Миналата есен определих победата на Тръмп като победа на класовата политика над политиката на идентичността, identity politics. Демократите на Хилари се позиционираха като identity партията на cool people (готините хора), големите градове, жените и малцинствата. Понеже броят на хората от всички тези групи расте и е над 50% от населението, демократите вярваха, че републиканците вече не могат да спечелят избори по честен път. Републиканците пък се профилираха като identity партията на corny (обратното на cool) people, червеновратите, белите, мъжете, религиозните, хората с пушките, the people of gods and guns, традиционното мълчаливо мнозинство.
Това, което се срути с победата на Тръмп, и то се срути едновременно и в двете партии, не е либерализмът, нито високомерието му, а е identity политиката. Много хора гласуваха не според очакванията й. Жени и черни работници, които познавам лично, гласуваха за Тръмп, защото не определяха избора си според своето identity, а според икономическия си интерес, от класови позиции. Победата на Тръмп бе победа не на консерватизма над либерализма, на мачизма над феминизма, а победа на класовата политика над identity politics.
Вярно е, че бялата работническа класа отдавна се разостави с Демократическата партия и гласува за републиканците. Вярно е също, че много хора с промити мозъци в Америка, както и в България, упорито гласуват против интереса си. Но от друга страна републиканците някога бяха партията на Линкълн, рушителите на робството, а тогава демократите бяха бялата расистка партия на Юга. Сега републиканците са бялата расистка партия. За тях расизмът на белите работници стана инструмент за държането им в подчинение на интересите на корпорациите.
За отлива на работниците от демократите причината също бе подмяната на класовата политика с identity politics. Тя се налагаше хитро от олигархическата пропагандна машина с ясна класова цел – потапяне на класовото мислене в опиумната мъгла на уж безкласовото блаженство. Това бе възможно докато средната класа се радваше на достатъчен комфорт и усещане – или илюзия – за възходящо развитие. Това вече не е така. А Хилари избра да бъде кандидат на статуквото – на най-горния 1%, под макиажа на identity politics, и закономерно загуби.
Низовите, grassroots, движения на identity politics, в които през януари участваха и децата ми, и много мои млади колеги и приятели, адски възмутени от примитивния мизогинист, ликвидатор на здравеопазването и ретроград Тръмп, постепенно затихнаха. Черните не ги подкрепиха масово. Много от тях тайно харесват Тръмп, а не харесваха черния президент Обама в края на управлението му и вдигаха race riots. Семейните, набожни хиспаникс не ги подкрепят. Както прогнозирах, сериозната борба срещу Тръмп ще дойде в бъдеще само по линия на класовата политика, от разочарованите работници, много от които гласуваха за оранжевия, и от профсъюзите. Засега „руската връзка“ и съпътстващият я бяс само пречат да се формира истинска съпротива срещу Тръмп и реално бетонират властта му сред мълчаливото мнозинство.
За сериозността на расовия въпрос в САЩ съм писал често, не само в коментарите за Фъргюсън и Факултета. Истина е, че Тръмп в ролята на президент дава кураж на белите националисти расисти от Юга и някак легитимира субкултурата им, която иначе бе и ставаше все по-маргинална.
Но основната причина за масовите безредици в малкия университетски град Шарлътсвил (там е реномираният щатски университет на Вирджиния) и за напрежението в Юга в момента не е остротата на расовия въпрос сам по себе си и не е окуражаването на белите екстремисти от Тръмп само по себе си.
А е хунвейбинският бяс на либералните identity активисти, играещи по свирката на превратаджиите.
Гледах кадрите със събарянето на скромен войнишки паметник в Дъръм, Северна Каролина – сравнително проспериращ, урбанизиран район на Юга, с големи и добри университети. Тягостна гледка, напомняща киевския Майдан и гътането на статуята на Саддам в Багдад в 2003 г. Младежи, почти всичките бели и сигурно не местни, с китара, ритат, тъпчат, плюят смачканата от падането евтина бронзова фигурина. Омразата и насилието им са адресирани към Тръмп, разбира се, а не към клетия никому неизвестен южен генерал отпреди 150 години. Омразата и насилието обаче раждат подобни.
Югът и досега си живее потопен в романтиката на Гражданската война, гледана, разбира се, само от тяхната страна. Както много българи и досега живеят в романтиката на някогашните ни македонски борби. Героите на Юга са истински герои, тачени от мало и голямо. Местата на битките са държавни паркове, в които се правят всяка година униформени представления – reenactments. Спортът, особено ловът и спортната срелба, туризмът, колекционерството, възпитанието на децата – всичко носи печата на миналото.
Всичко това е плод на голям компромис, постигнат между Севера и Юга още след Гражданската война, в годините на Реконструкцията, който досега успешно държеше голямата и разнородна Америка заедно, но най-вече благодарение на общия просперитет и сигурност. Борбата за граждански права бавно, но сигурно печелеше почва, дори в царството на символите. В последните години дори свалянето на „бунтовническите“ знамена (rebel flags) от покривите на щатските сгради с резолюции на местните парламенти не предизвика кой знае какви бурни народни страсти.
Но за тези южни хора събарянето на паметниците действа горе-долу както на нас би подействало събарянето на паметниците на Хаджията и Караджата, ако у нас дойде проосманско правителство. Rebel flags и по-многобройните от тях шотландски бели андреевски кръстове на син фон, които носят демонстрантите, са народни светини. Като блуграс музиката, бърбъна, печенето на миди и зеленчуци на плажа (clam bakes) и конните надбягвания на Кентъки дерби.
Сред шотландските кръстове видях и една хитлеристка свастика, но може ли ефективно да изолираш екстремистите, когато и много от порядъчните хора са възмутени и лошите се присламчват към тях? Белите качулки и другите кланови атрибути между другото също са стари келтски рицарски символи.
Тези южни бели хора сега се чувстват местни патриоти, борещи се срещу чуждите за тях глобализиращи елити. Те се чувстват техни жертви, и с немалко основание. Апалачия е страната на затворените въглищни мини, масовата бяла безработица, трейлер парковете, отровените от отпадъците на енергийните корпорациии и бавно измиращи от рак планински градчета, описани в романите на Джон Гришам. Те казват – значи борбата на черните за техните права е движение за граждански права, а нашата борба за нашите права е нацизъм? На това трудно може смислено да се отговори.
Бърни Сандърс единствен се опитваше да снеме антагонизма на класовата политика и политиката на идентичността. Като даваше приоритет на първата. Ние, 99-те процента, казваше той, и бели, и черни, и розови, и сини, и жени, и мъже, се борим срещу единия процент и срещу Доналд Тръмповете на света.
За съжаление Хилариите и другите хурии на света миналото лято скършиха гръбнака на Бърни и предадоха властта на Тръмп. А сега се мъчат да го катурнат, като разпалват дипломатическа и икономическа война с Русия и в случая – като разделят и настървяват американците, бедните американци, 99-те процента – едни срещу други по признака на политически несъществени културни различия. И продължаваме да жънем отровните плодове на миналогодишния вътрешнопартиен преврат в Демократическата партия.
Момчето, което се изплю на паметника на войника, и другото момче, което брутално блъсна с длан в лицето едно контрапротестиращо момиче, всъщност са класови братя и трябва заедно да протестират срещу класовите си врагове.