На теория има два основни дискурса за имиграцията с безкрайни варианти. Първият, който е общ за католиците, верни на папа Франциск, и левичарите без граници, гласи, че приемането на имигранти е дълг за милосърдие или за човечност; вторият, който е характерен за всички привърженици на националната идентичност, е, че имигрантският поток е фактор за разпадане на единството на страната.
Понеже трябва да се разкрасят нещата, преди да ги представят на публиката, първите, вместо да говорят за задължението за милосърдие, твърдят, че имиграцията е “шанс за Франция”. Този дискурс е повтарян толкова много, че дори вече не обясняват защо. Вторите заявяват, че същата тази имиграция е толкова непоносим товар и доскоро дори пропускаха да представят данни за това. Дебатът се усложнява допълнително от законовата забрана за етническа статистика, с презупцията, че всеки французин е потенциален расист.
Аз бих искал да се върна към някои прости реалности.
На първо място, бих искал да напомня на противниците на имиграцията, че каквото и да говорят и да правят, имиграцията ще продължи. Дори Доналд Тръмп, който се хвалеше по време на президентската кампания, че ще сложи край на имиграцията през мексиканската граница, не успя да я спре. Не само защото не можа да построи китайската стена, която бе обещал, но и защото имиграцията е течност, която прониква през всички пролуки, а ако е необходимо, си създава и нови.
Някога имиграцията означаваше да заминеш на дълго пътуване. Днес самолетът отвежда само за няколко часа кандидата до подножието на стената. Остава само да премине границата, която често е само теоретична линия. Никога няма да бъдат разделени двата скачени съдове на бедността и богатството. Още повече, че сред привържениците на имиграцията пропуснах да спомена шефовете на предприятия, които навсякъде, където работната ръка е недостатъчна, не се затормозяват с теоретични съображения: те имат нужда от тази нарастваща резервна армия в европейските държави.
На привържениците на имиграцията бих искал да кажа, че е абсурден отказът им да се занимаваме с въпроса за броя и произхода на мигрантите. Нито един народ не приема на драго сърце да бъде безкрайно разводнен в едно по-голямо и разнородно цяло. Самите мигранти не са съгласни да се откажат от своята идентичност, нито в родните, нито в приемащите ги страни. Няма нищо скандално, нито “расистко” в понятието “квоти”, особено ако имиграцията се разглежда чисто икономически. Нито е незаконно да се разглежда естеството и произхода на кандидатите да се заселят.
Това, което днес подхранва враждебните чувства или страха на повечето наши съграждани (60 процента) е
отказът на част от имигрантите да се интегрират.
В последната си книга (La Première Personne - Първо лице), Ален Финкелкрот отбелязва, че в нашето общество “има все повече явни врагове”. Това, което отхвърлят нашите съграждани, не е имиграцията като цяло, а ислямът. Доказателството е, че хората, които идват от Далечния Изток, Виетнам, Китай и други, не предизвикват никакво отхвърляне.
Ислямът, поне в интегристката си форма, иска да наложи своя закон
не само на правоверните, но и на цялата страна, в която те се заселват. Много изявления на ислямисти са доказателство, че не става дума за фантазия, а за реалност. Тук сме в разгара на истинска културна битка.
Не можем да говорим за имиграцията, без да отчитаме нейното политическо измерение. Имиграцията, както правилно отбеляза Еманюел Макрон, е в най-висша степен мястото, в което кристализира опозицията между народа и елитите. Първият е масово против, вторите са предимно “за”. Ако класическата опозиция ляво/дясно е напът да отстъпи място на опозицията парламентаризъм/популизъм, то е преди всичко по въпроса за имиграцията.
Във всички големи европейски демокрации, Франция, Германия, Италия, Англия,
главната причина за възхода на крайната десница е раздразнението на народа от имиграцията,
в която вижда конкурент за работни местате и заплатите и, по-общо, влошаване на условията на живот и на културната рамка.
Когато във Франция партията на Марин Льо Пен се опита да заложи на отхвърлянето на Европа, тя залитна; тогава бързо се върна към своите основи в сферата на имиграцията, за да затвърди първото си място на последните европейски избори. В Дания социалдемократите се върнаха на власт, едва когато възприеха, без да се двоумят, програмата на крайната десница по въпроса за имиграцията. С една дума, този въпрос обърква политическия софтуер на Запад. Вярно е, че нито крайнодесните демагози популисти, нито професорите по социални науки, които дават тон на крайната левица, имат решение. Междувременно традиционните партии се опитват да говорят възможно най-малко по темата.
И накрая, ако проблемът с имиграцията придоби такъв мащаб, то е защото той поставя отново един въпрос, който смятахме за разрешен след Ренан: Какво е нация? Дали това е сборът от индивидуалните желания в даден момент, което е тезата на крайната левица без граници, или пък, както твърди авторът на “Бъдещето на науката”, синтез на този всекидневен плебисцит и споменът за общите дела в миналото. С други думи, колективно същество и идентичност.
Ролята на училището
Дебатът за имиграцията и дебатът за училището всъщност поставят един и същ въпрос: за интеграцията на новодошлите. А какво по-добро средство от училището?
Или училището е мястото, където се формира модерният индивид, развива се индивидуализмът, или е мястото, където чрез изучаването на езика, литературата, логиката и историята са формира духът на нацията. Технократичният капитализъм и индивидуалисткото левичарство са за първото; републиканците и социалистите универсалисти са за второто. Но само втората ориентация позволява на училището да изиграе ролята си на интегриране на новодошлите; това е националната топилня и главният инструмент за защита срещу културната несигурност.
Със съкращения
Превод от френски: Галя Дачкова