калъпа на чистия консерватизъм. Вземете например мощната съпротива на Отавиани срещу всички модерни методи на воюване.

 

Бог е твърде голям за този свят и онези, които се родят от Бога, са също твърде големи за този свят и рано или късно светът ще почувства духа им. Този свят, неговият ред, управляван от Княза на този свят, е осъден и изобличен от Светия Дух, Който присъства в Църквата (срв. Иоан. 16:8). Дори и самите му добродетели не са небесни и тъкмо поради тяхната външна привидност те могат да се окажат по-сериозна пречка за влизане в Божието царство, отколкото най-откровените пороци. Дори най-почтените стремежи на този свят не са напълно еднакви с тези на Църквата.

 

От гледна точка на света самото съществуване на Църквата и словото, което тя проповядва, вероятно изглежда и се възприема като подривно. И точно това е обвинението, повдигнато срещу християните от един толкова сериозен неверник като Целз.

 

Не става дума само за това, което християните говорят и правят, по-скоро дори е въпрос на това, което не говорят и не правят. Ако прибегнем до образа на преподобните християни, ще открием, че обикновено не успяваме да свършим работа. Християните са дезертьори, избягали роби. Светът и неговият господар, дяволът, очакват от нас да се появим точно в седем или друго нарочно време, но ние, както пророк Иеремия споделя, сме били „съблазнени” от Бога (20:7). Били сме обезсилени, борейки се с тайнствени небесни посетители (Бит. 32:24 и нататък), и сме в състояние единствено да преминем, куцайки, нашия път през света.

 

Един от Рождественските химни на св. Ефрем ярко описва шока, който идването на Христос представлява за светския порядък и дейност:

Ела, отдъхни и почини си в майчиния скут.

С Твоето благородно потекло е невъзможно да се съизмерят

синовете на земните царе. Ти си Син Давидов,

Който беше избран. И Си Син на Мария, която

опази своята красота във вътрешната си стая.

 

Какъв младенец Си Ти, така радостен и сияен?

Красиво дете! Твоята майка е непорочна, и Твоят Баща –

Скритият, Когото дори серафимите не могат да зърнат.

Какво същество Си Ти?

Открий ни, о, Сине на Всемилостивия!

 

Враждуващите племена, които дойдоха да те търсят,

станаха радостни и сияйни; те се смяха заедно

и се обединиха помежду си. Гневните мъже се успокоиха

от Теб и Твоята милост. Кой Си Ти, дете,

че дори и горчивото става сладко чрез Тебе?

 

Кой е виждал Младенец така отзивчив

към всички, които го заобикалят? Седящ в майчиния скут,

Той достига дори онези, които са най-отдалечени.

Каква красива гледка, това дете, чиято грижа

е с всекиго, да могат всички да Го видят.

 

Мнозина дойдоха и Те видяха, коленичиха с бремето си,

и бремето им изчезна. И угриженият, като дойде,

забрави всичките си грижи. И гладният забрави,

заради Теб, за своята насита. И хората в своите дела,

привлечени от Теб, забравиха къде са тръгнали.

 

Отдъхни, дете, и остави нас, човеците,

да се оправяме със своите дела.

 

Важно е да помним, че „светскостта” е многостранно изкушение за християнина. Склонни сме почти винаги да мислим за нея само като за лукс и очевиден порок. Но това не са единствените уловки, които светът е заложил за нас. В синоптичните коментари на притчата за сеяча семето е застрашено от задушаване не само от „примамливото богатство” и „житейските наслади”, но също и от „грижите на тоя век” (Мат. 13:22 и нататък) и това е посочено на първо място и в трите текста. „Грижите на тоя век” обхващат всички видове тревоги и отговорности в живота, включително неща, които обикновено не се разглеждат като „греховни”, както и неща, които биха могли да минат най-общо за добродетелни.

 

Именно в отговор на този последен вид „светскост” се заражда ранната християнска традиция на fuga mundi, бягство от света. В последно време има реакция по-скоро против идеята за бягство от света, но ще бъде жалко, ако се отклоним изцяло от този принцип. Без съмнение някои видове бягство, практикувани през времената, са ненужни и неприемливи. Но бягство от света не означава паническо или необмислено оттегляне от човешките грижи и интереси, а отхвърляне на тесногръдието и пуританизма на света.

 

Човешкото сърце е създадено за Бог и не може да се задоволи с нищо по-малко. И в Бога то намира своята истинска човешка радост. Когато ап. Павел изразява личния си копнеж да „се освободи и да бъде с Христос” (Фил. 1:23), той не се отказва от грижата за ближните си, той не изоставя света като плъх, напускащ потъващия кораб. Само в Бога светът може да намери своето удовлетворение. Това, от което християнинът иска да се освободи, е по-скоро суетата и тесногръдата самоувереност на света и неговата претенция за самодостатъчност. Той не може да приеме твърде сериозно изискванията на живота, понеже има по-високи и големи амбиции за себе си и за света.

 

Същинската вяра зад християнското fuga mundi не е била плахата надежда за бягство от изкушенията (в обичайния, вече девалвирал смисъл на думата). Не е била претенциозен опит за бягство от изтощението, от което се оплаквал Тома Кемпийски, неизбежно съпътстващо общуването с хора. Била е ревностното желание за служба на Бога без никакви пречки и отвличане, заради което множество ранни християни се отказвали от собственост и брак, за да се съсредоточат да „угодят на Господа” (срв. 1 Кор. 7:25 и нататък). От това желание идва и готовността, с която християнинът се наема с Божествената задача да възвестява Божия мир и да върши делата на Неговото царство по начини, които са далеч по-трудни и ценни, отколкото е например взаимната помощ между хората.

 

Бягството от света е неотделимо от отстояването, че имаме само един Господар, службата на Когото е несъвместима с каквато и да било угода на друг господар. Неговата воля управлява нашите отношения със света и ние не можем да приемем правото на света да се разпорежда с нас. И ако светът избере да ни накаже за това, ние сме готови да платим тази цена.

 

Това не трябва да бъде приемано като още един вид пуританизъм или някакъв мрачен избор на християнския дълг пред светското забавление, както категорично призовава и нашето блаженство. Когато сме изправени пред предизвикателствата на света заради верността ни към Христос, ние трябва „да се радваме и да се веселим”, реакция несъвместима с тесногръдо послушание.

 

Сега трябва да обърнем внимание на връзката, която съществува между нашето християнско служение и позицията ни на преследвани, която е по-тясна от всичко друго, разгледано дотук.

 

Пророческата задача на Църквата е да възвестява Божия мир и Неговата любов в реалното положение на нашия разрушен и измъчен свят. Един от основните елементи на този свят, който наблюдаваме в психологията на много от нашите съвременници, е, че хората са несигурни, несигурни са във възможността да бъдат приети и обичани. Затова и самооправданието е така присъщо занимание на падналия човек, затова и учението за нашата невъзможност да се оправдаем е така съществено за християнската вяра.

 

В момента, в който загубим самообладание, ние започваме да се крием. Адам и Ева се скрили, и ние всички сме се скрили по един или друг начин, следвайки техния пример. Крием какво знаем или какво усещаме, че сме (като предполагаме, че то е негодно да бъде прието и възлюбено), зад някаква престореност, която се надяваме да е по-угодна. Правим мили очи, за да извлечем обществена изгода. Понякога дори се случва да забравим, че се крием, и да помислим, че нашата престорена фасада е действителната ни същност.

 

Благовестието е възвестено за това, което наистина сме, без значение дали ни харесва или не. Божият призив към нас сега, както и към Адам преди, е да излезем от укритието си. Не може да става и дума да привлечем благоволението Му с някакво количество духовен камуфлаж. Неговата любов е върховният източник на нашето съществуване. Към нас не е отправено изискване да сме красиви. Неговата любов, която ни призова от небитие, ни призовава отново да излезем от нереалността на нашия свят в светлината на Неговата истина.

 

Ако човек не е готов да се примири с това, което е – както с истината за пълната си зависимост от Бога, така и с истината за реалното си греховно и болезнено състояние – вероятно ще се почувства засегнат от послание, което няма връзка със защитната му маскировка. И вероятно ще реагира враждебно. Това ще бъде и причина истинното възвестяване на Божия мир да си спечели гонение в замяна.

