Бракът е кръстно-възкресен път

Бракът е кръстно-възкресен път
Не прави грешката да поправяш другия човек. Това е огромна грешка в брака. Също и в монашеството. Когато отидеш в манастира, не можеш ти да поправиш манастира, не е позволено, не може да поправяш стареца или братята. В манастира ти се поправяш, а не ти поправяш другия и самия манастир.

 

 

От момента, в който ще кажеш, че "знаеш ли, братството, старецът и братята трябва да  станат по–вежливи, по-добри, по-учтиви!", си загубил всичко и един ден ще си тръгнеш.

 

От момента, в който в брака искаш да направиш другия такъв, какъвто ти искаш, ще се случат две неща - или ще го погълнеш, ако той е много добър или има мек характер и е слаба личност, той ще бъде погълнат от тебе, и добре, „изял” си го.  

 

Или ако не е такъв, всеки ден ще имате конфликти.

 

В брака поправяш себе си и само себе си. Става това, което казват отците -  ти ще се настроиш правилно спрямо другия човек и когато другият не се променя, ти ще се промениш. Ще видиш как да се отнесеш към другия човек, след като той не може да разбере, че трябва да се промени.

 

Както казваше нашият старец, когато му казвах: "Родителите ми не ме разбират! Не се разбирам с тях". Той казваше: "Не прéчи бре, дете, ти ги разбери! След като те не те разбират, ти ги разбери и въпросът се решава". И наистина, ако разбереш другия човек, тогава преставаш да искаш той да те разбере.

 

Четем житията на светците - на древни и съвременни, четем живота на папа Ефрем от Катунакия, който живял 42 години с един старец, който бил тиранин, истински тиранин, след като другите отци наоколо не го понасяли повече от 15-20 минути.

 

Нашият старец казваше: "Аз го издържах 30 минути, а след това си тръгвахме". Човек не можеше да живее с него, толкова труден човек беше неговият старец и дори не беше  първоначалният  старец на папа Ефрем.

 

Папа Ефрем отиде при своя старец, но след една година той почина и остана този, който беше след него, който беше тиранин, душевно болен, имаше демонична енергия. Папа Ефрем бил 20-годишен, когато старецът му починал, и 42 години той проявявал послушание към новия старец - този труден човек, много труден, не мога да ви кажа колко труден беше, за да не се скандализирате.

 

Много пъти папа Ефрем се опитвал да си тръгне от него, не издържал, но веднага щом решавал да тръгне, Божията благодат веднага го напускала.

 

Папа Ефрем бил богоносец - той имал такова дръзновение пред Бога, че говорил с Бога, както човек  говори със своя приятел, но нищо, Бог бил неумолим и го оставил там цели 43 години да се мъчи. Накрая папа Никифор, неговият старец, загубил напълно своя разсъдък, три-четири години, и тогава било голямото мъчение. Когато папа Никифор починал и го погребвали, преди да  спуснат тялото в гроба, не знам дали в света целуват тялото на покойника, но на Света гора, когато старецът почине, преди да го спуснат в гроба, всички послушници отиват да  вземат последно благословение и прошка.

 

Папа Ефрем отишъл и се поклонил на неговите тленните останки. В мига, когато се покланял, Бог тозчас го известил вътрешно, че това, което направил (т.е. това, че останал при стареца), било Божията воля. И старецът отговорил на Бога – "43 години се молих и Те питах коя е Твоята воля, но не ми каза! И ми го казваш сега? След 43 години? Какво да правя сега, когато  старецът почина?  Ами ако си бях тръгнал и го бях оставил по-рано?" "Ако го беше направил, щеше да се погубиш!" – чул Божият отговор в себе си.

 

Виждате, че освещението и спасението на този човек дошло не чрез щастлив живот, а чрез труден живот, чрез изключителен труд, защото, за съжаление, така стоят нещата. Чрез Кръста идва Възкресението. Само чрез Кръста може да се спаси човекът, нашата паднала и болна природа, която е заквасена с падението. За да може да отхвърли болестта на това падение, тя трябва да се възкачи на Кръста, човек трябва да последва стъпките на Христос.

 

В противен случай, ако не искаме да ходим по този път - разбира се, имаме свободата да направим това, но не трябва да очакваме, че ще бъдем ученици на разпнатия Христос.

 

Защото, след като Христос доброволно се качи на Кръста и чрез Кръста дойде радост в целия свят, това означава, че всеки човек, който иска да се спаси, трябва с желание да се качи на своя кръст и чрез кръста ще намери голяма радост, но не да гледа на съпругата си като на Диоклетиан или Нерон и да казва: "За щастие жена ми или мъжът ми е палач и ще ме освети!".

 

Не така! А с благ помисъл и с правилна основа, че влизаме в брака, който не е място за щастие, а място за борба, влизаме да се подвизаваме, да отсечем нашите страсти, да надмогнем себе си, аз да умра, за да живее другият. Веднъж дойде една майка, която искаше да се разведе, защото вече не обичаше мъжа си  и той не я обичаше. Тя ми каза:

- Не мога да живея с един човек, който не обичам!

- Добре, какво ще стане с децата ти?

- Добре, децата, ами с мен какво ще стане? Как ще живея в един такъв брак?

Аз й казах:

- Ама кой ти каза, че трябва да живееш в брака?

 

В брака отиваш не за да живееш, а за да умреш. Бракът е твоят гроб, трябва да умреш в брака, за да  живееш. Както когато ставаш монах, не отиваш в манастира, за да живееш, а за да умреш, и когато се кръщаваме, пеем всички, които в Христа се кръстихме, в Неговата смърт се кръстихме: „всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот” (Римл. 6:3-4). Християнски живот означава кръст и смърт.

 

Следователно целият наш път като християни минава през смъртта на стария човек, за да оживее новият човек, и когато това стане, тогава ще видим, че всичко е твърде добро. Бог е създал всичко твърде добро. И никой човек не ни е виновен, дори демоните. Виждате, че светците не искали да засегнат дори демоните. Старец Паисий не наричаше демона дявол, за да не го наскърби.  

 

Сещам се, когато наричахме дявола дявол, той ни казваше: 

- Не го наричай така, това е оскърбление срещу дявола - не го наричай така, жалко е!

- Как да го наричаме? 

- Да го наричаме дангалаче. Сякаш е някакво меченце...

- Той живи ни изяде и да го наричаме дангалаче?...

 

Старецът обаче не искаше да го нарича дявол. Защото смяташе, че така го оскърбяваме, и казваше: "Ама на тебе ще ти хареса ли да ти кажа, че си дявол?". Добре, след като той е! Той никога не го казваше и не смяташе никой човек за зъл. Когато човек очисти себе си, усъвършенства се и стане съвършен в Христос, тогава всичко около него се променя и неговият брак, колкото и да е труден, реално става място, където Бог явява Своето царство.

 

Затова в брачното последование пеем тропари на мъченици: "Святи мъченици" и т.н., поставяме (мъченически) венци на младоженците и всичко това показва, че става въпрос за  мъченически път чрез смъртта (на стария човек) в брака, който ще доведе до царството Божие.

 

Чрез брака се спасяват много хора. Добре, може да няма записано житие  на светци, но в действителност има брачни хора, които превъзхождат дори съвременните отци. Всички ние знаем примери. Може да казваме, че папа Ефрем живял с един старец, който бил тиранин, но той имал и Божията благодат, молил се, старец Йосиф Исихаст бил наблизо. Една жена, която живее с мъж тиранин, по-лош от папа Никифор, не 43 години, а 60 години, и не говорим просто за старец, а ден и нощ  с един мъж, който дори може  да я убие или набие, да й причинява мъки, тази жена, която претърпява това заради любовта към Христос, не е ли стигнала до мярата на папа Ефрем и навярно по-високо?

 

Това може да не е записано или да не го знаем, но сигурност хората в света имат толкова скърби и кръстове. Колко родители имат деца с тежки заболявания или биват онеправдани от своите съпрузи. Тоест има изключително много неща, които всеки ден чуваме и виждаме.

 

Да, те не са известни, защото не са се намерили хора да ги запишат. За монасите други монаси пишат житието им. Е, какво да каже човек? Но аз не смятам, че монасите се спасяват повече от брачните. Първо на първо, монасите са по-малко на брой. Колко монаси има, в Кипър 100 монаси ли сме?  И още 700 000 човека. Какво означава това? Да се спасят само 100-те монаси? Няма само те да се спасят. Има толкова много други хора.

 

Наистина, бракът от само себе си е себепревъзмогване, дори най-щастливият брак, за да устоява, означава, че превъзмогваш себе си. Когато един баща се трепе всеки ден, буквално, на слънцето, например е строител, ковач, изкарва 50 лири на ден, но децата му идват и му искат едното 10 лири, другото 20 лири, третото 30 лири, и му вземат всичките пари, за които се е трепал, за да ги изкара, и целият е станал черен като катран, е, този човек не надмогва ли себе си, не дава ли своята кръв - когато дава тези пари, които е изкарал със своята кръв, за да могат децата да отидат и  да си купят онези неща, дето свирят ей-така? Това е себепревъзмогване.

 

Въпрос: Защо животът на нехристияните изглежда по-розов, а на християните трябва да бъде мъчение?

 

Защо животът на църковните хора е по-труден ли? Напротив, той е по-лесен, защото сред затрудненията хората могат да се облегнат на Христос, а човекът, който няма надежда, къде ще се облегне? В едно затруднение къде ще се облегне този, който не знае да се моли, не знае, че съществува  друг живот и няма Христовото присъствие в живота си?

 

Как ще издържи неправдата, затруднението, когато няма за противотежест Христос? Затова виждаш един такъв човек - ругаят го, и той ругае или тръгва да убие другия или се самоубива или троши всичко. Така човекът не издържа.  

 

Нека ви дам пример. Когато има погребение на млад човек и неговите скърбящи родители са вярващи, там реално си проличава вярата. Преди две години погребахме в Лимасол един млад човек, който се ожени, отиде със съпругата си да на меден месец и там загина след 25 дена. Донесоха го в същия храм, където се ожени, и го погребаха  в неговите брачни дрехи.

 

Младоженец на 25 дена. Родителите му бяха църковни хора. Човек виждаше тези страдащи, наранени, уязвени хора, но с надежда, с противотежест в себе си. По-късно имахме друго погребение  отново на млад човек, но неговите родители, клетите, нямаха такава връзка с Църквата и това, което ставаше, не е за говорене. Без малко да ни набият, тоест държаха майката, за да не ни нападне, защото мислеше, че един вид ние бяхме виновни за това, че детето й е починало. Разбира се, тя беше извън себе си, клетата, в своята болка, но разбираш, че човекът, който няма надежда, не знае какво да прави, докато този, който има надежда, бива наранен, но стъпва някъде, има надежда.

 

Както например някой сега дойде и каже: "Знаеш ли, за нещастие, имаш рак и след три месеца ще умреш!". Добре, като човек ще се шокирам, ще се разстроя за момент, но след това ще стъпя на краката си и ще кажа: "Христос съществува, Царството Божие съществува, ще се подготвя, ще се помоля!". Ако нямах надежда, какво щях да правя? Щях да си удрям главата в стената и щях да казвам: знаеш ли какво означава да умра след три месеца? Къде остава животът ми? Къде остават всички тези неща, които исках да направя и не ги направих, а имах такива мечти?

 

Затова не мисля, че църковните хора изглеждат по-злочестиви, а църковният човек просто има благородството да посреща своите трудности, да ги гледа очи в очи и да ги третира правилно. Това, че си затваря очите, не означава, че те не съществуват. Тоест и за едните, и другите затрудненията са същите, че и по-лоши (за невярващите).

 

Превод: Константин Константинов

Бракът е кръстно-възкресен път - първа част

Текстът е публикуван в сайта на храм "Свети цар Борис", Варна

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Наблюдение

    02 Яну 2017 14:13ч.

    Интересно наблюдение. "ГЛАСОВЕ" се притесняват и трият коментари като следния : Цитат "Когато отидеш в манастира, не можеш ти да поправиш манастира, не е позволено, не може да поправяш стареца или братята. В манастира ти се поправяш, а не ти поправяш другия и самия манастир. " Типично руска православно- кабебистка духовност. Светата Руска Федерация е един голям "манастир". Ти попадаш там със самото си раждане и не е позволено да Го поправяш, Него и "Големите Братя". В Светата Ерефия ти се поправяш и ставаш патриотично-послушен поданик, удовлетворен в своите скромни желания от величието на непоправимия "манастир" и духовно скрепен със своите олигарси и нац-лидар.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Има нещо сбъркано във

    22 Яну 2017 8:04ч.

    всичките слова на отеца. Животът ни не е, за да ни смачка и да ни направи послушници, а да ни покаже силата ни като човеци, да ни издигне нагоре и само напред в един честен и достоен , истински жизнен път!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Дръндорков

    05 Ное 2017 18:32ч.

    Има нещо много сбъркано, ама не в словата на отеца, определено...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи