“Философска Европа обича възвишените идеи и чистите понятия, тя цени повече от всичо разсъждението, дори и невярно, обича утопичните катедрали, дори и да са необитаеми”.

 

 

Мишел Онфре е френски философ и есеист. През септември той публикува две книги, посветени на двама автори, на които се възхищава: Vivre une vie philosophique: Thoreau le sauvage (Да живееш философски живот. Торо дивакът)

и Miroir du nihilisme. Houellebecq éducateur (Огледало на нихилизма, Уелбек възпитател). Мишел Онфре даде интервю на FigaroVox, в което анализира философията на автора на “Подчинение”.

 

 

- Публикувахте в издателство “Галилей” “Огледало на нихилизма”, есе, посветено на книгата “Подчинение” на Мишел Уелбек. Дълго време подминавахте творчеството му. Защо последният му роман промени гледната ви точка?

 

- Харесах литературното постижение на “Разширяване полето на борбата”, която беше жива и кратка, бърза и ударна. Другите романи ми се сториха технически не толкова бързи. Харесвам стилистите и текстовете, които вървят бързо. Толкова за формата.  

За съдържанието, бях направил грешката да смятам, че диагностикът на нихилизма е съгласен с нихилизма, дори му се радва, харесва го… Това беше грешка. Това означава да объркаш онколога, който диагностицира патологията, с рака, патологията, която той е диагностицирал. Според добре познатия образ, аз бях глупакът, който гледа пръста, когато мъдрецът му показва луната!

“Подчинение” ми хареса, защото се връща към бързината на “Разширяване…”. Тя ме отдалечи от пръстта и ме отведе към луната, когато забелязах при Мишел Уелбек голямото страдание, когато опознава, гледа, констатира, експериментира физически и духовно, като сеизмограф на нашата епоха по време на крах.

В термините на Хегел, той е великият човек, избран от историята, за да разкаже за нея. Той е в ядрото на процеса на Хитростта на разума. В неговия случай знанието, защото той е страшно прозорлив.

 

- Защо Уелбек да е писател на нихилизма?

 

- Като сеизмограф той регистрира всички трусове, свързани с тектониката на цивилизационните плочи: той диагностицира духовния крах на поколенията, продукт на родителите от 68-а г., отвращението от една сексуалност, основаваща се само на представянето, комерсиализирането на телата и душите, на кариерата и мисълта, заразяването на съвременното изкуство със снобизма и пазара, тиранията на парите в либерален режим, края на Франция след изоставянето на суверенитета й с Договора от Маастрихт.

Но също слабодушието на сексуалния туризъм в Азия, неизбежността на ангажирането на нашите западни цивилизации с трансхуманистичния проект, рухването на юдеохристиянската религия и ценностите, които я придружаваха, и, с “Подчинение”, процеса на сътрудничество на елитите със задушаващите свободата идеологии - тук един францизиран ислям. 

От 1994 г. Мишел Уелбек прави старателен разрез на Златния телец - затова той е великият писател на западния нихилизъм. 

 

- Уелбек лесно се вписва в линията на Огюст Конт, който беше позитивист…

 

- Но също на Шопенхауер - или на Хюсманс. Той не е човек, който да се затвори в кутия, да харесва един, а друг - не, да избере този, следователно да махне онзи… Той е автентично свободен човек. 

Това, което харесва при Огюст Конт, е неговият размисъл за мястото на религията в обществото, за възможността за връзка на определен тип свещено със социалното. Кой ще каже, че тук не става дума за съществения въпрос дали днес искаме да мислим по политическия въпрос?

Позитивизмът не е малко глупавата философия на господин Оме (аптекарят от “Мадам Бовари” - бел. пр.), а зле познатата мисъл на един човек, който смяташе, че социологическата религия на хората може да замести теологическата религия за Бог. 

Въпросът за религията е лайтмотив в мисълта на Мишел Уелбек: какво да се прави в един свят, лишен от всякаква трансцендентност? За него, който описва детайлно отчаянието от това да живееш в свят на чиста иманентност (което не е моят случай: аз мисля, че трагичната мъдрост позволява да живееш в иманентност без отчаяние…), е нормално Огюст Конт да му говори. 

 

- Книгата ви е с подзаглавие “Уелбек възпитател”. Как може едновременно да бъдеш нихилист и възпитател?

 

- Преподавайки трагичната природа на света, иначе казано, избягвайки две неща: оптимистичния прочит на света и… песимистичния прочит! Оптимистът вижда хубавото навсякъде и не иска да чуе за лошото; песимистът вижда лошото навсякъде и не иска да чуе за хубавото. 

Що се отнася до трагика, той знае, че има лошо и хубаво навсякъде… Мишел Уелбек ни учи къде е лошото, което няма нужда да се доказва, но също и хубавото - което, парадоксално, идва при него от Шопенхауер, за когото има решения на този мрачен свят в милостта и естетическото съзерцание. 

Нека не забравяме, че Шопенхауер е написал също “Изкуството да бъдем щастливи”… Познаваме възгледа му за животинския свят, той е с голямо състрадание. В неговия разговор на четири очи също има внимателно присъствие на другия. Не знаем дали в изкуството открива смисъл на живота си: той е породил романи, есета, стихотворения, филми, снимки, представления на съвременното изкуства…

Доколкото разкрива света такъв, какъвто е, без преструвки, и живее поетичен живот, без да налага или съветва когото и да било, той приканва всеки един да изгради собственото си съществуване във време на бедствие.

 

- Мнозина видяха в “Подчинение” критика на радикалния ислям. Вие виждате по-скоро велик роман за колаборационизма. Кои са “колаборационистите” днес?

 

- Тези, които смятат, че ислямът е религия на мира, толерантността и любовта и не искат да чуят за ислям на войната, нетолерантността и омразата.

Разбира се, съществува ислям, практикуван от хора, които виждат в тази религия семеен обичай или знак за принадлежност, в който наистина преобладават толерантността, мира и любовта. 

Но в Корана и в историята на исляма, включително в тероризма, има и друг път, този на на женомразството, фалокрацията, хомофобията, антисемитизма, войнолюбието, войната, представлящи ценности, които трябва да бъдат изнесени от войнстващия джихад.

Колаборационистът иска да види само първия ислям, смятайки, че вторият няма нищо общо с исляма. Коранът е книга, чийто сури оправдават както първия, така и втория.

По-конкретно, тези колаборационисти са ислямо-левичари, които се намират тук и там, в Новата антикапиталистическа партия, в “Неподчинената Франция”, в лявото крило на Социалистическата партия, във Френската комунистическа партия или в “Европа Екология Зелените”. Има ги и в лявото крило на “Републиканците” - при жюпеистите, например. 

 

- Това е също остра критика на университетския свят. Свят, от който вие винаги сте се дистанцирали… 

 

- Мишел Уелбек се задоволява да опише тази институция, която функционира чрез кооптиране, препоръки, следователно чрез придворния феномен; тя претендира, че е от страната на науката, докато е място на идеологията; тя е място на ритуали за скрупульозно писане и институционално възпроизводство - както правилно видя Бурдийо; тя казва, че е място за изследване, но там се търсят онези, които биха намерили там - уточнявам, че говоря само за литературните, социологическите, философските области…

За мен това е свят, срещу който нямам нищо против, защото отказах да вляза в него след защитата си, докато ръководителката на дисертацията ми предложи да направя там кариера, а аз предпочетох да остана учител по философия в една техническа гимназия. 

Но наистина университетът е институция и, като такава, той е място, в което свободата, автономията и независимостта издишат малко! Нито Монтен, нито Ла Боеси, нито Декарт, нито Волтер, нито Ницше, нито Прудон, нито Ален, нито Камю са имали нужда от университета, за да мислят - и техните мисли наистина са били свободни…

 

- Почти толкова интересен, колкото самата книга, беше приемът й в момента, в който реалността се присъедини към фикцията, с атентатите от януари 2015 година. Как анализирате отхвърлянето й от част от медиите?

 

- Прегледах събраните информации от пресата за приемането на тази книга, за да се опитам да видя как линчуваха човека, без да са прочели творбата, за да не се налага да го четат и коментират - защото тя поставяше пръст в раната…

Интересно е да констатирам колко инструменти и хора на доминиращата мисъл в медиите на ислямо-левичарството омърсиха човека Мишел Уелбек, започвайки полемика, както те умеят, опетнявайки личността, за да дискредитират творбата.

Интересно е също да се отбележат онези, които писаха или говориха в полза на Мехди Меклат (ислямофилски, антисемитски, фалократски, женомразки, войнстващ блогър) в “Либерасион”, “Монд”, Les Inrockuptibles или “Франс Ентер”, и да припомня това, което същите написаха срещу Уелбек.

Тази работа беше богата на поуки за мен относно функционирането на френския колаборационистки механизъм… Препращам детайлно към анализа (имена, места, цитати, анализ на туитове и т.н.) в моята книга…

 

- Това е също книга за загубата на смисъл в нашата западна цивилизация. Християнството и тоталитарните идеологи отстъпиха място на религията на пазара и на завоевателния ислям. Като атеист и материалист, какво мислите за това? Защо разумът не успя да бъде циментът на една нова цивилизация?

 

- Една цивилизация е възможна само с духовност, която я поддържа и която произтича от религия. Откакто свят светува е така. Историята свидетелства за това.

Тя свидетелства също, че не е имало цивилизация, изградена върху атеизма и материализма, които са знаци, дори симптоми за разлагането на една цивилизация - знам го по себе си, тъй като съм атеист и материалист… Хората не се свързват без помощта на свещеното. 

Възползвам се от възможността да се противопоставя на музикалния припев, изпълняван от известен брой философи, според които религията е онова, което свързва хората помежду им - на принципа на religare , съединявам… Това е възглед, близък на… материалиста, дори… на атеиста!

Защото ако религията свързва, тя не свързва хората помежду им на терена на иманентността, а със свещеното на терена на трансцендентността. Тя не е връзка на хората помежду им, а на хората, с онова, което ги надхвърля. Впрочем ние сме в цивилизация, която е прогонила всяка трансцендентност. 

 

- Публикувахте също Thoreau le sauvage, (Торо дивакът), книга за Хенри Дейвид Торо. Кой е бил този “мислител на полeто”?

 

- Това е човек, който показва, че съществува американска философия, далеч от европейската философия - и която явно й обръща гръб… Философска Европа обича възвишените идеи и чистите понятия, тя цени повече от всичо разсъждението, дори и невярно, обича утопичните катедрали, дори и да са необитаеми.  

Торо се подиграва на понятията и на идеите, на красивите разсъждения и на утопичните катедрали: той иска философията да бъде изкуство на постигането на мъдрост, което е познание на природата и покана да намерим мястото си в нея. 

Торо е пешеходец, билкар, геолог, плувец, ловец, градинар, който води философски живот. Той дори за секунда не си представя идея, отделена от това, което трябва да породи: конкретно действие, поведение, практика. Той е екзицестенциален мислител, каквито аз харесвам…

 

- Не може ли неговата философия да бъде алтернатива на нихилизма, който описвате?

 

- Това е решение, да. Не задължително единственото. 

Би трябвало да се добави, че този симпатичен натуралист, приканващ да се подчиним на законите на космоса, за да намерим място, което поражда спокойствие, е бил и ангажиран борец срещу робството, на когото дължим прочутото “Гражданско неподчинение”, което, разбира се, е вдъхновило Толстой, Ганди, Мартин Лутър Кинг, и който има страхотен успех в Америка на Тръмп, но който казва също, че трябва да хванем оръжието, за да възтържествуват идеите, в които вярваме - като премахването на робството.

Така че това е по-сложен мислител от онова, което казват за него обичайните пощенски картички…

 

- Описвате се като трагик, който наблюдава потъващ кораб. Въпреки това посвещавате изумителна енергия, за да предавате чрез многобройните ви публикации, вашата теливизия или пък Народния университет в Каен. Дали това не свидетелства, в крайна сметка, за известна вяра в бъдещето въпреки всичко?

 

- Имате право да посочите това очевидно противоречие!

Но така, както една цивилизация се подчинява на своя тропизъм, така и аз се подчинявам на моя, който ме кара да направя онова, което не мога да не направя: иначе казано: да предам онова, което получих, когато старият ми учител Люсиен Жерфаньон ме накара да открия 17-годишен, че античната философия, Лукреций в частност, може да спаси онзи, който търси смисъла на живота си, без да има нужда от свещеното, от трансцендентността, от божеството или от Бог.

Ницше прави от медицинския термин идиосинкразия голяма философска идея: тя му позволява да каже, че всеки се подчинява на темперамент, срещу който не може да се бори, и че голямата свобода е да приемеш, дори да пожелаеш и да обикнеш това, което не можеш да избегнеш. Ницше предлага модерна версия на стоицизма - съгласен съм с него. 

Разбира се, ние ще умрем, нашата цивилизация също, но, докато чакаме, “да живеем честно”, както казваше Марк Аврелий… Така че не откривайте в мен вяра в бъдещето, а залог в настоящето: няма никаква причина да се смачкваме!

 

- “Възпитател” ли сте и вие, като Уелбек?

 

- Давам своя принос… 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар