- Автор: Маргарит Ганев
- 10 Sep 2020
- 4121
- 1
Франсоа Митеран
В първия тур на президентските избори на 26 април 1981 г. ситуацията е достатъчно комплицирана. Валери Жискар д’Естен получава 28,3 % от гласовете, Жак Ширак има 18 %, Мишел Дебре, чието явяване е символично заради запазването на „ортодоксалния голизъм” – 1,7 %, и Мари-Франс Каро – 1,7 %.
В левия спектър Франсоа Митеран събира 25,8 %, генералният секретар на Френската комунистическа партия Жорж Марше е с 15,3 %, левият радикал Мишел Крепо – 2,2 %, крайнолевите Арлет Лагийер и Югет Бушарда имат съответно 2,2 % и 1,1 %.
При тази ситуация решаващи стават гласовете на еколозите – „зеленият Брис Лалонд” има 4 % на първия тур.
Нещата обаче стават по-ясни, когато Жак Ширак заявява, че лично ще гласува за Валери Жискар д’Естен, но не призовава избирателите си да сторят същото.
Според някои изчисления на втория тур около 800 000 привърженици на голистката партия са подкрепили Франсоа Митеран.
На 10 май 1981 г. зарът е хвърлен – 51,8 за Митеран срещу 48,2 за Жискар. Реванш с малко, но за дълъг период.
.jpg)
През 1979 г. Валери Жискар Д'Естен се среща с генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев по време на официално посещение в Москва.
Тъй като не може да управлява в обстановка на конфликт с Националното събрание, Франсоа Митеран провежда парламентарни избори. На първия тур – 14 юни 1981 г., повече от 30 % от французите се въздържат от гласуване. Но ако дотогавашните управляващи получават общо 43 %, социалистите имат самостоятелно 38 % /невиждан и нечуван рекорд в тяхната история/. Френската комунистическа партия – повече от 16 %, а крайнолевите – 1,3 %. В резултат има 283 депутати социалисти и 44 комунисти. Това осигурява временна стабилност.
Първият мандат е белязан с три правителства. Пиер Мороа /21 май 1981 – 17 юли 1984/ е от най-старата гвардия. Макар да няма нужда от пряката подкрепа на Френската комунистическа партия, Франсоа Митеран включва четирима комунисти в кабинета от 1981 година. Съвсем друг е въпросът, че за да бъдат удовлетворени всички претенции, правителството се състои от цели 43 министри и държавни секретари /това у нас го гледаме вече дълги години/.
Национализирани са пет индустриални групировки и редица банкови учреждения. Правителството на Пиер Мороа осъществява редица реформи – административна децентрализация, въвеждане на пенсионна възраст от 60 години, предоставяне на една седмица допълнителен платен годишен отпуск, промени в системите на образованието и здравеопазването, премахване на смъртното наказание /спомнете си филма „Двама мъже в града” с великолепното участие на Жан Габен и Ален Делон, който промени обществените нагласи/.
Президентът Франсоа Митеран и премиерът Пиер Мороа в приятелски разговор.
На 17 юли 1984 г. Пиер Мороа освобождава мястото на министър-председател за Лоран Фабиюс – най-младия премиер в историята на Републиката, едва навършил 38 години.
Много бързо обаче идва 1986 година. На парламентарните избори на 16 март, които вече са осъществени при пропорционална система, Сборът за Републиката има 145 депутати, а Съюзът за френска демокрация – 129. Социалистите и левите радикали остават с 215 мандата. Френската комунистическа партия търпи грандиозно поражение – само 35 места. Тогава започва и възходът на Националния фронт – 35 представители.
Съвсем закономерно новият министър-председател е Жак Ширак и започва т.нар. „съвместно съжителство”, което трае до 9 май 1988 година.
Митеран и Ширак - едно трудно съжителство.
В кампанията за президент през 1988 г. Франсоа Митеран влиза като лидер. На първия тур има 34,1 %, докато Жак Ширак е с около 20 %, Реймон Бар – 16,5 %, Жан Мари Льо Пен е с цели 14,4 %, комунистът Андре Лажоани е с 6,8 % /рекордно нисък резултат/ и т.н. На 8 май 1988 г. Митеран е преизбран с 54 на сто срещу 46 на сто за Жак Ширак.
Първата му задача е да разпусне Националното събрание.
Парламентарните избори са проведени при мажоритарна система в два тура. На 5 юни социалистите са в добра кондиция и събират 34,8 %, комунистите – 11,3 %, и другите леви – общо 3 %. Сборът за републиката остава с 19,2 на сто, Съюзът за френска демокрация – с 18,5 %, а Националния фронт с 9,6 %.
След балотажа социалистите получават 260 места, а комунистите – 27. Съюзът за френска демокрация разполага със 129, а Сборът за републиката – 126. От общо 575 депутати на левицата принадлежат 290. Малка, но ценна победа.
На 14 юни начело на правителството застава друг политически ветеран – Мишел Рокар.
Като национален секретар на Обединената социалистическа партия от 1967 г. насетне, той взима активно участие в майските събития през следващата година, а след това е единствен представител на своята формация в Националното събрание. На него обаче му омръзва да бъде само в миманса и се присъединява през 1975 г. към Франсоа Митеран, но това е късно, за да заеме в началото възлови позиции. Макар в края на седемдесетте години на ХХ век между него и Митеран да са хвърчали повече от искри – цитирам /Рокар за Митеран: „Каква некомпетентност”, а в отговор: „Този Рокар – каква липса на култура”/, те узряват за съвместна дейност.
Правителството на Мишел Рокар не е партийно обвързано в тесния смисъл на думата – повечето от половината негови членове не са социалисти. То работи относително успешно, но през 1991 г. подава оставка министърът на отбраната Жан-Пиер Шьовенман, който е един от символите и лидер на лявото крило в партията. След това идва ред и на премиера.
На 15 май министър-председател става Едит Кресон. Тя е от най-верните „митеранисти” и участва във всички социалистически правителства – през 1981 г. като министър на земеделието, през 1983–1984 г. като министър на външната търговия и туризма, през 1984–1986 г. – на индустриалното възстановяване, а от 1988 г. – по европейските въпроси.
Едит Кресон е първата и единствена жена-премиер на Франция.
С една дума, „дялан камък”. Но самата тя има тежък характер и е заменена на поста след по-малко от година от Пиер Береговоа.
Той също е примерен „партиен строител” още от 1958 година. Неслучайно през 1981 г. става генерален секретар на президентската институция, министър по социалните въпроси /1982–1984/ и на финансите /1984–1986 и 1988–1992/.
Пиер Береговоа има нещастието да ръководи правителството в период на силно нарастващо социално напрежение, а изборните резултати от 21 март 1990 г. са показателни.
Процентът на Френската социалистическа партия пада до 17,7 /близо два пъти в сравнение с предишния вот/, комунистите задържат 9,21, а еколозите – скачат до 7,7.
Сборът за републиката има 20,35 %, Съюзът на френската демокрация – 19,22 %, а Националният фронт – 12,52 %.
На 28 март 1993 г. картината става съвсем покъртителна – Обединение за републиката – 242 депутати, а Съюзът за френска демокрация – 207 или общо 449! Социалистите са с 53 места, а комунистите – с 24.
Както края на първия, така и края на втория си мандат Франсоа Митеран изкарва в съжителство с враждебна правителствена среда.
Този път премиер е Едуар Баладюр, а възловите министри са от „тежката артилерия” на десницата – Шарл Паскуа /на вътрешните работи/, Франсоа Леотар /на отбраната/, Ален Жюпе /на външните работи/, Франсоа Байру /на образованието/, Симон Вейл /на социалните въпроси/, Никола Саркози /на бюджета/!!!
Повечето от тези хора продължават да правят историята на Франция през последните двадесет години.
Следва продължение.
Четете още: http://glasove.com/categories/komentari/news/zagadychnata-frenska-prolet
http://glasove.com/categories/komentari/news/izborite-vyv-franciya-zagadychnata-frenska-prolet