 

Но дори и когато хората са готови, било поради честност или поради чиста болка, да излязат от прикритие, пътят вероятно ще бъде дълъг и труден. Ние може и да пожелаем да отговорим на призива на Божията любов, която заявява, че може да понесе цялата истина за нас. Но ще бъдем ли в състояние да го повярваме? Ако е истина, че човешкият род от векове гради навика на съмнението, какъвто, изглежда е случаят, не можем да очакваме лесно да се освободим от него.

 

А когато съмнението се опитва да повярва, вероятно ще започне само с колеблив опит. Ще изпитва твърдението, че любовта е безусловна, ще го подлага на множество изпитания. Поради това хора, които започват да приемат, че са обичани истински и заради самите тях, не заради образа, зад който се крият, често реагират на любовта, като умишлено се държат отблъскващо. Сякаш отправят предизвикателство: „Казваш, че ме обичаш такъв, какъвто съм. Добре тогава, да видим дали можеш да обичаш това!”. Вкорененият навик на съмнението може да подложи любовта на изпитание единствено като я наранява. А дълбокото недоверие може да причини дълбоко страдание, докато получи удовлетворение.

 

Проповядваната любов трябва да бъде подлагана на изпитание не само заради другите. Все пак Господ изпитва онези, които твърдят, че го обичат, въпреки че не се нуждае от експерименти, за да разбере какви са неговите творения. Господ изпитва Авраам, Господ изпитва Своя народ в пустинята. Господ изпитва Своя Син заради нас, преди да започне общественото му служение. Ние също биваме изпитвани и това е за наше добро. Тези изпитания ни срещат със собствената ни същност, тази, която трябва да предадем на Господ, за да бъдем изкупени.

 

Може би ще е вярно, ако кажем, че за повечето от нас, ако не за всички, двата процеса се случват едновременно. Нашите сърца биват претърсвани, за да се разбере каква любов има в тях, докато ние също изпитваме любовта, за да разберем дали можем да й се доверим. И в първия процес научаваме, че трябва да се доверим на любовта, в която сме били уверени във втория процес.

 

Пред цялото това действие предстои кръстът Христов. На него виждаме човек, изпитан до краен предел, непоколебим в любовта и верността си. На Христовия кръст изпитването на Божия народ най-накрая разкрива човешки отговор, който е напълно истинен. И той е отворен за нас да го споделим. Тук ние намираме непоколебима вяра, надежда и любов, които трябва да станат наша жизнена сила, но ние не сме способни сами да го постигнем.

 

Това е и върховното изпитание на Божията любов. В Христос Бог провокира човека да стори най-лошото, на което е способен. И продължава да го обича. Това е любов, която уверява, че е непоколебима дори когато вършим най-лошото. Това е любов, която може да погълне патологичния ни навик да изпитваме и да нараняваме. „Той понесе болестите ни” (Мат. 8:17), което означава, че ги е отнесъл и ни е освободил от тях, но също така и че ги e понесъл, възлюбвайки ни „докрай” (Иоан. 13:1).

 

Христовият кръст ни изправя пред върховната утеха – „Какъвто и да си, Аз мога да те обичам” – и пред върховния упрек: „Това стори ти на Любовта, такъв си в действителност”. Приемайки Божията любов към нас, ние трябва да приемем и присъдата на този упрек. Любовта в нашия повреден от греха свят не може да бъде нищо друго освен прошка.

 

Онези, които са готови да приемат или поне да опитат да приемат тази всеопрощаваща любов, незабавно са уловени в пророческата задача да съобщят това на света. Това означава винаги да се съобщават и упрекът, и утехата. И тази задача не представлява чисто и просто предаване на информация. Тези, които говорят на езика на Божията любов, сами потъват в нея и стават нейни носители. Светият Дух, Духът на пророчестване, Който ни прави способни да говорим, ни прави също и способни да обичаме със същата любов, която ни е показана на кръста. На свой ред тя ще предизвика хората да я изпитват. И макар че не всички ще бъдем преследвани до смърт, всички трябва да имаме готовност да ни раняват, да ни раняват именно защото сме станали носители на Божията любов.

 

Не е съвпадение, че хората, които претърпяват мъченичество, са точно онези, които са показали най-голяма любов. Понякога се изумяваме, когато чуем например, че мисионери са били убити от хората, на които в продължение на години са служили предано. „Защо тях?”, се питаме объркани и уплашени. Нима точно преданото им служение им е навлякло мъченичество? Защото те са показвали любов, давали са утеха на всички, които са били несигурни, че са обичани. Но тази утеха накрая се превръща в нужда да изпиташ докрай. Крайната жертва е в голяма степен жертва от любов и кой може да каже какъв ще е нейният плод?

 

У някои светци сме чели за копнеж по мъченичество и страдание, което решително притеснява повечето от нас. Това обаче ни открива поне малко от логиката, според която любовта води към страдание. В някакъв смисъл любовта трябва да бъде готова да изрази себе си чрез страдание. Да обичаш, и да обичаш до самия край в този болен наш свят, означава да принесеш себе си в жертва. И ще бъде безразсъдно да отричаме свидетелствата на светиите, че дори и в жертвата има блаженство.

 

Не бива, разбира се, и да преувеличаваме мъченичеството. Понякога сме склонни да се самоизтъкваме за големите жертви, които ще направим, и да бленуваме героичните дела, които ще извършим за Господа. Дори почти чуваме аплодисментите на небето и на земята, докато възхождаме към мъченичество. Не става дума за това. В повечето случаи преследването заради името Христово не е публично и величествено. То е нескончаемa и отегчителна поредица от дребни мъчения. И „онези”, които ни гонят, няма да бъдат видими врагове, а ще са наши приятели или съседи, и не на последно място – самите ние.

 

Идването на Божията любов в нашия свят е високо експлозивно събитие и неговото приемане в Църквата не е нещо, което можем да очакваме да сe случи лесно. Църквата е работилница, в която се кове новото човечество, и процесът изисква много удряне и задъхване и парене и рязане. Всички ние ще преминем през множество странни приключения, преди процесът да завърши. И в тези приключения ще пострадаме и ще се нараним един другиго. Това е начинът, по който ще бъдем гонени от „тях”. Старият Адам в нас самите и в нашите спътници е в състояние да осигури достатъчно враждебност и агресия, за да ни направи причастни на това последно блаженство.

 

Изпълнението на блаженството за гонението трябва да търсим в ежедневната суета на живота и това важи за повечето от нас, през повечето време. Трябва да се опитаме да видим болките и обидите, които нанасяме и получаваме, докато всички участваме в процеса на възвестяване на Божия мир и любов в този грешен свят, за да може да се случи и изкуплението. Тогава ще знаем, че те носят известно блаженство.

 

Не е напълно неоснователно да очакваме понякога дори да се веселим. Възвестяването и явяването на Божиите мир и любов в света ни въвеждат все по-навътре в истината за това какви сме като Божии творения и по такъв начин, колкото и той да е болезнен, неизбежно се приближаваме до източника на истинския живот в нас. Ако се веселим, то е, защото независимо от всичко откриваме фонтан от живот, който блика в нас.

 

Истината ще ни направи свободни, както ни е обещано от Господ. Истината за това кои сме ние, ще ни освободи от нашите сурови и жестоки правила. И дори да се изисква малко гонение, за да достигнем до момента на истината, ние трябва силно да се стремим да дадем воля на нашата свобода и на усещането, че сме живи. Това няма да стане чрез подчиняване на препоръчани модели за ентусиазирано себеизразяване, каквито се опитват да ни налагат различните модерни течения, били те сакрални, или профанни. То ще стане напълно спонтанно, непрограмирано и неочаквано в своя израз и проявление. И тогава, ако се случи да го осъзнаем, ще се почувстваме по-скоро луди, отколкото духовно силни.

 

Но за да не остане това просто една прищявка на човешката психика, ние не трябва да забравяме, че животът, който извира в нас спонтанно, е същият живот, който изтича от прободеното сърце на Христос. Няма да получим Светия Дух, ако Божият Син не бъде принесен в жертва на кръста (Иоан. 7:39). Така нашето веселие ни връща отново при тази фигура, в която всички блаженства се събират и получават крайното си обобщение.

 

В светлината на Голгота можем изцяло да разберем какво означава да признаем своята нищета и немощ и да спрем да се справяме с тях сами. В тази светлина ние приемаме нашето страдание и го превръщаме в състрадание към всички болки, които човекът е понесъл, събрани в едно, както са в страстите на Христос.

 

Там ние откриваме и укрепваме благородния си стремеж за праведност, като го укротяваме с дълбоко и осъзнато милосърдие, от каквото самите ние знаем, че имаме нужда, и което се надяваме да споделим с цялото човечество. И така неусетно успяваме да видим всичко по-чисто, както Бог вижда всичко, което е направил. И успяваме поне да прошепнем истината за безкрайния мир, който има в Божията воля, дори и всред бурите и раздорите на този свят. Stat crux dum volvitur orbis.

 

Кръстът и само кръстът е вечната отправна точка всред хаоса на нашия свят, защото върху него са всичката наша нищета, немощите ни, страданията, нашите копнежи и несправедливости, издигнати в покоя на вечната Божествена любов и превърнати в инструмент и проявление на Неговата неизменна воля. Заради това блаженството се заражда в дълбините на нашия индивидуален църковен живот, давайки ни поне кураж да постоянстваме, докато ни се открие радостта. Нашата надежда е положена в Божията, а не в собствената ни власт, и тя расте, надхвърляйки и най-смелите мечти на земните управници, защото се простира до пълното блаженство, което Бог е приготвил за онези, които Го обичат, това блаженство, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало” (1 Кор. 2:9).

 

КРАЙ

 

Обратно към VIII част

 

Превод от английски език за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Бележки

Глава дванадесета

  1. Cf. Bernard Bro, The Little Way (London 1979), ch. 8. Thérѐse, Hist V pp. 115-17; DE 2.9.7 (T p. 353, ET p. 123).
  2. DE 11.7.6 (T p. 254, ET pp. 40-1), 20.7.3 (T p. 272, no ET), 6.8.8 (T p.p. 308-9, ET p. 89).
  3. Hist IV, p. 99.
  4. Ephrem, H JulSab 6:22-23. Срв. как Бодлер борави с моралната двойственост на любовта, изкуството и религията в „Сърцето ми разголено”, от което цитирам няколко пасажа:

 

Какво е изкуството? Проституция...

Любовта може да се роди от щедрост: желание за проституция.

Но скоро тя се разваля от желанието за притежание (Pl p. 649, MR p. 623).

Единствената и най-висша наслада в любовта е в убеждението, че вършиш грях (Pl p. 652, MR p. 624).

За самообразоването в любовта, от гледна точка на здравето, хигиената, тоалета, благородството на духа и красноречието.

Само-очистване и анти-хуманност.

В любовния акт има голяма прилика с мъчението или с хирургичната операция...

Бог е скандал (Pl pp. 659-60, MR p. 627).

Какво е любовта?

Необходимостта да излезеш от себе си.

Човекът е обожаващо животно.

Да обожаваш означава да принесеш себе си в жертва и да проституираш себе си.

Така че любовта е проституция.

Най-проституиращото от всички същества е Съществото par excellence, Бог, тъй като Той е върховният приятел на всеки индивид, всеобщият, неизчерпаем източник на любов (Pl p. 692, MR p. 635).

 

Този последен текст е непосредствено последван от молитва и трябва да бъде разглеждан като сериозно религиозно твърдение.

 

  1. Срв. Уолтър Щайн и пр., Ядрените оръжия и християнската съвест (Лондон 1961), сс. 111-12.
  2. Cf. ST IIa IIae q.23 a.7.
  3. Celsus, in Origen, Cels III 5; 8; 14; VIII 2; 49.
  4. Eg. Clement of Alexandria, Prot X 89:2, 93:2; Origen, Cels I 1, II 1; Gregory of Nissa, Virg III 3 (=J 259:1-2); Theodor of Studios, Cat. Magn I 11.
  5. Cf. A. Heschel, The Prophets (New York 1969), p. 113.
  6. HNat 14:1-6.
  7. Подражание на Христа, I 20:5.
  8. Cf William of St Thierry, Gold Ep 79.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Блажени изгонените заради правда…

    15 Авг 2017 3:10ч.

    Може би, но до ИЗГОНВАНЕ ЗА ПРАВДА никога не се стига. За правда обикновено ЛИКВИДИРАТ, а преди да бъдат ликвидирани, застрашените СЕ МАХАТ. Ето защо е по-правилно да се каже: „Блажени избягалите заради правда…“ Макар в това да няма никакво блаженство. Единствената малка (и жалка) компенсация е оцеляването.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • OLD

    26 Дек 2019 13:15ч.

    -: )) Висока Ви е летвата ! ...............на 15.08.2017 в 03:10

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи