Митрополит Антоний (в света Андрей Блум) е роден през 1914 г. в Лозана, в семейството на потомствен руски дипломат. Детските си години прекарва в Персия, където е пратен на служба баща му. След Руската революция цялото семейство известно време странства по света, докато накрая се установява в Париж. Там завършва гимназия, където усилено изучава класически езици и литература, след което следва физика, химия и биология във Факултета по точни науки в Сорбоната. След дипломирането си там се записва в Медицинския факултет, който завършва непосредствено преди началото на войната. В продължение на 10 години работи като лекар: до края на войната е първоначално фронтови хирург във Френската армия, а по-късно лекар във Френската съпротива. Няколко дена преди да замине за фронта тайно дава монашески обет, а през 1943 г. е постриган за монах от своя духовник архимандрит Афанасий Нечаев. През 1948 г. е ръкоположен и изпратен да служи като свещеник в Англия. През 1957 г. е хиротонисан в епископски сан. Като Сурожки епископ той е назначен да управлява енориите на Московската патриаршия във Великобритания. От 1966 г. до 1974 г. владика Антоний е бил Патриаршески екзарх на Западна Европа. Най-добре представят епископ Антоний собствените му слова, които той не е излагал писмено. За него се знае, че е можел да говори завладяващо с часове, че проповедите му са били записвани и разпространявани, за да стигнат и до тези, които не са могли да го чуят.

 

 

Аз имам своеобразно отношение към смъртта и ми се иска да обясня защо се отнасям към смъртта не само спокойно, но и с желание, с надежда и тъга по нея.

 

Моето първо ярко впечатление за смъртта е от един разговор с моя баща, който веднъж ми каза: „Ти трябва така да живееш, че да се научиш да очакваш смъртта си, както жених очаква невестата си: да я чакаш, да я жадуваш, да се радваш предварително на срещата, и да я срещнеш благоговейно и нежно“.

 

Второто впечатление (то беше много след това) беше от смъртта на моя баща. Той почина внезапно. Аз отидох при него в бедната стаичка на последния етаж на френската къща, където имаше легло, маса, табуретка и няколко книги. Влязох в стаята му, затворих вратата и застанах прав. И ме обгърна такава тишина, такава дълбока тишина, че помня как възкликнах на глас: „И хората казват, че има смърт!... Каква лъжа!“. Защото тази стая беше изпълнена с живот, при това с такава пълнота на живота, каквато навън, на улицата, в двора, никога не бях срещал. Ето защо имам такова отношение към смъртта и защо с такава сила преживявам думите на апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил.1:21).

 

Но апостолът после казва още нещо, което мен също много ме порази. Цитатът не е точен, но ето какво казва: той иска да умре и да се съедини с Христос, но добавя: „Но за вас е необходимо аз да остана жив, и аз ще продължа да живея“. Това е последната жертва, която може да принесе: всичко, към което се стреми, на което се надява, което прави, той е готов да отложи само защото е нужен на другите.

 

Аз съм видял много смърт. Петнадесет години работих като лекар, пет от тях – във войната и във френската съпротива. След това 46 години бях свещеник и постепенно погребах цялото поколение на нашата ранна емиграция; така че съм видял много смърт. Това което ме поразява е, че руснаците умират спокойно; западните хора по-често със страх. Руснаците вярват в живота и отиват в живота. И ето едно от нещата, които всеки свещеник и всеки човек трябва да повтаря на себе си и на другите: трябва да се готвим не за смърт, трябва да се готвим за вечния живот.

 

Ние нищо не знаем за смъртта. Не знаем какво става с нас в момента на умирането, но макар и частично знаем какво е вечният живот. Всеки от нас знае от опит, че има моменти, когато той живее не във времето, а с такава пълнота на живота, с такова ликуване, което не принадлежи само на земята. Затова първото, на което трябва да учим себе си и другите, е да се готвят не за смъртта, а за живота. А ако говорим за смъртта, то да говорим за нея като за врата, която ще се разтвори широко и ще ни даде да влезем във вечния живот.

 

Но да се умре не е толкова лесно. Каквото и да мислим за смъртта, за вечния живот, ние нищо не знаем за самата смърт, за умирането. Искам да ви дам един пример от моя опит от времето на войната.

 

О. Александър Шмеман и митр. Антоний Сурожски 

 

Бях младши хирург във военната болница. При нас умираше едно младо войниче, на 25 години, на моята възраст. Отидох при него вечерта, седнах на леглото и му казвам: „Е, как се чувстваш?“ Той ме погледна и каза: „Тази нощ ще умра“. „А страх ли те е да умреш?“ „Не ме е страх да умра, но ми е тежко да се разделя с всичко, което обичам: с младата си жена, със селото, с родителите; а от едно нещо наистина много ме е страх: да умра в самота“. Аз му казах: „Няма да умреш сам“. „Как така?“ „Аз ще остана с тебе“. „Вие не можете цяла нощ да останете с мене…“ Аз отговорих: “Разбира се, че мога!“ Той помисли и каза: „Дори вие да останете с мен, в някакъв момент аз вече няма да съм в съзнание, и тогава ще отида в тъмнината и ще умра сам“.

 

Аз му казвам: „Не, няма да е така. Аз ще седна до тебе и ние ще си говорим. Ти ще ми разказваш за всичко, което искаш: за селото, за семейството си , за детството си, за жена си, за всичко, което помниш, което ти е на душата, което обичаш. Аз ще те държа за ръката. Постепенно ще се умориш да говориш, тогава аз ще започна да говоря повече отколкото ти. А после, като видя, че ти започваш да се унасяш, ще започна да говоря по-тихо. Ти ще затвориш очи, аз ще спра да говоря, но ще те държа за ръка, и периодично ще ми стискаш ръката, ще знаеш, че съм тук. Постепенно твоята ръка, макар и да усеща моята, няма да може да стиска, тогава аз ще стискам твоята ръка. И в някакъв момент тебе вече няма да те има сред нас, но ти няма да си отидеш сам. Ние ще изминем целия път заедно“. И така час след час ние прекарахме тази нощ. В някакъв момент той наистина престана да стиска ръката ми, аз започнах да стискам ръката му, за да знае, че аз съм тук. После ръката му започна да изстива, после се отпусна и той вече не беше с нас. И това е много важен момент: много е важно човек да не е сам, когато отива във вечността.

 

Но има и други случаи. Понякога човек боледува дълго, и ако тогава е обграден с любов и грижа - му е леко да умре, макар и болезнено (за това ще кажа по-късно). Но е много страшно, когато човек е обграден от хора, които с нетърпение чакат той да умре, сякаш казват: докато той е болен, ние сме пленници на неговата болест, не можем да мръднем от леглото му, не можем да се върнем към нашия си живот, не можем да се радваме на нашите радости, той е като тъмен облак, надвиснал над нас; дано умре по-скоро… И умиращият чувства това. Това може да продължи месеци. Роднините идват и хладно питат: „Е, как си? Добре ли си? Нещо трябва ли ти? Нищо ли не ти трябва? Добре, знаеш, че имам работа, пак ще дойда при тебе“. И дори гласът да не звучи жестоко, човекът знае, че са го посетили, само защото трябва да го посетят, и че очакват смъртта му с нетърпение.

 

А има и такива случаи. Човек умира, умира дълго, но е обичан и скъп; и самият той е готов да жертва щастието да пребивава с любимия човек, защото това може да донесе радост или да помогне на някой друг. Сега ще си позволя да разкажа нещо лично.

 

Моята майка в продължение на три години умираше рак. Аз се грижех за нея. Ние бяхме много близки, бяхме си скъпи един на друг. Но аз си имах своята работа – бях единственият свещеник на лондонската енория и освен това веднъж месечно трябваше да пътувам до Париж за събранието на Епархийския съвет. Нямах пари, за да се обаждам по телефона, затова, връщайки се, си мислех: ще заваря ли мама жива или не?... Тя беше жива, каква радост! Каква среща!... Постепенно тя започна да гасне. Имаше моменти, когато тя звъни със звънчето, аз идвам, и тя ми казва: „Тъжно ми е без тебе, да постоим заедно“. А имаше моменти, когато аз изнемогвах. Качвах се при нея, оставяйки работата си, и казвах: „Мъчно ми е без тебе“. И тя ме утешаваше в своето умиране и в своята смърт. И така постепенно ние заедно си отивахме във вечността, защото когато тя умря, отнесе със себе си цялата ми любов към нея, всичко, което беше между нас. А между нас имаше толкова много!

 

Ние преживяхме почти целия си живот заедно, само през първите години на емиграцията живяхме разделени, защото нямаше къде да живеем заедно. Но после бяхме заедно, и тя ме познаваше в дълбочина. Веднъж ми каза: „Колко странно: колкото повече те опознавам, толкова по-малко неща мога да кажа за тебе, защото всяка дума, която ще кажа, ще трябва да я поправям с някакви допълнителни черти“. Да, ние достигнахме момента, когато се познавахме толкова дълбоко, че не можехме да кажем нищо един за друг, но да се приобщим към живота, умирането и смъртта – можехме.

 

 

И ето, ние трябва да помним, че всеки умиращ е в такова състояние, че всяка коравосърдечност, безразличие или желание „накрая това да свърши“ са непоносими. Човек чувства това, знае го и ние сме длъжни да се научим да преодоляваме в себе си всички тъмни, мрачни, скверни чувства, и забравяйки за себе си, дълбоко да се замислим, да се вгледаме и да се вживеем в другия човек. И тогава смъртта ще стане победа: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" (1Кор. 15:55).

 

Искам да кажа още нещо за смъртта, защото това, което вече казах беше много лично. Смъртта е около нас през цялото време, смъртта е съдбата на цялото човечество. Сега се водят войни, хора умират в ужасни страдания, и ние трябва да се научим да бъдем спокойни по отношение на собствената си смърт, защото в нея ние виждаме живот, зараждащия се вечен живот. Победата над смъртта, над страха от смъртта е в това, да живеем все по-дълбоко с вечността и да приобщаваме и другите към тази пълнота на живота.

 

Превод П. Спирова

 

Източник: dveri.bg

 

 

 

 

 

Още от категорията

Шепот от Бергман

Шепот от Бергман

Преди десет години, на 30 юли 2007-а, си отиде един от най-великите ре...

3 коментар/a

Целият фундамент на живота на нашата планета, може да бъде обозначен с една дума: СМЪРТ. на 11.02.2017 в 19:58
В това ние виждаме нещо кошмарно, но като се замисли човек, става му ясно, че ако едно нещо умира, то неизбежно стига до този изход, за да направи възможен живота на нещо друго. Ако сме егоисти, ние няма да искаме да умрем, за да заживее това «нещо друго». Но нашият егоизъм е безпомощен — ЖИВОТЪТ ИЗОБЩО е се нуждае от нашата КОНКРЕТНА СМЪРТ, защото той се храни с нея. И той ни убива — така, както се прави КУРБАН.
смях на 28.02.2017 в 15:11
Голяма благодарност към редакцията за смислените теми, които ни поднасят и превеждат.
Николина на 13.03.2017 в 21:44
Прекрасен текст. Благодаря!

Напиши коментар