Микеланджели: един аутист на рояла

Микеланджели: един аутист на рояла
Той беше ексцентрик с предпочитания към спортни автомобили и същевременно един от най-брилятните пианисти на XX век. Netzeitung разговаря със съратника му Корд Гарбен. Артуро Бенедети Микеланджели остава загадка за другите, дори за онези, които години наред съпровождат световната му кариера. „Аз мога да кажа кой е пианистът, но човека не познавам”, казва веднъж диригентът Карло Мария Джулини. Микеланджели, роден на 5 декември 1920 г. близо до Бреша в Ломбардия, объркваше и очароваше обществеността със своята противоречивост. Той става известен с безупречното си, отработено до най-малките детайли свирене – и с непредвидимия си характер. На турнета той винаги пътува с два собствени рояла, които непрекъснато трябва да се донастройват от акордьори. Минимални неизправности в инструмента или неправилна температура на въздуха при него често са повод да изостави пристигнали отдалече оркестри или да откаже разпродадени концерти. Със същата обсебеност от техниката, той култивира страстта си за бързи автомобили – в гаража му стои Ферари, с което пътува с бясна скорост по италианските шосета. На сцената обаче винаги излиза демонстративно, провокиращо бавно. Както канадският пианист Глен Гулд, който преди всеки концерт потапя ръцете си в гореща вода, Милеканджели използва личните си чудатости, за да стилизира себе си като мит.
 
 
На 5 януари се навършват 100 години от рождението на Артуро Бенедети Микеланджели
 
 
Почти две десетилетия пианистът, диригент и музикален продуцент Корд Гарбен съпровожда на и зад сцената ексцентрика, който умира на 12 юни 1995 на 75 години. С Корд Гарбен разговаря Корина Колбе от Netzeitung. Гарбен споделя своите впечатления, които описва и в книгата си “Артуро Бенедети Микеланджели. Разходка по ръба с гений”.
 
 
- Артуро Бенедети Микеланджели се смята за един от най-добрите пианисти на XX век и още приживе се превръща в легенда. Как си обяснявате очарованието, изхождащо от него?
 
 
- Най-вече с необичайно доброто, прецизно свирене. Той има технически контрол над инструмента, който достига до физическата механика на движенията. Доколкото знам, никой друг не владее това като него. Но истинското очарование у Микеланджели е пуризмът му, фактът, че стремежът му към яснота и правилност влизаше в противоречие с крайната му личност.
 
 
- А обществеността е готова да признае именно това като изключително.
 
 
- Да, казва се, че геният не се ражда, а се създава от обществото. Но аз винаги също съм казвал, че Микеланджели не е светец. Той беше човек с грешки, който обичаше да стилизира сам себе си. Често не се явяваше на концерт или прекъсваше репетиция, защото помещението уж било прекалено топло или влажно. В действителност това му служеше като повод, когато не беше уверен в себе си за даден концерт, защото психически беше напълно лабилен. Само че публиката виждаше в Микеланджели само гения – майсторски пианист, станал загадъчен чрез чести отмени на концерти и изграждащ огромно напрежение в залата, когато излиза съвсем бавно на сцената и сяда напълно контролирано на рояла. Слушателите бяха готови затова да го издигнат на пиедестала на гений.
 
 
- Не само изкуството на Микеланджели, но и животът му винаги силно е интересувал обществеността. Но в човешки план почти никой не се е сближил с него. Дали общественият култ към него не е усилен от факта, че той системно се крие от обществеността?
 
 
- Това е вярно на сто процента. Ако всяка година предприемаше турне по Германия и винаги точно спазваше всички ангажименти, блясъкът му щеше да бъде много по-слаб.
 
 
- Има много анекдоти за това как пътува по турнета винаги с два собствени рояла...
 
 
- Така е постъпвал 20 години. На единия се упражнява, по другия винаги трябва да работи акордьор. Ако е недоволен от нещо при единия роял, продължава да свири на другия. Това имаше напълно истерични черти.
Също и страстта му към бързи автомобили – да си спомним Ферарито в гаража му – допринася за митилогизацията.
 
 
Микеланджели съвсем съзнателно управляваше тази митологизация. Подобно е положението при Караян, който се снима на руля на изтребител и на луксозната си платноходна яхта. Ако не беше включил тези снимки в близък кадър във филми за себе си и не беше стилизирал прическата си до най-малките подробности, и при него нямаше да се стигне до това извисяване.
 
 
 
 
- Във Вашата книга «Разходки по ръба с гений» сравнявате Микеланджели с екзалтирания канадски пианист Глен Гулд, който в 50-те години се превръща в култова фигура за генерацията на Джеймс Дийн.
 
 
- Подобни аналогии са рисковани...Те са опасни, защото не са верни, но в същото време помагат. Психо-сравнението с Гулд за мен беше един вид хватка: неща, които поради пиетет не исках да пиша директно за Микеланджели, описах във връзка с Гулд. Други пианисти, чели моята книга ми казаха, че са могли да прочетат между редовете какво съм искал да критикувам у Микеланджели. Други читатели може би не са забелязали това.
 
 
- Като музикален продуцент 17 години сте работили тясно с Микеланджели. Колко добре го oпознахте?
 
 
- Ако бях психиатър, бих могъл да направя негова подробна психограма. Преживявал съм го във всички мислими ситуации, освен в контактите му с жени. Бих казал, че го познавам добре – вкусовете му, страховете му, психическите му сривове. Когато не издържаше на натиска, ставаше нелюбезен и се държеше като малко дете.
 
 
- И се опитваше да припише вината за евентуални засечки на другите, за да се измъкне...
 
 
- Точно така, той прехвърляше отговорността върху други хора или върху условията на концерта. Във Виена веднъж имаше огромна сценична треска преди концерт в Musikverein, който трябваше да се предава по телевизията и каза: “Въздухът е прекалено влажен, роялът не работи добре, генералната репетиция трябва да отпадне.” Тогава аз самият трябваше да го заместя на репетицията. По този начин той щеше да е извинен, ако нещо се беше провалило вечерта на концерта.
 
 
- Описвате Микеланджели като хладен аналитик с “демонична перфектност” и същевременно като “скрит романтик”. Има малко моменти, в които по време на изпълнението си допуска емоции...
 
 
- За мен, той беше аутист и психопат, изградил бариера между себе си и другите. С чужди хора, той всъщност въобще не можеше да говори, гледаше настрани и докато подаваше ръка някому, вече беше изминал крачка напред. Криеше се зад перфектност, яснота и техника. Но определени места можеше да изсвири и така, че емоционално да те разтърси.
 
 
- Показваше ли спонтанни емоции или всичко у него беше предварително планирано?
 
 
- У Микеланджели всичко беше контролирано. Винаги ставаше дума за едни и същи места, на които показваше открито чувства: например в мазурките на Шопен или в концертите на Моцарт.
 
 
- Микеланджели има сравнително малък репертоар – преди всичко Моцарт, Бетховен, Шуберт, Шопен и Дебюси – и напълно отхвърля съвременната музика. Защо?
 
 
- Това е свързано с начина му на свирене. Той използваше цялата ръка като единица и с пръстите изравняваше само четирите милиметра ход на клавишите. Този начин на свирене например не е подходящ за Бах. Също и в модерната музика – например при Шьонберг или Булез – Микеланджели въобще нямаше да може да покаже силата на удара си и рафинираните си багри. При свое изпълнение, той понякога силно се отклонява от партитурите.         
 
 
 
 
 
 
 - Говорите например за изключително бавните темпа при Моцарт или Бетховен или силните контрасти в мазурките на Шопен. Това нарочна провокация ли беше?
 
 
- Воля за преувеличение. Понеже често се чувстваше неразбран и безкрайно се ядосваше на това, нарочно преувеличаваше определени неща. Това в някаква степен отново е съпоставимо за Караян, който толкова много се дразнеше от ъгловатия бароков начин на свирене, че използваше размазан, плътен звук за Бах, от който днес ни става лошо. Когато веднъж продуцирах «Магнификатa» с него, не можех да повярвам, че прави това сериозно. Докато не разбрах срещу какво се съпротивляваше по този начин.
 
 
У Микеланджели подобни екстремални ситуации са документирани на много видеозаписи. Най-често той се ядосваше на колеги и прекаляваше с фразировките, за да покаже: така е правилно, а нe както го правят другите. Зад това се криеше мания за всеобщо поучаване. Той винаги започваше да се упражнява половин година преди концерт. Екстремалното затвърждаване чрез упражняване понякога правеше свиренето му толкова студено, че можеше човек да се ядоса на това.
 
 
Наистина са го упреквали, че някои произведения ги е «упражнявал до смърт».
 
 
- Доколко публиката също осъзнава това?
 
 
- Публиката всъщност разбираше само малка част от вътрешния му мир. Слушателите знаеха, че е известен и се наслаждаваха на огромното напрежение, което произвеждаше. Но само малцина разбираха какво отличава изпълнението му от това на други пианисти. Микеландежли отхвърля всичко приятно и повърхностно ефектно в музиката.               
 
 
               
 
 
- Коя публика ценеше най-много, приемаше ли и «наивния» слушател, както го описвате? Или го презираше?
 
 
- Никога не съм чувал от него дори една пренебрежителна забележка за хора, които поради липсваща подготовка не са дорасли за изкуството му. Той повтаряше, че му е безразличен начина на приближаване към това, което свири. Искаше някак си до достигне до слушателите и да ги развълнува.
 
 
- Имаше ли фенове, които можеха да влязат в по-тесен контакт с него?
 
 
- Това беше напълно немислимо. Той имаше съвсем тесен кръг от сътрудници и само няколко приятели, с които се срещаше след концерти. След това обаче отново беше сам. Не бе в състояние да изгради по-дълбоко отношение към никого.
 
 
- Три години преди смъртта му се скарвате с него, след като на концерт има засечка с осветлението. Виждали ли сте се след това с него?
 
 
- Никога вече. Той поиска извинение от мен, коeто обаче аз не бях готов да поднеса. Самият той беше отказал репетиция на осветлението преди концерта... Ако не беше такава голяма артистична личност, трудно щях да издържа да работя с него толкова дълго.
 
 
- Какво влияние може да окаже Микеландежли днес върху млади пианисти?
 
 
- Глен Гулд е копиран в течение на 20 години от всевъзможни пианисти заради начина му на механично свирене на Бах, при който пренася чембалото върху пианото. Това може да бъде имитирано. У Микеланджели не виждам нищо, което може да бъде имитирано от други. Начинът му на свирене е тясно свързан с широката и симетрична форма на ръцете му, която му позволяваше този съвършен контрол върху клавишите. Други пианисти, дори най-добрите, могат да издържат това само няколко такта…
 
 
 
Превод: Борислав Ванков
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Коментари

Напиши коментар

Откажи