Достоевски за революцията и социализма

Достоевски за революцията и социализма
Пьотр Верховенски формулира пред Ставрогин същността на Шигальовщината по следния начин: "Ние ще убием желанието, ще разрешим пиянството, клюките, доноси­те; ще разрешим нечуван разврат; ще угасим всеки гений още в пелените. Всички към един знаменател, пълно равенство… Не­обходимо е само необходимото, ето девиза на земното кълбо отсега нататък. Но нужни са и гърчове; за това ще се погрижим ние, управниците. Робите трябва да имат управници. Пълно послушание, пълна безличност, но веднъж на тридесет години Шигальов разрешава и гърчове и изведнъж всички започват да се изяждат помежду си, до известна граница, единствено, за да не е скучно. Скуката е аристократическо усещане. Всеки при­надлежи на всички, а всички на всеки. Всички са роби и са рав­ни в робството си… Най-напред се понижава равнището на об­разованието, науките и талантите. Високото равнище на науки­те и талантите е достъпно само за висшите способности, не са нужни висши способности. Няма да има никакви демократични сво­боди. На почвата на това всеобщо принудително израв­няване и обезличаване ще управлява едно тиранично малцин­ство… „Като изхождам от безграничната свобода, казва Ши­гальов, аз завършвам с безграничен деспотизъм. Добавям оба­че, че освен моето разрешение на обществената формула не мо­же да има никакво друго“.

 

 

Достоевски е художник и мислител от епохата на започна­лата подземна революция, революцията в духа на хората, в ду­ха на народа. На повърхността оставаше още старият строй на живота. В епохата на Александър III този строй на живота се опитваше още за последен път да се утвърди в привидното си благообразие. Но отвътре всичко беше вече в бурно движение.

 

Самите идеолози и дейци на това движение не разбираха в дъл­бочина характера на извършващия се процес. Не те създаваха този процес, а този процес създаваше тях. Те бяха активни по външните си жестове, но пасивни по състоянието на своя дух, отдаваха се във властта на стихийни духове. Достоевски по-доб­ре разбираше какво е започнало и към какво води то. С гениал­на прозорливост той усети идейните основи и характера на бъдещата руска революция, а може би и на световната.

 

Той е пророкът на руската революция в най-безспорния смисъл на тази дума. Революцията се извърши според Достоевски. Той разкри нейните идейни основи, вътрешната и диалектика и даде ней­ния образ. Той разбра характера на руската революция от дъл­бочината на духа, от вътрешните процеси, а не от външните съ­бития на обкръжаващата го емпирична действителност. „Бесо­ве“ е роман, написан не за настоящето, а за бъдещето.

 

В руска­та действителност от 60-те и 70-те години (на XIX век – б.р.) нямаше още нито Ставрогин, нито Кирилов, нито Шатов, нито П. Верховенски, нито Шигальов. Тези хора се появиха у нас по-късно, чак през ХХ-ия век, когато се задълбочи почвата и у нас започнаха ре­лигиозните веяния. Нечаевското дело, което послужи като повод за изграждане на фабулата на „Бесове“, в своята събитийна емпирия не приличаше на това, което се разкрива в „Бесо­ве“.

 

Достоевски разкрива дълбочината, изяснява последните на­чала, той не се интересува от повърхността на нещата. Глъби­ните и последните начала трябва да се разкрият в бъдещето. И Достоевски целият е обърнат към бъдещето, което трябва да се роди от усетеното от него бурно вътрешно движение. Самият характер на неговата художествена дарба може да бъде наре­чен пророчески. И извънредно антиномично е неговото отноше­ние към революцията.

 

И той е най-великият разобличител на лъжата и неправдата на онзи дух, който действа в революция­та, той предвижда засилването на антихристовия дух в бъдеще­то, на човекобожеския дух. Но Достоевски не можеше да бъде наречен консерватор или реакционер в обикновения, вулгарния смисъл на думата. Той бе революционер на духа в някакъв по- дълбок смисъл на думата.

 

За него няма връщане към онзи ус­тойчив, статичен душевно-телесен битов строй и начин на жи­вот, който съществуваше с векове преди започналата револю­ция на духа. Достоевски е прекалено апокалиптично и есхатологично настроен, за да може да си представи такова връщане, такава реставрация на стария, спокоен живот.

 

Един от първи­те, той усети как се ускорява всяко движение в света, как всич­ко върви към своя край. „Идва краят на света“, отбелязва той в бележника си. При такова настроение не можеш да бъдеш кон­серватор в обикновения смисъл на думата. Враждебността на Достоевски към революцията не беше враждебност на битовия човек, който защищава някакви интереси на стария строй на жи­вота.

 

Това беше враждебността на апокалиптичния човек, кой­то застава на страната на Христос в последната му борба с ан­тихриста. Но онзи, който се е насочил към Бъдещия Христос и към последната борба в края на времената, е също човек на бъ­дещето, а не на миналото, както и онзи, който се е насочил към бъдещия антихрист и в последната борба е застанал на негова страна. Обикновената борба между революцията и контрареволюцията се води на повърхността.

 

В тази борба се сблъскват различни интереси, интересите на онези които са свързани с ми­налото и се изтласкват от живота, с интересите на другите, ко­ито идват да ги сменят на първите места в пиршеството на жи­вота. Достоевски е вън от тази борба за първите места в зем­ния живот.

 

Нали големите хора, хората на духа обикновено са стояли вън от подобна борба и не са могли да бъдат зачислени към нито един лагер. Може ли да се каже, че Карлайл или Ницше принадлежат към лагера на „революцията“ или „контрареволюцията“? Вероятно и те като Достоевски трябва да бъ­дат признати за „контрареволюционери“ от гледна точка на ре­волюционната тълпа и революционната демагогия.

 

Но само за­това, че всеки дух е враждебен на явлението, което на повър­хността на живота се нарича „революции“, че революцията на духа отрича изобщо духа на революцията. Достоевски бе такъв апокалиптичен човек от последните времена. И към него не мо­же да се подхожда с вулгарните и пошли критерии на стария свят за „революционност“ и „контрареволюционност“. За него революцията беше напълно реакционна.

 

Достоевски откри, че пътят на свободата, преминал в сво­еволие, трябва да доведе до бунт и до революция. Революция­та е фаталната съдба на човека, който се е откъснал от божес­твените първооснови и е възприел своята свобода като празно и бунтуващо се своеволие.

 

Революцията се определя не от вън­шни причини и условия, тя се определя отвътре. Тя означава катастрофични изменения в най-първоначалното отношение на човека към Бога, към света и хората. Достоевски изследва в дълбочина пътя, който тегли човека към революцията, разкри­ва неговата фатална вътрешна диалектика. Това е антрополо­гично изследване за пределите на човешката природа, за пъти­щата на човешкия живот.

 

Онова, което Достоевски откри в съд­бата на индивидуалния човек, той го разкри и в съдбата на народа, в съдбата на обществото. Въпросът „всичко ли е по­зволено“ — стои и пред индивидуалния човек и пред цялото об­щество. И същите пътища, които теглят отделния човек към престъпление, теглят цялото общество към революция. Това е аналогичен опит, сходен момент в съдбата.

 

Както човекът, прекрачил границите на позволеното в своето своеволие изгуб­ва свободата си, така и народът, прекрачил границите на по­зволеното в своето своеволие, изгубва свободата си. Свобода­та преминава в насилие и робство. Безбожната свобода се самоунищожава. Този фатален процес на загуба на свободата в революцията и израждането и в нечувано робство бе предска­зан пророчески от Достоевски и той го разкри гениално във всичките му завои.

 

Той не обича „революцията“, защото тя во­ди до робството на човека, до отрицание на свободата на духа. Това е основният му мотив. От любовта си към свободата, той въстана идейно против „революцията“, разобличи нейните пър­вооснови, които трябва да водят към робство.

 

По същия начин „революцията“ трябва да доведе и до отрицание на равенство­то и братството между хората, до нечувани неравенства. Достоевски разкрива измамния характер на „революцията“. Тя никога не достига онова, с което съблазнява. В „революцията“ антихристът подменя Христос. Хората не пожелали да се съе­динят свободно во Христе и затова се съединяват принудител­но в името на антихриста.

 

* * *

 

За Достоевски въпросът за природата на „революцията“ е преди всичко въпрос за социализма. Проблемът за социализма е винаги в центъра на вниманието на Достоевски и нему принадлежат най-дълбоките мисли за социализма, които са изказ­вани някога.

 

Той разбра, че въпросът за социализма е религио­зен въпрос, въпрос за Бога и безсмъртието.

 

„Социализмът е не само въпрос на работничеството или на тъй нареченото четвър­то съсловие, а предимно атеистичен въпрос, въпрос за съвре­менното въплъщение на атеизма, въпрос за Вавилонската кула, която се строи без Бога, не за да се достигне от земята до не­бесата, а да се свалят небесата на земята“.

 

Социализмът реша­ва вековния въпрос за световното съединение на хората, за по­строяване на земното царство. Религиозната природа на соци­ализма се проявява особено в руския социализъм. Въпросът за руския социализъм е апокалиптичен въпрос, насочен към раз­рушаващия всичко край на историята.

 

Руският революционен социализъм никога не се представя като относително преходно състояние в социалния процес, като временна форма на иконо­мическо и политическо устройство на обществото. Той се пред­ставя винаги като окончателно и абсолютно състояние, като разрешение на съдбата на човечеството, като настъпване на цар­ството Божие на земята.

 

„Ами как действат досега руските момчета? казваше Иван Карамазов. Тоест, някои от тях? Ето, например, тукашната вонеща кръчма, и ето те се събират и ся­дат в ъгъла. Цял живот преди това не са се познавали помеж­ду си, а като изляза от кръчмата, 40 години пак няма да се поз­нават помежду си, и какво от това, за какво ще разсъждават до­като са издебнали минутката в тази кръчма? За световните въ­проси, не за друго: има ли Бог, има ли безсмъртие? А онези, които не вярват в Бога, е, те ще заговорят за социализма и за анархизма, за превъзпитание на цялото човечество по нов на­чин, така че един дявол го знае, все същите въпроси, само че откъм другия край“.

 

В това се разкрива апокалиптичната при­рода на „руските момчета“. От тези разговори на „руските мом­чета“ в мръсните кръчми започна руският социализъм и руската революция. И Достоевски предвиди до какво трябва да до­ведат тези разговори. „Шигальов гледаше така, като че ли очак­ваше разрушението на света и то не кога да е, според предска­занията, които можеха да не се сбъднат, а съвсем определено ей така вдругиден сутринта, точно в десет часа и двадесет и пет минути“.

 

Всички руски революционери максималисти гледат така, както е гледал Шигальов. Това е възгледът на апокалиптика и нихилиста, който отрича пътя на историята, сътворено­то от културата, изкачваща се по стъпалата нагоре. В основата на руския социализъм лежи нихилистичната закваска, която е враждебна на културните ценности и на историческите свети­ни. Но в руския социализъм, като най-краен и пределен ще мо­жем по-лесно да разкрием природата на социализма, отколко­то в по-умерения и културен европейски социализъм.

 

Социализмът като вековно начало, интегралният социали­зъм, който разрешава съдбата на човешкото общество, не пред­ставлява една или друга икономическа стопанска организация. Социализмът е явление на духа. Той претендира да говори за последното, а не за предпоследното. Той иска да бъде нова религия, да отговори на религиозните интереси на човека.

 

Соци­ализмът съвсем не идва да смени капитализма. Напротив, той стои на една и съща почва с капитализма, той е плът от плът­та и кръв от кръвта на капитализма. Социализмът идва да смени християнството, той иска да го замени.

 

Той също е изпъл­нен с месиански патос и претендира да носи благата вест за спасението на човечеството от всички бедствия и страдания. Со­циализмът също възникна върху почвата на иудаизма. Той е секуларизираната форма на древно-еврейския хилиазъм, уповаване на сетивното, земно царство и земното блаженство на Израил. И не случайно Маркс беше евреин. Той запази своята на­дежда за появата на бъдещия Месия, обратен на Христос, кой­то бе отхвърлен от еврейския народ. Но за него народът избра­ник на Бога, месианският народ беше пролетариатът. Тази кла­са беше надарена от него с чертите на богоизбран, месиански народ.

 

Достоевски не познаваше Маркс, той не виждаше пред себе си най-съвършените в теоретично отношение форми на со­циализма. Той познаваше само френския социализъм. Но с ге­ниалното си прозрение той усети в социализма онова, което по- късно се разкри у Маркс и в движението, свързано с него. Марксическият социализъм е изграден във всичко така, че пред­ставлява антипод на християнството. Между тях има сходство в полярната противоположност. Но и най-съзнателният марксически социализъм не осъзнава в дълбочина своята природа, сам не знае какъв е неговият дух, тъй като остава на повър­хността.

 

Достоевски отива по-далеч и по-дълбоко в разоблича­ването на съкровената природа на социализма. В революцион­ния, атеистичния социализъм той разкрива антихристовото на­чало, антихристовия дух. И най-малко затова, че той самият стои на почвата на някакви „буржоазни“ основи и начала. Раз­бира се, Достоевски изпитва по-радикална вражда към „буржо­азния“ дух, отколкото социалистите, които са изцяло в плен на този дух.

 

Самият Достоевски е своеобразен християнски, пра­вославен социалист, но този християнски социализъм е във всичко противоположен на революционния социализъм, той е насочен към бъдещия Град Божи, а не към построяване на Ва­вилонска кула. Със социализма е възможна само такава духов­на борба, каквато води Достоевски. Той не може да бъде побе­ден на почвата на „буржоазните интереси, защото социализмът си има своята правда по отношение на тези „буржоазни“ ин­тереси.

 

Вътрешната основа на социализма е неверието в Бога, в безсмъртието и в свободата на човешкия дух.

 

Ето защо религи­ята на социализма приема и трите изкушения, отхвърлени от Христос в пустинята. Тя приема съблазънта за превръщането на камъните в хлябове, съблазънта за социалното чудо, събла­зънта за царството на този свят. Религията на социализма не е религия на свободните синове Божи, тя се отрича от духовно­то първородство на човека, тя е религия на робите на необхо­димостта, на децата на праха.

 

Тъй като няма смисъл в живота и няма вечност, на хората им остава да се прилепят един към друг, както в утопията на Версилов и да устройват щастието си на земята. Религията на социализма казва чрез думите на Великия Инквизитор: „Всички ще бъдат щастливи, всичките милиони хора.“ Ние ще ги заставим да работят, но в свободните от труда часове ще устроим техния живот като детска игра, с детски песни, с хора, с невинни танци. О, ние ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни.“ „Ние ще им дадем щастието на слабосилните същества, каквито са създадени те.“

 

Религия­та на социализма казва на религията на Христа: „Ти се гордееш със своите избраници, но ти имаш само избраници, а ние ще ус­покоим всички… При нас всички ще бъдат щастливи… Ние ще ги убедим, че те ще станат свободни само тогава, когато се от­кажат от своята свобода.“ Религията на небесния хляб е ари­стократическа религия. Тя е религия на избраниците, религия на „десетте хиляди велики и силни“. А религията на „остана­лите милиони, многобройни като морския пясък и слаби“, е религия на земния хляб. Тази религия ще напише на своето зна­ме: „Нахрани ги и тогава искай от тях добродетел“.

 

И съблаз­неният от социалистическата религия човек предава духовната си свобода срещу съблазънта за земния хляб.

 

Представители­те на религията на социализма „приписват на себе си и на сво­ите хора заслугата, че най-после те са победили свободата и са извършили това, за да направят хората щастливи“. „За човека и за човешкото общество не е имало никога и нищо по-непоно­симо от свободата. А виждаш ли тези камъни в тази гола и на­жежена пустиня? Превърни ги в хлябове и човечеството ще по­бегне след Тебе като стадо, благодарно и послушно, макар и вечно треперещо.“

 

И религията на социализма казва на Хрис­та: „Ти отхвърли единственото абсолютно знаме, което Ти се предлагаше, за да заставиш всички да се преклонят пред Тебе без спорове, — знамето на земния хляб, и в името на свобода­та отхвърли и небесния хляб… Казвам Ти, че за човека няма по-мъчителна грижа от тази, да намери оногова, на когото да предаде час по-скоро своя дар на свободата, с който се ражда това нещастно същество.“

 

Религията на социализма си поста­вя за цел преди всичко да победи свободата, свободата на чо­вешкия дух, която ражда ирационалния характер на живота и неизброимите страдания в него. Тя иска да рационализира жи­вота докрай, да го подчини на колективния разум. Но за това е необходимо да се привърши със свободата. А хората могат да бъдат заставени да се отрекат от свободата чрез съблазънта да бъдат превърнати камъните в хлябове. Човекът е нещастен, съд­бата му е трагична, защото той е надарен със свобода на духа.

 

Накарайте човека да се откаже от тази нещастна свобода, заро­бете го чрез съблазните за земния хляб и вие ще можете да ус­троите земното щастие на хората. Още в „Записки от подземи­ето“ джентълменът с ретроградната и подигравателната физи­ономия“ е представител на ирационалното начало в човешкия живот, което ще попречи на устройството на социалната хар­мония и социалното щастие, в него въстава изначалната свобо­да на човека, която му е по-скъпа от щастието, от хляба насъ­щен.

 

Достоевски прави много важно откритие за социалната философия. Страданието на хората и липсата дори на хляба на­същен у много хора се обяснява не с експлоатацията на човек от човека, на една класа от друга класа, както учи религията на социализма, а с това, че човек се ражда свободно същество, сво­боден по дух.

 

Свободното същество предпочита да страда и да се нуждае от насъщния хляб, отколкото да се лиши от свобо­дата на духа и да се зароби от земния хляб. Свободата на човешкия дух предполага свобода на избора, свобода на доброто и злото, а следователно и неизбежност на страданието в живо­та, на ирационалното в живота, на трагедията в живота. Тук, както и винаги се разкрива тайнствената диалектика на идеите у Достоевски.

 

Свободата на човешкия дух е и свобода на зло­то, а не само на доброто. Но свободата на злото води към сво­еволието и самоутвърждаването на човека, своеволието пък по­ражда бунт, въстание срещу самия източник на духовната сво­бода. Безграничното своеволие отрича свободата, отрича се от свободата.

 

Свободата е бреме, пътят на свободата е кръстния път на страданието.

 

И ето човекът в своя слабосилен бунт въс­тава против бремето на свободата. Свободата преминава в роб­ство, в принуда. Социализмът е рожба на човешкото самоут­върждаване, на човешкото своеволие, но той убива свободата на човека. Как да се излезе от тази антиномия, от това безиз­ходно противоречие? Достоевски познава само един изход — Христос. В името на Христос свободата става благодатна, съ­единява се с безкрайната любов, тя не може вече да премине в своята противоположност, в злото насилие.

 

У Достоевски нав­сякъде утопията на социалното щастие и социалното съвършен­ство унищожава свободата на човека, налага ограничение на свободата. Така е в Шигальовщината и в плановете на Пьотр Верховенски, както и в учението на Великия Инквизитор, кой­то всъщност под маската на католичеството проповядва рели­гията на социализма, религията на земния хляб, на социалния мравуняк. Достоевски е могъщ критик на социалния евдемонизъм, изобличител на неговата пагубност за свободата.

 

* * *

 

Достоевски изказва идеята, към която се връща много пъ­ти — за връзката на социализма с католичеството. Той вижда в католичеството, в папската теокрация същата съблазън, каква­то има и в социализма. Социализмът е само секуларизирано ка­толичество.

 

Ето защо „Легендата за Великия Инквизитор“, към която ще се върнем пак в отделна глава, е написана в еднаква степен и против социализма, и против католичеството. Дори съм склонен да мисля, че тя е написана повече против социа­лизма отколкото против католичеството.

 

Мислите на Великия Инквизитор поразително съвпадат с мислите на П. Верховенс­ки, на Шигальов и на другите представители на революцион­ния социализъм у Достоевски. Достоевски е убеден, че в края на краищата папата ще се съгласи с комунизма, защото папс­ката идея и социалистическата идея са една и съща идея за принудително устройство на земното царство.

 

И католическата ре­лигия и религията на социализма еднакво отричат свободата на човешката съвест. Католичеството прие меча на Кесаря и се съблазни от земното царство, от земното могъщество. Именно то тласна народите на Европа по пътя, който трябваше да ги доведе до социализма.

 

В „Дневник на писателя“ Достоевски каз­ва: „И в революционерите от Конвента, и в своите атеисти, и в своите социалисти, и в сегашните си комунари, Франция все още е в най-висока степен и продължава да бъде напълно и из­цяло католическа нация, цялата заразена от католическия дух и неговата буква, провъзгласяваща чрез устата на най-отявлените свои атеисти Свобода, Равенство, Братство — или смърт, тоест, буквално, както би провъзгласил това самият папа, ако беше принуден само да провъзгласи и формулира католическо­то свобода, равенство, братство — с неговия стил, с неговия дух, с истинския стил и дух на папа от средните векове. Най- съвременният френски социализъм не е нищо друго, освен най-точно и неотклонно продължение на католическата идея, най-пълното и окончателно нейно завършване, фатално последст­вие, оформило се през вековете. Защото френският социализъм не е нищо друго освен насилствено единение на човека — една идея, идваща още от древния Рим и съхранила се по-късно из­цяло в католичеството.“

 

Според Достоевски католичеството е било носител на идеята на Римския принудителен универсали­зъм, на принудителното световно единение на хората и устрой­ството на техния земен живот. Тази Римска идея на принуди­телния универсализъм лежи и в основата на социализма. И там и тук се отрича свободата на човешкия дух. И тя неизбежно трябва да се отрича, щом се изповядва религията на земното царство и земния хляб. Според Достоевски френската револю­ция е била „видоизменение и превъплъщение на същата древна Римска формула за световното единение“.

 

Тази „формула“ трябва да властва и над социалистическата революция, която Достоевски предчувстваше и предсказваше. И в борбата, която се разгоря в Европа, Достоевски бе готов да застане на страна­та на протестантска Германия, за да бъдат победени католиче­ството и социализма, Римската идея за принудителното съеди­нение на хората.

 

По времето на Достоевски социализмът съ­ществува предимно във Франция, той не познава още социал­демокрацията, която се разви в Германия, не познава марксиз­ма. И затова много негови съждения са остарели. Но той пред­види нещо много съществено.

 

Разбира се, Достоевски бе не­справедлив по отношение на католичеството.

 

Не бива да се отъждествява великият католически свят, необикновено богат и многообразен, със съблазните и отклоненията на папската теократична идея: в него е имало св. Франциск и велики светци и мистици, имало е сложна религиозна мисъл, имало е истин­ски християнски живот.

 

И в източното православие (по-скоро в православни държави – б.р.) имаше съ­що съблазни и отклонения на византийската цезаристка идея, и в него нямаше онази свобода на духа, която проповядваше Дос­тоевски в християнството. Но тази аналогия между католичеството и социализма, между тези две противоположни идеи е поразителна.

 

И там и тук (в католицизма и социализма – б.р.) — отрицание на свободата на съвест­та, и там и тук — дух на крайна ортодоксалност и нетърпимост, и там и тук — принуда към добро и добродетел, и там и тук — принудителен универсализъм и принудително съединение на хората, и там и тук — организация на живота, която не допус­ка свободната игра на човешките сили.

 

Социалистическата дър­жава не е светска, а вероизповядваща държава, подобна на ка­толическата държава, в нея има господстващо вероизповедание и пълни права притежават само онези, които принадлежат към това господстващо вероизповедание.

 

Социалистическата дър­жава познава една истина, към която принудително приобщава хората, тя не допуска свободата на избора. Но такова е и визан­тийското православно царство. Крайностите се сближават. На отрицателните полюси еднакво се отрича свободата на духа. И това отрицание е неизбежно, щом като земните цели се поста­вят по-високо от небесните. В своята книга „Das sittliche Bewusstsein „(Моралното съзнание) Е. Хартман казва (стр. 514), че иезуитите и социалдемократите са сродни явления, с един и същи дух. Те еднакво изразяват идеята за социалния евдемонизъм. (Бел. на авт.)

 

Достоевски изследва природата на революционния социа­лизъм и неговите неизбежни последствия в явлението на Ши- галъовщина. Тук тържествува същото начало, което след това развива Великият Инквизитор, но без романтичната тъга на по­следния, без своеобразното величие на неговия образ. Ако в ка- толичеството се разкриват същите начала, каквито има и в со­циализма, то тук те са в неизмеримо по-висша форма, естети­чески най-привлекателната.

 

В революционната Шигальовщина се разкрива плоското начало, безкрайната плоскост. Пьотр Верховенски формулира пред Ставрогин същността на Шигальовщината по следния начин: „Да изравниш планините — е хуба­ва мисъл, не е смешна. Не е нужно образование, достатъчна е науката. И без науката има материал за хиляда години, но тряб­ва да се осигури послушанието… Жаждата за образование е ве­че аристократическа жажда. Едва-едва се появи семейството или любовта и ето го вече желанието за собственост. Ние ще убием желанието, ще разрешим пиянството, клюките, доноси­те; ще разрешим нечуван разврат; ще угасим всеки гений още в пелените. Всички към един знаменател, пълно равенство… Не­обходимо е само необходимото, ето девиза на земното кълбо отсега нататък. Но нужни са и гърчове; за това ще се погрижим ние, управниците. Робите трябва да имат управници. Пълно послушание, пълна безличност, но веднъж в тридесет години Шигальов разрешава и гърчове и изведнъж всички започват да се изяждат помежду си, до известна граница, единствено, за да не е скучно. Скуката е аристократическо усещане. „Всеки при­надлежи на всички, а всички на всеки. Всички са роби и са рав­ни в робството си… Най-напред се понижава равнището на об­разованието, науките и талантите. Високото равнище на науки­те и талантите е достъпно само за висшите способности, не са нужни висши способности.“ Но това всеобщо принудително из­равняване, това тържество на смъртоносния закон за ентропи­ята (увеличение и равномерно разпределение на топлината във вселената), пренесено в социалната сфера, не означава търже­ство на демокрацията. Няма да има никакви демократични сво­боди. Демокрацията никога не е тържествувала по време на ре­волюциите. На почвата на това всеобщо принудително израв­няване и обезличаване ще управлява едно тиранично малцин­ство“… „Като изхождам от безграничната свобода, казва Ши­гальов, аз завършвам с безграничен деспотизъм. Добавям оба­че, че освен моето разрешение на обществената формула не мо­же да има никакво друго“.

 

Тук се чувства фанатичната привър­заност към една погрешна идея, която води до съществено из­раждане на човешката личност, до загубване на човешкия об­лик. Достоевски изследва как безбрежната социална мечтателност на руските революционери, на руските момчета води до унищожение на битието с всичките му богатства, довежда до пределите на небитието. У него това е обосновано много дъл­боко.

 

Социалната мечтателност съвсем не е невинно нещо.

 

На нея трябва да се противопостави трезвостта, суровата отговор­ност. Тази революционна мечтателност е болест на руската ду­ша. Достоевски я откри и й постави диагнозата и прогнозата. Всички онези, които в своето човешко своеволие и човешко са­моутвърждаване претендираха, че съжаляват и обичат човека повече, отколкото го съжалява и обича Бог, които отхвърлиха Божия свят, върнаха своя билет на Бога и искаха сами да съз­дадат по-хубав свят, без страдания и зло, с фатална неизбеж­ност стигат до царството на Шигальовщината. Само в тази на­сока те могат да поправят делото Божие.

 

Старецът Зосима каз­ва: „Наистина, у тях има повече мечтателна фантазия, откол­кото у нас. Смятат да се уредят справедливо, но отхвърляйки Христа, ще завършат с това, че ще залеят света с кръв, защото кръвта призовава към кръв, а който вади меч, от меч ще заги­не. Ако не беше Христовия обет, те биха се унищожили помеж­ду си дори до последните два човека на земята“. Изумителни по своята пророческа сила думи.

 

Достоевски откри, че безчестието и сантименталността са основите на руския революционен социализъм. „У нас социа­лизмът се разпространява предимно поради сантименталност.“ Но сантименталността е фалшива чувствителност и фалшиво състрадание. И тя нерядко завършва със жестокост. Пьотр Верховенски казва на Ставрогин: „Всъщност нашето учение е отри­цание на честта и най-лесно можеш да увлечеш след себе си руския човек с откровеното право на безчестие.“ Ставрогин му отговаря: „Право на безчестие — ами че тогава всички ще до­тичат при нас, нито един няма да остане оттатък.“ П. Верховенски открива също значението на Федка Каторжника и на „чис­тите мошеници“ за делото на революцията. „Е, те са изглежда, добър народ, понякога много изгоден, но много време отива за тях, нужен е бдителен надзор“.

 

Като размишлява по-нататък върху факторите на революцията, П. Верховенски казва: „Най- главната сила, циментът, който свързва всичко е срамът от соб­ственото мнение. Това се казва сила. И кой ли се е старал, кой ли „миличък“ се е трудил така, че нито една едничка идея не е останала в главата на някого. Смятат го за срам.“

 

Тези психи­чески фактори на революцията говорят, че в самите й първоиз­точници и първооснови се отрича човешката личност, нейната качественост, нейната отговорност, нейното безусловно значе­ние. Революционният морал не признава личността като основа на всички нравствени оценки и съждения. Това е безличен морал. Той отрича нравственото значение на личността, нравс­твената ценност на нейните качества, отрича нравствената ав­тономия. Той допуска отношение към всяка човешка личност като към обикновено средство, обикновен материал, допуска употребата на всякакви средства за тържеството на революци­онното дело. Ето защо, революционният морал е отрицание на морала.

 

Революцията е аморална по своята природа, тя заста­ва отвъд доброто и злото.

 

И много прилича на нея външната контрареволюция. В името на достойнството на човешката лич­ност и на нейните нравствени ценности, Достоевски въстава против революцията и революционния морал. В революцион­ната стихия личността никога не е нравствено активна, никога не е нравствено зачитана. Революцията е прекомерност, буйс­тво.

 

Тази прекомерност, това буйство поразява личността, па­рализира нейната свобода, нейната нравствена отговорност, во­ди до загуба на личността, до подчиняването й на безличната и нечовешка стихия. Дейците на революцията сами не знаят от какви духове са завладяни. Тяхната активност е привидна, те са всъщност пасивни, духът им е завладян от бесове, които те са допуснали вътре в себе си.

 

Тази мисъл за пасивния характер на дейците на революцията, за тяхната роля на медиуми, бе раз­крита по повод на Френската революция от Жозеф дьо Местр в гениалната му книга „Considerations sur la France“. В револю­цията се губи човешкият образ. Човекът е лишен от своята сво­бода, човекът е роб на стихийни духове. Човекът се бунтува, но той не е автономен. Той е подвластен на чужд господар, на нечовешкото и безличното. В това е тайната на революциите. С това се обяснява тяхната безчовечност.

 

Човек, който би мо­гъл да владее своята духовна свобода, своята индивидуално-качествена творческа сила, не би могъл да се намира във власт­та на революционната стихия. Оттука — безчестието, липсата на собствено мнение, деспотизма на едни и робството на дру­ги. Поради характера на своя мироглед Достоевски противопо­ставя на революцията личното начало, качествата и безуслов­ната ценност на личността. Той разобличава антихристовата лъ­жа на безликия и безчовечен колективизъм, лъже-съборния ха­рактер на религията на социализма.

 

Но в революцията тържествува не само Шигальовщината, но и Смердяковщината. Иван Карамазов и Смердяков са две явления на руския нихилизъм, две форми на руския бунт, две страни на една и съща същност.

 

Иван Карамазов е възвишено­то, философското проявление на нихилистичния бунт; Смердя­ков е неговото низко, лакейско проявление. На върха на ум­ствения живот Иван Карамазов прави същото, което прави Смердяков в низините на живота. Смердяков ще осъществява атеистичната диалектика на Иван Карамазов. Смердяков е вът­решното наказание на Иван.

 

Във всяка човешка маса, в народ­ната маса има повече Смердяковци, отколкото Ивановци. И в революциите като масови, количествени движения, има повече Смердяковци, отколкото Ивановци. Именно Смердяков прави на практика извода, че всичко е позволено. Иван извършва грях в духа си, в мисълта си, а Смердяков го извършва на дело, въп­лъщавайки идеята на Иван в живота.

 

Иван извършва отцеубийс­тво в мисълта си. Смердяков извършва отцеубийството физи­чески, наистина. Атеистичната революция неизбежно извършва отцеубийство, тя отрича бащинството, скъсва връзката на сина с бащата.

 

И тя оправдава това престъпление с обяснението, че бащата е бил грешен и лош човек. Такова убийствено отноше­ние на сина към бащата е Смердяковщината. След като извър­шва в действителност онова, което Иван е извършил в мисли­те си и което е разрешил в духа си, Смердяков пита Иван: „Ето, вие самите все говорехте тогава, че всичко е позволено, а защо сега пък сте толкова разтревожени?“ Смердяковците на рево­люцията, след като са осъществили в действителност принци­па на Иван „всичко е позволено“, имат основание да запитат Ивановците на революцията: „Сега пък защо сте толкова разт­ревожени вие самите?“

 

Смердяков намразил Иван, който го е научил на атеизъм и нихилизъм. Взаимоотношенията между Смердяков и Иван символизират някакси отношението между „народа“ и „интелигенцията“ в революцията. Това се разкри в трагедията на руската революция и се потвърди дълбочината на прозрението у Достоевски.

 

Смердяковското начало — низ­шата страна на Иван, трябва да побеждава в революцията. Ще се вдигне лакеят Смердяков и в действителност ще заяви, че „всичко е позволено“. В момент на смъртна опасност за наша­та родина той ще каже: „Мразя цялата Русия“. Революцията от­рича не само личността, но и връзката с миналото, с бащите, тя изповядва религията на убийството, а не на възкресението. Убийството на Шатов е закономерен резултат на революцията. И затова Достоевски е противник на революцията.

 

 

Откъс от книгата "Мирогледът на Достоевски" от Николай Бердяев. Университетско издателство "Св. Климент Охридски" 1992г.

Преводач: Проф. Иван Цветков

Източник: zadrugata.com

 

 Свързани текстове: Достоевски и безплодната свобода на либерализма

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Swann

    24 Апр 2017 15:06ч.

    Двама от "най-яростните" противници на социализма - Достоевски и Бердяев, за мен винаги е било загадка защо в периода 1944 - 89 Бердяев не е бил издаван, ако бъркам някой да ме поправи, а Достоевски и осбено "Бесове" не е цевнзуриран. В "Бесове" Достоевки изобличава по един нечуван начин социализма и неговите адепти, техните стремежи и антихуманни утопии, Верховенски, типичния революционер, запленен от "идеята", на практика е събирателен образ на тукашните номенклатурчици, налагащи равенство за мнозинството и привилегии на плутократите

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Карло Ангелов

    26 Апр 2017 0:56ч.

    "Двама от "най-яростните" противници на социализма - Достоевски и Бердяев" Достоевски - роден 1821 г. починал 1881 г. (59 г.) Маркс създава своята теория, да кажем грубо, в средата на 19 век. Кога ли точно Достоевски я е прочел, изучил, разбрал, че и станал неин противник, и то "яростен"? Бердяев - 1874 - 1948 - е имал време и е могъл по принцип да заяви отношение. Още повече, че към 1948, социализмът освен теория е имал и 30-тина години практика, тъй да се каже. Но Достоевски?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • JJJ

    26 Апр 2017 11:05ч.

    Достоевски е гениален автор, душевед, но се чете трудно; трудно стига до умовете и сърцата на хората, защото трудно можеш да разбереш внушенията му, да стигнеш до контрата на небитието му. Причината е в болестта му епилепсия. Епилептиците са супер обстоятелствени. Когато зациклят на някоя тема, толкова трудно излизат от нея, че ставаш пишман, че изобщо си започнал да го четеш и задълбавал в проблема. Направо те хваща скомен от него! Достоевски не разбира диалектиката, нито елементът на скок, на революция, при всеки процес на развитие (отрицание на отрицанието), нито разбира причините за престъпленията, нито за наказанията, нито религиите; а от Християнството е на светлинни години. Той като речен камък, когото Християнството облива, но вътре в душата му не е влязло нищо. Хората не са равни изобщо, а са равни пред закона (писания и неписания). Когато не живееш по правилата ща бъдеш наказан ("горделивците плащат с големи беди, своите дръзки слова (дела)..." Да изучаваш Достоевски е истинска мъка! Повечето възхваляват Достоевски от снобизъм, за да се правят на интересни! Преди Достоевски имаме Шекспир (Магбет, Хамлет), имаме Софокъл, които също третират проблемите за престъплението и наказанието, за свободата и демокрацията. Най- големият български специалист по написаното от Достоевски е Плевналиев. Предложете му да направи литературен анализ на творчеството на Достоевски, подобен на великолепното четиво по- горе. Може би някой ще си направи труда да го прочете и коментира.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • биогноза

    27 Апр 2017 12:11ч.

    Социализмът съвсем не е на възрастта на Маркс, самият Маркс е черпел източници от френския утопичен социализъм. Достоевски е сложен и не е вярно, че не разбира от Христос, напротив, той първи поставя в руската литература екзистенциалната тема в духа на автентичното слово Христово (четете напр. Лев Шестов по въпроса). Достоевски е сложен, защото няма проста тема през екзистенциалната трактовка, а повечето от четящите не умеят да мислят философски; и философско не е равно на общочовешко, за да сравняваме. И няма никаква връзка между епилептичността и обстоятелствеността, а ако такава се прави, то това е случайно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • олеле

    28 Апр 2017 21:39ч.

    Чета, наслаждавам се и се чувствам човек. Онемявам. Има красота! Безкрайна. Има душевна сила! Сякаш душата ми се пречиства. Излиза от лепкавото блато на деня и вижда неочаквана истина и светлина. И се усмихва. Благодаря на Гласове!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    29 Апр 2017 10:28ч.

    Бердяев анализира социализма, на който е свидетел отстрани по известни на всички обстоятелства, но този руски социализъм има своите корени не само в родените по времето на Достоевски идеи, не само в самото самодържавие тогава, но го виждаме и днес, когато руското общество официално пребивава в демокрация и капитализъм. Дори противопоставянето на богоборческия социализъм на руското православие е чисто формално и това се вижда в иконографията му, някога привнесена и у нас. Видимото се различава, но в същността си остава едно и също. Нищо не се е променило. Нито разделението на обществото, нито несвободата, безалтернативността и зреещия в тях руски бунт, безсмислен и безпощаден.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • «Достоевски доб­ре разбираше какво е започнало и към какво води то. С гениал­на прозорливост той усети идейните основи и характера на бъдещата руска революция, а може би и на световната.»

    11 Май 2017 10:31ч.

    Трагедията не е в това, че е била назряла «руска» или «световна» революция — революциите са всъщност войни, а войните са неизбежни. Трагедията е, че точно по времето на Достоевски назрява един колосален конспирационен трик, който си е останал неразбран от Достоевски, а по всичко личи, че си е останал неразбран и от Бердяев. Това, което назря през 19-ия век и УМЕЛО СЕ ПРИКРИ зад подсъзнателната «страст към разчистване на сметките», периодично спохождаща ТЪЛПИТЕ, беше ЛИБЕРАЛНОТО СЪЗАКЛЯТИЕ, което днес — едва днес — триумфира пред собствените ни очи.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Може да се твърди, че социализмът е възникнал в главите на неколцина едрокалибрени интелектуалци на Франция към края на царуването на Бурбоните.

    11 Май 2017 12:16ч.

    Вероятно сред имената на тези интелектуалци трябва да се търсят и Жан-Жак Русо, Волтер и т.н. Самият монарх в лицето на Луи 14-ти, а по-късно и на Луи 16-ти, както и цялото дворцово съсловие са били наострили слуха си за тези нови идеи, които са съдържали полъха на отстъплението от обичайния за онези времена монархически абсолютизъм с небезкористната умисъл да се укроти надигащото вече глава еманципирано трето съсловие. Един «социализъм» би бил много по-приемлив от гледна точка на аристокрацията, отколкото онова, което по-късно самото «трето съсловие» измайстори за себе си — според собствения си вкус на млад хищник. През 19-ия век обаче Хегел реставрира гледната точка на манипулативната френска аристокрация от последния век на Бурбоните, защото по негово време «третото съсловие» — било то във Франция, било то в Германия или Великобритания — беше заело мястото на нявгашната аристокрация и се нуждаеше отново от ЗАЛЪГАЛКАТА на един «социализъм». Истинската идеология на буржоазията, респективно на бюргерството, беше приела очертанията на това, което днес наричаме ЛИБЕРАЛИЗЪМ. «Либерализъм» — да, но само за тях, за хищниците… Инак, за останалите — за излишните — трябваше отново да се изсмуче от пръстите някакъв «социализъм», който да отпрати евентуалните бунтари в «пета глуха”. Хегел се постара да пръсне семенцата на такава залъгалка и те попаднаха в браздите на Марксовия мозък, добре наторени предварително с хилядолетните наслоения на неговите еврейски прадеди. Така се стигна до «Комунистическия Манифест». Сам по себе си «Комунистическият Манифест» е либерализъм от най-префинена проба. Порочното в него е, че е адресиран до «човека от тълпата», който така и никога нямаше да разбере (и не разбра) за какво става дума и за какво искат да го използуват. Реално обаче «комунизмът» обслужва хищническият ген в човешката природа и служи за мимикрия на истинския демон — ЛИБЕРАЛИЗМА на ХИЩНИЦИТЕ. В наше време всички ние доживяхме да видим как тази дълго прикривана злокобна истина лъсва пред очите ни. Днес се говори за ЛИБЕРАЛИЗЪМ без всякакъв свян (въпреки че е МРЪСНА ДУМА!). На обикновения „прошляк“, когото случайно можеш да срещнеш на улицата, му се внушава, че ЛИБЕРАЛНО, значи нещо много хубаво: libere на латински има смисъла на СВОБОДА. Значи — ще дишаме волно! Но истинското тълкуване на идейната конструкция на ЛИБЕРАЛИЗМА изключва най-фундаменталния постулат на Християнството, а именно: НЕ ПРАВИ НА ДРУГИТЕ ТОВА, КОЕТО НЕ БИ ИСКАЛ НА ТЕБ ДА ТИ ПРАВЯТ. (Тук разбира се Християнството наивно приема, че хората не са перверзни и не съществуват такива типове, които биха искали да им се причиняват мазохистични наслади — да речем чрез обгаряне с нажежени железа, — както и да даряват другиго с такива прелестни преживявания.) Както и да разсъждаваме, либералната идеология служи за оправдание именно на перверзниците сред човешкия вид и никому другиму.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Принудата към добро и добродетел, принудителният универсализъм и принудителното съединение на хората

    11 Май 2017 22:02ч.

    е именно онова, което ние трябва да обозначим като «Антихрист». Но във всичко това ние не можем да не видим онези неща, без които нашето съществуване като земни хора, като субекти, сътворени от плът и кръв, се оказва ПОД КАТЕГОРИЧНО СЪМНЕНИЕ. То е държавността — държавата, която ни предлага (поне би трябвало да ни предложи) сигурност; то е социалната, т.е. социалистическата държава, която ни кара да се чувствуваме като винтчета и бурмички на една могъща машина, която гази всичко по пътя си, но която няма да сгази нас, защото ние сме част от механизма ѝ. Всъщност, «антихристът» в този му вид с нищо не ни задължава — ние винаги можем вътрешно да го пренебрегнем. Но кои ще сме тези — НИЕ? Неколцина човека, които да речем обладаваме силите да останем верни на мисията си на този свят, а именно — да бъдем духовни, да анихилираме чрез нашата духовна самоотверженост КОСМИЧЕСКОТО ЗЛО, превръщайки го в КОСМИЧЕСКО ДОБРО. Неколцината смелчаци обаче съвсем не сме достатъчни. Ние на тази планета затова сме ЦЯЛО ЧОВЕЧЕСТВО, за да може цялото това човечество — всички до един, без изключения — да изпълнява мисията си по ликвидирането на онова, което нарекохме КОСМИЧЕСКО ЗЛО. Ние на тази планета сме цяла армия мисионери, хвърлени в най-ужасяващара джунгла, за да носят под плътните ѝ сенки ослепителната светлина на КОСМИЧЕСКОТО ДОБРО. А какво се получава с нас? Само неколцина хлътваме в джунглата, за да се борим с дивите зверове и човекоядците, а по-голямата част, заразени с извратено християнство, със социализъм и със страст към земни наслади, остават в крайбрежните кръчми в компанията на леки жени и всевъзможни други изкушения. И Божествената мисия на нашия човешки десант по пустинните брегове, изпепелени от адския зной (защото АДЪТ е НА ЗЕМЯТА), се оказва обречена на неуспех…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • деконструкция

    12 Май 2017 6:01ч.

    Кое е по яко, БДС, стандартите за качество и контрол, или свободният пазар - подсладители, старо месо, палмово масло, лайна в каймата, отровни оцветители..,. Първото е лява политика, второто е дясна политика. Християнството в оригинал, е против частната собственост, и е за плащане на данъци - дясното е против. Християнството е против да се плаща данък в натура, а дясното е искало такъ данък от бедните. Лявото иска да даде на всеки въдица и познание за риболов и рибовъдство. Дясното иска да продаде въдица на всеки, на който няма пари да бъде нает трудът му за риболов и търговия с риба. Но как ще се спечели от риба, как ще се завърти капитал, нали трябва да продаваш риба. Значи на кредит трябва да я продаваш. Защото ако всеки си лови достатъчно риба, търговия няма.. Но все някой ще трябва да ти купи рибата, затова ще отвориш банка, за да дадеш кредит, който кредит ще дадеш на своите рибари, за да си купят още риба. И така докато банката ти фалира, защото работниците ти - ще потребляват ли от твоят магазин или ще ти връщат кредита. И ТАЗИ КРИЗА НА КАПИТАЛИЗМА Е ВЕЧНА. Рибата са всички стоки и услуги. Световният дълг е равен на световните спестявания. Спестяванията на обикновеният човек не са принадена стойност, защото той ще ги изхарчи - рано или късно. Но останалите спестявания са ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ. И всичкият световен дълг е равен на принадената стойност на капитализмът в светът. Колкото расте тази принадена стойност - печалбата - извлеченото от пазарът но непохарчено никога от собственика си, толкова ЩЕ И РАСТЕ СВЕТОВНИЯТ ДЪЛГ. Капитализма е следствие на банковата система която дава спестяванията на заем, така парите не спят а се движат поне 10 пъти по бързо, което разтегля паричната маса и с това и пазарът и инвестициите. Но капитализмът иска още растеж иначе банките ще се сринат, а с банките и капитализмът, и така въвеждат частично обезпечение на парите с благороден метал, а след това и въвеждат безкрайната ликвидност - като махат благородните метали и каквото и да било обвързване на парите. В Ориентът не е имало такива банки, и затова са нямали никакъв растеж, макар да са имали хипер свободен пазар. Въвеждане на такива банки и такива пари, и частната собственост, става възможно по време на Абсолютизмът в Европа. Либерализмът е катализатор за ускорение на гниенето на капитализмът. А фашизмът е миризмата от изгнилият вече капитализъм.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • деконструкция

    12 Май 2017 6:17ч.

    Десните либерали и крайни капиталисти, смятат държавата и лявото за принудителна благотворителност. Франклин Делано Рузвелт (англ. Franklin Delano Roosevelt, 1882–1945) е 32-ят президент на САЩ, единственият спечелил четири президентски кампании: Данъците в крайна сметка са таксите, които плащаме за привилегията да бъдем членове на организирано общество. Taxes, after all, are dues that we pay for the privileges of membership in an organized society. — из обръщение от 1936

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи