Беседа за смъртта

Беседа за смъртта
Митрополит Антоний (в света Андрей Блум) е роден през 1914 г. в Лозана, в семейството на потомствен руски дипломат. Детските си години прекарва в Персия, където е пратен на служба баща му. След Руската революция цялото семейство известно време странства по света, докато накрая се установява в Париж. Там завършва гимназия, където усилено изучава класически езици и литература, след което следва физика, химия и биология във Факултета по точни науки в Сорбоната. След дипломирането си там се записва в Медицинския факултет, който завършва непосредствено преди началото на войната. В продължение на 10 години работи като лекар: до края на войната е първоначално фронтови хирург във Френската армия, а по-късно лекар във Френската съпротива. Няколко дена преди да замине за фронта тайно дава монашески обет, а през 1943 г. е постриган за монах от своя духовник архимандрит Афанасий Нечаев. През 1948 г. е ръкоположен и изпратен да служи като свещеник в Англия. През 1957 г. е хиротонисан в епископски сан. Като Сурожки епископ той е назначен да управлява енориите на Московската патриаршия във Великобритания. От 1966 г. до 1974 г. владика Антоний е бил Патриаршески екзарх на Западна Европа. Най-добре представят епископ Антоний собствените му слова, които той не е излагал писмено. За него се знае, че е можел да говори завладяващо с часове, че проповедите му са били записвани и разпространявани, за да стигнат и до тези, които не са могли да го чуят.

 

 

Аз имам своеобразно отношение към смъртта и ми се иска да обясня защо се отнасям към смъртта не само спокойно, но и с желание, с надежда и тъга по нея.

 

Моето първо ярко впечатление за смъртта е от един разговор с моя баща, който веднъж ми каза: „Ти трябва така да живееш, че да се научиш да очакваш смъртта си, както жених очаква невестата си: да я чакаш, да я жадуваш, да се радваш предварително на срещата, и да я срещнеш благоговейно и нежно“.

 

Второто впечатление (то беше много след това) беше от смъртта на моя баща. Той почина внезапно. Аз отидох при него в бедната стаичка на последния етаж на френската къща, където имаше легло, маса, табуретка и няколко книги. Влязох в стаята му, затворих вратата и застанах прав. И ме обгърна такава тишина, такава дълбока тишина, че помня как възкликнах на глас: „И хората казват, че има смърт!... Каква лъжа!“. Защото тази стая беше изпълнена с живот, при това с такава пълнота на живота, каквато навън, на улицата, в двора, никога не бях срещал. Ето защо имам такова отношение към смъртта и защо с такава сила преживявам думите на апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил.1:21).

 

Но апостолът после казва още нещо, което мен също много ме порази. Цитатът не е точен, но ето какво казва: той иска да умре и да се съедини с Христос, но добавя: „Но за вас е необходимо аз да остана жив, и аз ще продължа да живея“. Това е последната жертва, която може да принесе: всичко, към което се стреми, на което се надява, което прави, той е готов да отложи само защото е нужен на другите.

 

 

Аз съм видял много смърт. Петнадесет години работих като лекар, пет от тях – във войната и във френската съпротива. След това 46 години бях свещеник и постепенно погребах цялото поколение на нашата ранна емиграция; така че съм видял много смърт. Това което ме поразява е, че руснаците умират спокойно; западните хора по-често със страх. Руснаците вярват в живота и отиват в живота. И ето едно от нещата, които всеки свещеник и всеки човек трябва да повтаря на себе си и на другите: трябва да се готвим не за смърт, трябва да се готвим за вечния живот.

 

Ние нищо не знаем за смъртта. Не знаем какво става с нас в момента на умирането, но макар и частично знаем какво е вечният живот. Всеки от нас знае от опит, че има моменти, когато той живее не във времето, а с такава пълнота на живота, с такова ликуване, което не принадлежи само на земята. Затова първото, на което трябва да учим себе си и другите, е да се готвят не за смъртта, а за живота. А ако говорим за смъртта, то да говорим за нея като за врата, която ще се разтвори широко и ще ни даде да влезем във вечния живот.

 

Но да се умре не е толкова лесно. Каквото и да мислим за смъртта, за вечния живот, ние нищо не знаем за самата смърт, за умирането. Искам да ви дам един пример от моя опит от времето на войната.

 

О. Александър Шмеман и митр. Антоний Сурожски 

 

Бях младши хирург във военната болница. При нас умираше едно младо войниче, на 25 години, на моята възраст. Отидох при него вечерта, седнах на леглото и му казвам: „Е, как се чувстваш?“ Той ме погледна и каза: „Тази нощ ще умра“. „А страх ли те е да умреш?“ „Не ме е страх да умра, но ми е тежко да се разделя с всичко, което обичам: с младата си жена, със селото, с родителите; а от едно нещо наистина много ме е страх: да умра в самота“. Аз му казах: „Няма да умреш сам“. „Как така?“ „Аз ще остана с тебе“. „Вие не можете цяла нощ да останете с мене…“ Аз отговорих: “Разбира се, че мога!“ Той помисли и каза: „Дори вие да останете с мен, в някакъв момент аз вече няма да съм в съзнание, и тогава ще отида в тъмнината и ще умра сам“.

 

Аз му казвам: „Не, няма да е така. Аз ще седна до тебе и ние ще си говорим. Ти ще ми разказваш за всичко, което искаш: за селото, за семейството си , за детството си, за жена си, за всичко, което помниш, което ти е на душата, което обичаш. Аз ще те държа за ръката. Постепенно ще се умориш да говориш, тогава аз ще започна да говоря повече отколкото ти. А после, като видя, че ти започваш да се унасяш, ще започна да говоря по-тихо. Ти ще затвориш очи, аз ще спра да говоря, но ще те държа за ръка, и периодично ще ми стискаш ръката, ще знаеш, че съм тук. Постепенно твоята ръка, макар и да усеща моята, няма да може да стиска, тогава аз ще стискам твоята ръка. И в някакъв момент тебе вече няма да те има сред нас, но ти няма да си отидеш сам. Ние ще изминем целия път заедно“. И така час след час ние прекарахме тази нощ. В някакъв момент той наистина престана да стиска ръката ми, аз започнах да стискам ръката му, за да знае, че аз съм тук. После ръката му започна да изстива, после се отпусна и той вече не беше с нас. И това е много важен момент: много е важно човек да не е сам, когато отива във вечността.

 

 

 

Но има и други случаи. Понякога човек боледува дълго, и ако тогава е обграден с любов и грижа - му е леко да умре, макар и болезнено (за това ще кажа по-късно). Но е много страшно, когато човек е обграден от хора, които с нетърпение чакат той да умре, сякаш казват: докато той е болен, ние сме пленници на неговата болест, не можем да мръднем от леглото му, не можем да се върнем към нашия си живот, не можем да се радваме на нашите радости, той е като тъмен облак, надвиснал над нас; дано умре по-скоро… И умиращият чувства това. Това може да продължи месеци. Роднините идват и хладно питат: „Е, как си? Добре ли си? Нещо трябва ли ти? Нищо ли не ти трябва? Добре, знаеш, че имам работа, пак ще дойда при тебе“. И дори гласът да не звучи жестоко, човекът знае, че са го посетили, само защото трябва да го посетят, и че очакват смъртта му с нетърпение.

 

А има и такива случаи. Човек умира, умира дълго, но е обичан и скъп; и самият той е готов да жертва щастието да пребивава с любимия човек, защото това може да донесе радост или да помогне на някой друг. Сега ще си позволя да разкажа нещо лично.

 

Моята майка в продължение на три години умираше от рак. Аз се грижех за нея. Ние бяхме много близки, бяхме си скъпи един на друг. Но аз си имах своята работа – бях единственият свещеник на лондонската енория и освен това веднъж месечно трябваше да пътувам до Париж за събранието на Епархийския съвет. Нямах пари, за да се обаждам по телефона, затова, връщайки се, си мислех: ще заваря ли мама жива или не?... Тя беше жива, каква радост! Каква среща!... Постепенно тя започна да гасне. Имаше моменти, когато тя звъни със звънчето, аз идвам, и тя ми казва: „Тъжно ми е без тебе, да постоим заедно“. А имаше моменти, когато аз изнемогвах. Качвах се при нея, оставяйки работата си, и казвах: „Мъчно ми е без тебе“. И тя ме утешаваше в своето умиране и в своята смърт. И така постепенно ние заедно си отивахме във вечността, защото когато тя умря, отнесе със себе си цялата ми любов към нея, всичко, което беше между нас. А между нас имаше толкова много!

 

Ние преживяхме почти целия си живот заедно, само през първите години на емиграцията живяхме разделени, защото нямаше къде да живеем заедно. Но после бяхме заедно, и тя ме познаваше в дълбочина. Веднъж ми каза: „Колко странно: колкото повече те опознавам, толкова по-малко неща мога да кажа за тебе, защото всяка дума, която ще кажа, ще трябва да я поправям с някакви допълнителни черти“. Да, ние достигнахме момента, когато се познавахме толкова дълбоко, че не можехме да кажем нищо един за друг, но да се приобщим към живота, умирането и смъртта – можехме.

 

 

 

И ето, ние трябва да помним, че всеки умиращ е в такова състояние, че всяка коравосърдечност, безразличие или желание „накрая това да свърши“ са непоносими. Човек чувства това, знае го и ние сме длъжни да се научим да преодоляваме в себе си всички тъмни, мрачни, скверни чувства, и забравяйки за себе си, дълбоко да се замислим, да се вгледаме и да се вживеем в другия човек. И тогава смъртта ще стане победа: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" (1Кор. 15:55).

 

Искам да кажа още нещо за смъртта, защото това, което вече казах беше много лично. Смъртта е около нас през цялото време, смъртта е съдбата на цялото човечество. Сега се водят войни, хора умират в ужасни страдания, и ние трябва да се научим да бъдем спокойни по отношение на собствената си смърт, защото в нея ние виждаме живот, зараждащия се вечен живот. Победата над смъртта, над страха от смъртта е в това, да живеем все по-дълбоко с вечността и да приобщаваме и другите към тази пълнота на живота.

 

Превод П. Спирова

 

Източник: dveri.bg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Целият фундамент на живота на нашата планета, може да бъде обозначен с една дума: СМЪРТ.

    11 Фев 2017 19:58ч.

    В това ние виждаме нещо кошмарно, но като се замисли човек, става му ясно, че ако едно нещо умира, то неизбежно стига до този изход, за да направи възможен живота на нещо друго. Ако сме егоисти, ние няма да искаме да умрем, за да заживее това «нещо друго». Но нашият егоизъм е безпомощен — ЖИВОТЪТ ИЗОБЩО е се нуждае от нашата КОНКРЕТНА СМЪРТ, защото той се храни с нея. И той ни убива — така, както се прави КУРБАН.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • смях

    28 Фев 2017 15:11ч.

    Голяма благодарност към редакцията за смислените теми, които ни поднасят и превеждат.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Николина

    13 Март 2017 21:44ч.

    Прекрасен текст. Благодаря!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • шоуто на Тиквата

    29 Апр 2021 23:52ч.

    Да, в тая вечер на Тайната вечеря е удоволствие да се прочете това.Ето я истинската руска духовност и мъдрост.Това е Русия, и истинските русофили, вкл.и аз, уважават ето тази. Ония, дето прославят диктатори Песковци и Захаровци, са рубладжии и русороби. Такива материали публикувайте, а не путински агитпропове.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • шоуто на Тиквата на 29.04.2021 в 23:52

    30 Апр 2021 9:16ч.

    Няма такава Русия, каквато ти си си въобразил.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • несъгласен

    30 Апр 2021 9:32ч.

    Мисля, че модераторът прекали, изтривайки прекрасния пост на хелеборус.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Стефан Петров

    30 Апр 2021 12:31ч.

    Прекрасен материал. В нашата пазарна действителност сме обсебени от материята на вещите. Те ни командват, тях придобиваме, за тях мечтаем, за тях се трудим, на тях робуваме. Забравихме, че сме хора и, че има и духовни истини и правила, че това духовно ни различава и възвисява над животните.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • до Целият фундамент на живота на нашата планета, може да бъде обозначен с една дума: СМЪРТ

    30 Апр 2021 18:48ч.

    Не-християнско. 100% не-християнска постановка. Сигурно трябва да се кланяш на смъртта и нищото, за да имаш това виждане. Но всеки има право на избор. В каквото вярваш, това привличаш и с това се съединяваш.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ДО : Целият фундамент на живота като СМЪРТ

    30 Апр 2021 19:01ч.

    ,, ЖИВОТЪТ ИЗОБЩО е се нуждае от нашата КОНКРЕТНА СМЪРТ, защото той се храни с нея. И той ни убива — така, както се прави КУРБАН."" - Животът се хранел със смъртта ? ... явно под ,,живот " се разбира сатаната, неговото друго име - или второ име - е смърт. ... Исус казва 2 дена преди смъртта си: идва князът на тоя свят и той няма нищо във мене - няма нищо ВЪВ мене. Исусовата смърт идва, в лицето на княза на тоя свят, чиято храна е конкретната смърт, но няма нищо себеподобно в Исус. ... Животът не се гради върху смърт - това е фундаментално грешна и заблудена логика. Все едно - черното е бяло.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • муспи

    30 Апр 2021 19:40ч.

    муспи - ***** и **************! Това изчерпва проблема.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Първия коментар

    01 Май 2021 1:58ч.

    Г-не/-жо, писали сте „ ЖИВОТЪТ ИЗОБЩО е се нуждае от нашата КОНКРЕТНА СМЪРТ, защото той се храни с нея. " Вижте, ако животът се храни с нашата смърт, тогава той се нуждае от нея -- чисто логически. Иначе, много мрачно и живото-мразещо виждане, дано да го пишете само за сензацията....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Красимира Кузманова

    01 Май 2021 7:08ч.

    Добро утро! Благодаря на редакцията и на преводача за публикуването на този толкова смислен и актуален материал. Денят настъпи и на Велика събота вярващите хора ще очакват Светлата неделя. Атеистите може би отново ще парадират с показност, която им е нужна, за да докажат своята ограничена душевност. Почивните дни и хубавото време дават възможност да се пътува, да се консумира приготвеното за Великден според традициите ни. Мързеливи времена настанаха - има всичко по магазините и все по-малко жени подготвят дори и с малко средства символичните козунаци и червени яйца. Когато човек е израснал в дом, почитащ светлината, родовата памет и вярва в човешките добродетели, оценява рано или късно качествата на близките си, които са се преселили в отвъдното. Чудесно би било ако приживе сме намирали време да поговорим с хората, които обичаме, да им благодарим за грижите, обичта и лишенията, докато сме имали нужда от тяхната подкрепа и закрила. Един по един си отидоха баща ми, свекър ми, майка ми и свекърва ми. В продължение на 15 години. Когато намираш извинения, че няма време, трудно ти е или пък прехвърляш елементарните си задължения на други, срещу пари или друго, съветстта ти, ако не е умряла, ще ти напомни да пропуснатите мигове, липсата на съчувствие и пренебрежение към физическиге или душени страдания по най-болезнен начин. Зао съжаление, светската власт у нас не успя да въведе веручението като свободна или задължителна дисциплина в училище. Голямата разлика във възрастта между баща ми и мен - 50 години, винаги е била повод да увяажавам мъдрите съвети и слабостта му към мен като дъщеря. Майките като че ли показваме повече слабост към синовете и често лишаваме, назидаваме или дори изтезаваме "женското чедо". Прекрасна страна е България. И сега, кокато светът глобално е парализиран от страх, манипулации и раболепие към властелините с пари, корпорациите и т.н. , страстите и страданията човешки минават на заденс план. Толкова млади хора напускат България - образовани, а остават нискочели, крадливи, арогантни "избиратели", които подклаждаг огъня на политкическото безсрамие у нас. Навсякъде има проблеми, които се решават от различни хора. Цинично е да се бориш за власт, да мамиш хората с празни обещания, да крадеш от хляба на нямащите, да обещаваш неизпълними неща и да се дължиш като наместник на Бога. Моля да извините дългия монолог. Татко обичаше да казва, че две смърти няма, но без една не може. И живя до 96 години, скромно, достойно, с чувство за хумор. Посвети стихове по различни семейни събития и не изгуби интерес към живота. На 93 години беше, когато кръстихме третото ни дете Теодора. И с бастуна се изкачи сам. Хубави рождественски празници пожелавам на вси5чки и най-вече на тези, които усещат самота. Яркостта на слънцето ще ни освети и победи тъмните сили.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • икстлан

    01 Май 2021 9:08ч.

    Респектът към смъртта е непрекъснат усет, че Животът е Дар. Смъртта, разбира се, е противник, но може да бъде направено така, че да е най-мъдър съветник.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Адът това са другите

    01 Май 2021 12:22ч.

    За да живеем тук и сега ни трябват биологични тела които храним с храна произведена от чужди биологични тела, вече мъртви. Това е положението, има ли някой да не го знае? Вегетарианци, вегани и те ядат мъртвите тела на растенията или техните семена, каквито са и яйцата за Великден. Всеки който поне малко е близо до природата знае че борбата за живот за едни означава смъртта за други. Например градинаря плеви за да може зеленчуците да се развиват и дадат плод за храна на градинаря. В самите биологични тела пък кипи борба срещу вируси, бактерии, паразити и т.н. Живеем докато сме победители и това е временно за всички същества. Такъв е дизайна на този свят от материална гледна точка. Важно е какво вършим живеейки временно тук, какво мислим и чувстваме, защото борбата не може сама да поддържа този свят, нужна е любовта за да осигури нови борци за съществуване. Затова и всички същества се грижат и отнасят добре колкото могат към потомството си, иначе с борбата за живот ще приключи и живота като явление на Земята, в частност това е станало вече за много изчезнали видове. Докато сме тук сме длъжни да участваме в този свят, когато отидем в друг и там ще сме длъжни. Затова най-важни са отношенията които имаме с другите същества във всеки свят, във всяка ситуация в която сме поставени. Страданието е неизбежно в това, но то има смисъл, то е процес на трансформация от една форма на съществуване в друга, съзнателно или не. Като хора за нас то трябва да е съзнателно, това дава осъзнатия живот за който говорят религиозните дейци, философите като Сократ, Буда и т.н., по избор на всеки търсещ смисъл на живота. А адът това са другите, които мразим, както е обяснил Сартр в пиесата си, отношението към другите същества няма да ни остави където и да отидем.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Този дето го трият

    01 Май 2021 14:16ч.

    Г-н Дачков или неговият цензор са ме изтрили, когато цитирам Достоевски в "Братя Карамазови" и "Дневник на писателя". Нека да каже кои руски писатели харесва за да внимаваме повече следващия път.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Този дето го трият

    01 Май 2021 14:37ч.

    Явно тук са се събрали все хора, които не харесват руската литература и когато им покажеш нещо казват, че такова нещо няма или аз съм си го измислил. Един такъв подход говори за чиста проба агресивно невежество. Четете бе, другари, четете - само четенето култивира простотията в по-приемливи форми.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • до този, дето го трият

    01 Май 2021 17:18ч.

    Изводите, които си направил, четейки руската литература, не са по темата - политизират я не по правилата на форума. Можеш да си фантазираш и да се фанатизираш наум, няма смисъл тук да си споделяш политическата антируска обсебеност.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • думи на виждащ в Духа

    01 Май 2021 19:33ч.

    "От гледна точка на Мистериите на Кръста нямаше смърт, а жертва. Това е една много тънка и дълбока същевременно разлика. И тук Христос въобще не умира, а само се преселва в Отец."

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Публичен регистър

    02 Май 2021 7:36ч.

    Смъртта е апотеоз на нищото. Те е изтръпване, но не на дясната ръка сутрин, а на цялото тяло. Нищото няма нужда от възвеличаване, нито от каламбури, колкото и интересни да ни се струват те. Нищото, смъртта, не заслужава нищо друго освен нищо. Ако смъртта е нещо, то това е възможно най-лошото нещо на света. Няма нищо по-лошо от това—нещо, което е било, да се превърне в нищо, да се изпари. Ама, имало спомен. Така и книгата се отделя от писателя и заживява свой живот. Споменът не отхвърля нищото-смърт, както романът е там, на рафта в книжарницата, а писателят го няма, и като жив, и като умрял. Религиите спекулират със смъртта. Те за това и съществуват, за да се хранят от егоистичния, примордиален страх от личната смърт. Ако нямаше смърт, нямаше да има и принадлежащите ѝ духовни патерици, познати като религии или вяра. Но, те са лично спасение само за вярващия и не решават проблема с нищото, така както петата му симфония ехтяща в зала “България” не се справя с тленното отсъствие на Бетовен. Прочее, да се говори за смъртта, за нищото, е да си губим времето, подобно на разговор за безкрайността.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • нава

    02 Май 2021 9:07ч.

    Да не забравяме, че доброто, благо лице на смъртта е в онищостяването, а не в унищожаването. Има Живот по Истината и грешен живот. Вторият води към смърт, приключваща всичко, защото е сляпо робство на обективността на предметите и емпирията. Смъртта не е еднозначна категория, и блажени ония, които я познават откъм благото й лице. За тях е писано: "Христос Воскресе из мертвих, смертью смерть поправ".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Да ви е сладко в каквото вярвате

    02 Май 2021 21:15ч.

    Нищото на смъртта, или живота на душата - всекиму според вярата. И според науката, която казва, че енергията се превръща от едно състояние в друго, но не се губи. Като умрете, ще видите по-ясно какво сте изапуснали.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ивайло

    04 Май 2021 13:54ч.

    Модераторчето не е достатъчно бдително, защото поста ми относно "митрополит" Антоний стоеше няколко часа...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи