Фани Ардан: Предпочитам големите бедствия пред дребните неуспехи

Фани Ардан: Предпочитам големите бедствия пред дребните неуспехи
С камера в ръка, Фани Ардан избра Жерар Депардийо да изиграе Сталин. Това е третият й игрален филм като режисьор. “Изпитвам голяма нежност към руснаците”, доверява Фани Ардан, която също като славяните редува ентусиазъм и меланхолия.

 

 

- Казвате, че “Диванът на Сталин” е “размисъл за властта и страха”. Трудно можем да си представим някой друг, освен Жерар Депардийо, да се превъплъти в Сталин.  

 

- В последния ми филм, “Натрапчиви ритми” (Cadences obstinées), Жерар имаше много кратка роля. За мен бе такава радост да бъда с него на снимачната площадка, че направих всичко възможно да преживеем още веднъж заедно създаването на един филм. Исках да му предложа роля. Потърсих и открих романа “Диванът на Сталин” на Жан-Даниел Балтаса. Така можех да съчетая любовта си към Русия и любовта си към Жерар. Когато го попитах дали го е страх да изиграе Сталин, той отговори: “Не!”.

 

- Между Жерар и вас има дълга история. Направили сте заедно над десет филма, без да говорим за театъра. Какво ви свързва?

 

- Не мога да си представя живота без него. Когато съм с този човек, всичко ми е все едно: той ме кара да танцувам! Говорим, плачем, смеем се… Обичам свободата на мисълта му, независимия му дух, неговата прозорливост, щедрост, безспирния, просветен и наситен разговор, неговата бруталност и нежност. Той е птицата и дървото, на което птицата пее. Заедно с него отидохме в дълбините на Сибир, за да играем “Музиката” на Маргьорит Дюрас. Спомням си, че го посрещнаха като брат, като свободен човек, танцьор на въже, голям артист. 

 

- Как може да бъде ръководен такъв актьор? Фактът, че е снимал с най-големите режисьори може да бъде плашещ…

 

- Аз не се страхувам от актьорите. По време на снимките бях заслепена от всичко, което виждах: блясък в очите, който озарява фразата, жест, който променя всичко. Удоволствието с него е, че не знаеш накъде отиваш, оставяш се на неизвестното. С него сме в настоящия миг и тъй като Жерар е много фин, когато повтаряме даден кадър, няма нужда да му обяснявам защо. Той знае.

 

 

 

- Сталин е предизвиквал голяма страст в жените. Във филма си вие показвате, че можеш да обичаш едно чудовище. На вас случвало ли ви се е това?

 

- Не. Мога да се докосна до него, но да се влюбя не ми се е случвало. Нужно ли е да се възхищаваме, за да обичаме? Не съм сигурна.

 

-  Как се роди желанието ви да минете зад камерата?

 

- Винаги съм обичала да пиша истории. Житейската врява, или може би липсата на завършек на онова, което пишех, направи така, че никога не отидох по-далеч. До деня, в който срещнах човек, който повярва в мен. Нямам планове за кариера. Движа се в тъмното. В крайна сметка, не е толкова важно какво става, а нещата, които правим… Казвам си, че важното е, че сме ги направили, че сме вярвали в тях, че сме вложили цялата си страст и енергия. Останалото не ни принадлежи. Що се отнася до театъра, с него поддържам връзка на любов и омраза. Всеки път, когато завършвам пиеса, си казвам: “Никога повече!” Но той се връща като блатна тропическа треска.

 

- Обичате ли да се страхувате?

 

- Обичам адреналина. Не се страхувам от големите бедствия, предпочитам ги пред дребните неуспехи. Преминала съм през няколко такива. В крайна сметка, те се оказаха по-незначителни от истинския живот, който надделява над всичко в този момент. Аз, която тежа цял тон и имам мрачен и песимистичен вътрешен свят, обожавах да играя Коко Безо в пиесата Croque Monsieur, тази авантюристка, която колекционира съпрузи, обича живота и никога не се признава за победена. Обожавам дързостта и привидно безгрижното предизвикателство в стил “след мен потоп”, сякаш за да предотвратя съдбата.

 

- Във вас има една театрална, лирична, много романтична страна. Но винаги съм си мислел, че дълбоко в себе си не сте чак толкова “смахната”…

 

- Не знам. Това, което знам, е, че съм асоциална, но игрива. Вярвам в алхимията между хората. Тя може да трае един час или цял живот. По-добре е да имаш напрегнати, отколкото безразлични отношения. По-добре е да дръпнеш въжето, отколкото да увиснеш на него.

 

- В едно интервю преди двайсетина години вие казахте: “Предпочитам напрежението и разрушението пред равнодушието и изграждането”. Все още ли смятате така?

 

- Да. В една история, която написах, един от героите казваше: “Предпочитам да разрушавам, отколкото да свикна с грозотата”. Мисля, че във всеки един от нас има твърд камък, който пазим цял живот. Градим върху онова, което не искаме.

 

- Мисля, че вие сте актрисата, която говори най-много за любовта. Но очарователното при вас е, че никога нищо не разкривате!

 

- Мисля, че в крайна сметка винаги казваме всичко за себе си по кодиран, заобиколен, прикрит начин. Но ми се струва, че в тази епоха на прозрачност колкото си по-потаен, толкова си по-интересен. Социалните мрежи не ме интересуват. Вярвам в двойствения живот, в подземните светове. Живеем в общество, в което непрекъснато трябва да избираме между сигурността и свободата. Аз избирам свободата.

 

- Винаги намирате убежище в книгите. Толкова ли ви е скучна реалността?

 

- Чета, както се дрогират, за да направя живота по-интензивен. Не чета вестници, но обожавам произшествията, защото те притежават истината на романите. Реалността сама по себе си не ме интересува. Това, което ме интересува, е двусмислието на истината. В течение съм на случващото се в света през призмата на другите, чрез начина, по който те говорят за него, коментират със страст и пристрастие. Така си изграждам представа за истината чрез противоречията.

 

- Разрешавате ли да напишем, че днес вие сте щастлива жена?

 

- Не! (смях) Но дълго време смятах, че най-великото нещо в живота е да откриеш щастието. Вече не мисля така. Вече не съм толкова ненаситна, мога да чакам.

 

Фани Ардан 

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

  

 

Коментари

Напиши коментар

Откажи